Ж ени Стефанова Пашова е една от най-известните и награждавани куклени актриси в България.
Освен това тя е режисьор, професор, лаборант и майка на три деца. Пред „Телеграф“ тя ни разказа за живота си, изкуството и с какво се занимава след пенсионирането си.
Какофония
Жени Пашова се ражда на 22 юни 1953 г. в София, в една „обикновена“, по нейните думи, фамилия. Баща ѝ е бил шофьор, а майка ѝ – лаборантка. Има също и две сестри, като всички в крайна сметка стават актриси. „Вкъщи винаги беше какофония и лудница, все някой се смееше, викаше, деца търчат наляво-надясно. Абе, общо взето – „италианска фамилия“, както казват хората. До 20-годишна възраст живеехме заедно на ул. „Кракра“, а после заедно с мъжа ми се преместихме в „Красна поляна“, и по-точно – „Разсадника“, споделя актрисата за ранните си години. Завършва медицинско училище и тръгва по стъпките на майка си – става лаборант и започва да практикува. Винаги обаче, още от малка, е имала афинитет към театъра и все нещо я е дърпало натам. „Обичах сценичното изкуство във всичките му форми – драма, опера, балет, но интересно е, че нямах толкова голямо увлечение към кукления театър. Винаги го смятах за нещо за деца, но всичко се промени, когато гледах постановката на бъдещия ми професор Атанас Илков – „За една обикновена шапчица червена“. Всъщност тогава започна истинският ми интерес“. Все още искала да стане драматична актриса, но когато подавала документите си във ВИТИЗ (сегашен НАТФИЗ), нейна приятелка я посъветвала да кандидатства и при кукления отдел. Така се озовава в класа на проф. Атанас Илков, където и завършва висшето си образование.
Разруха
За разлика от наши дни, по време на социализма всички актьори, които завършват ВИТИЗ, биват разпределени по държавните театри в страната. Жени Пашова първоначално е разпределена в Русе, но се възползва от закон по това време, който гласи, че млада женена двойка не може да работи на повече от 150 км един от друг. „Така се отвори шансът ми да попадна в Държавен куклен театър – Пловдив. Заварих го в доста окаяно състояние, пред разруха, играеха се някакви „антични“ представления – повечето на фонограма, като първото ми беше „Мапа“. Един вид трябваше да се гордея, че съм в главна роля, но всъщност беше точно обратното“, споделя актрисата пред „Телеграф“. Всичко се променя, когато към театъра се присъединяват режисьорите Славчо Маленов и Петър Пашов – нейният съпруг. Васил Апостолов става директор на театъра и всичко започва да се променя. „Хората се върнаха обратно в театъра, самият той започна да се превръща във важна институция за града. Много хора на изкуството започнаха да се събират – бяхме на едно: артисти, режисьори, художници, поети, и често ходехме в Клуба на културните дейци. Беше едно наистина вълнуващо време“, разказва Пашова за времето си в Пловдив, където прекарва 3 години.
Чужбина
По това време се заражда и идеята за представлението „Дон Кихот“, познато на всички театрални изкуствоведи, и по него продължава да се преподава и до днес. Премиерата му е през 1989 г., в деня на първата голяма демонстрация срещу тоталитарния режим на Тодор Живков. „Много хора, приятели и колеги дойдоха от София, директно от шествието за премиерата. Във въздуха витаеше една особена енергия, определено атмосферата беше много приятна“, разкрива Пашова за премиерата на „Дон Кихот“. „В тези времена не беше лесно да пътуваш в чужбина или изобщо да ти разрешат, но театърът беше привилегирован. Разбира се, често се използваше за пропаганда – имаше много цензура и дори изпращаха комисии и хора от министерството да следят дали всичко в представлението ти е „наред“. Някак си обаче неглижираха кукления театър, мислейки си – точно като мен – че това е нещо за деца, и така най-голям успех в чужбина постигна „Дон Кихот“. Друго важно попълнение в репертоара ѝ е моноспектакълът „Пепеляшка“, който печели награди за режисура, женска роля и най-добро представление на фестивала във Варна – „Златният делфин“. „Пепеляшка“ продължава да се играе още 22 години след премиерата си. Само с тези две представления, а и с много други, Жени Пашова успява да обиколи почти целия свят – Индия, Мексико, Япония, всички държави в Европа, като отбелязва, че единственият континент, който ѝ липсва, е Австралия.
Градина
През 2000 г. за първи път взима клас като художествен ръководител, като преди това е асистент на професорите Богдан Сърчаджиев, Атанас Илков, Дора Рускова и Румен Рачев. Споделя, че първоначално ѝ е било трудно, но с течение на времето изгражда методологията си. Преподава в НАТФИЗ 25 години, а за това време при нея завършват 6 класа. Сред по-известните имена, на които е преподавала, са Любо Нейков, Ненчо Балабанов, Теодор Елмазов, Здрава Каменова, Ева Тепавичарова и др. От миналата година е вече пенсионер и я наследява доц. Михаела Тюлева, която сега води първия си клас. А с какво се занимава, когато завесата вече е спусната, тя споделя: „Не скучая, аз цял живот съм била заета, даже твърде заета. Винаги ми е оставало много малко лично време, 24 часа не ми стигаха и затова сега обръщам повече внимание на себе си и хобитата си. Живея в Банкя, имам си градина, за която се грижа. Постоянно чета и гледам филми, а от известно време правя опити и за рисуване – засега само с молив“, споделя, смеейки се, Жени Пашова.
Александър Пашов
