Р одом от Босилеград, д-р Джордже Стойнев избира да се установи в Русе, където е тачен и обичан акушер-гинеколог. Той изроди първото бебе в Русе за 2024 г. „Така се случи, бях вкъщи и ме извикаха“, сподели д-р Джордже Стойнев пред „Телеграф“.
В 01,43 ч. на 1 януари д-р Джордже Стойнев изроди първото бебе за 2024 г. в Русенска област.
Честа практика е да променя плановете си по този начин, но призванието му е присърце. „Умората заминава, когато видиш здрава майка и здраво бебе. Тези жени идват при нас за най-щастливия момент в живота си и лекарят трябва да го споделя. Ако нямаш емпатия и си за нещо друго в тази професия, ако не я обичаш, по-добре не се захващай“, препоръчва докторът.
С поредното бебе, проплакало за пръв път в неговите ръце.
- Д-р Стойнев, родният ви Босилеград е хубаво планинско градче с прекрасна природа и чист въздух, мястото е спокойно, уютно, имате си дори река. Какво си нямате?
- Няма хора вече. Малко жители останаха в самия град, защото няма поминък и повечето млади, като завършат, се реализират другаде. Над 50 процента завършват висшето си образование в България, някои остават, други са в Сърбия, но не в родното място, защото там няма индустрия, няма нищо, където биха могли да работят. Много интелект е излязъл от гимназията в Босилеград. В моя випуск 12-и клас завършихме 54 ученици. От тях 45 сме с висше образование – това е много висок процент на образовани хора. Пет-шест останаха в Сърбия, други са в Германия и Австрия, останалата част са в България. Босилеградчани има в цяла България – в София, Кюстендил, Перник, Пловдив, навсякъде. Даже в Русе не съм само аз. Имам колежка – д-р Тамара Младенова, която е специалист по микробиология и също като мен работи в УМБАЛ „Медика“.
- Босилеград има има много драматични епизоди в историята си. Какъв процент от населението са българи?
- Етническите българи са 95 процента. Нашият майчин език е български, но в училище се учи на сръбски. По мое време изучавахме български само два часа седмично, сега има повече възможности. Босилеград има мъчна история. През цялото време исторически той си е бил български, но по силата на Ньойския договор от 1919 г. от територията на България са откъснати Западните покрайнини, в които е и Босилеград. И така той остава в Сърбия. Не е лесно да си българин в Сърбия. Аз имах много сериозен проблем, когато разбраха, че ще уча в България. Имаше натиск от страна на директора на училището, от психолога също. Бях отличник в гимназията. Казах, че личният ми живот и изборът ми къде да си продължа образованието са си изцяло мое решение. Директорът вече е покойник и по-добре да не говорим за това.
- Всъщност колко българи според статистиката има в Сърбия?
- Към ден днешен българите в Сърбия се водят към 15 000 души. Аз съм от едно босилеградско село, казва се Божица. Роден съм и съм учил в Босилеград, но къщата ни е в Божица и родителите ми още живеят там. Това е било най-голямото село в целия Кюстендилски окръг. Когато баща ми е бил ученик, само в училището на Божица е имало 720 деца. А българите сега се водят 15 000. И аз питам баща си: „Обясни ми, как е възможно това?“. Той казва, че реалната бройка на българите в Сърбия е към 250 000 души, но през годините е имало асимилиране. Ако искаш да успееш, трябва да смениш принадлежността си, да казваш, че си сърбин.
- А сред най-младите етнически българи има ли такива, които са със сръбско самосъзнание?
- Има, разбира се, племенникът ми например. Баща му, майка му са българи, аз му обяснявам историята, но той си държи на своето: „Съгласен съм с това, което казваш, всичко това е хубаво, но аз се чувствам като сърбин“.
- Имате ли хора от вашия род сред убитите при клането в Босилеград през 1917 г.? Само ще припомня на читателите, че тогава четата на Коста Пекянец убива по жесток начин 32 мирни жители българи, а две деца умират, като изгарят в къща, в която са се скрили.
- По време на тези събития Босилеград е изцяло опожарен. Това е акт на отмъщение. Сърбите са искали да отмъстят на българското население и са извършили това зверство. Нямаме от нашия род сред убитите, но мои приятели имат. Някои неща не могат да се забравят, въпреки че са минали. Малко или много сръбската страна трябва да разбере, че нашето население е мирно, никога не сме създавали конфликти. Живеем в 21 век все пак и всички националности в Сърбия имат права. Не е кой знае какъв проблем и ние, българите, да си имаме наши права.
- Как сте отстоявали българщината през годините?
- Сега е малко по-добре, но по времето на Милошевич... Аз бях малък тогава, но баща ми знае. Били са трима братя, но с три различни фамилии и с голям зор са си върнали фамилията. Баща ми сега е на 76 години и насън да го бутнат, ще каже „На прощаване“, „Хаджи Димитър“, „Шипка“, и то с голям патос. Той е средният от трима братя и е най-добре запознат с историята на рода. Прадядо ми е воювал в Одрин, получил е медал за храброст. Когато бях в четвърти клас, учителката ми каза да науча куплет от стихотворението „Хаджи Димитър“. Прибирам се вкъщи и казвам на баща си, а той: „Сядай, моето момче. След малко ще те проверя дали го знаеш“. Възпитаван съм в български дух.
- Поколенията съхранили ли са в Босилеград старите български традиции?
- Същите са традициите, но за разлика от България всичко се празнува по стар стил. Бъдни вечер е на 6 януари, Коледа – на 7 януари, а в България Бъдни вечер и Коледа се празнуват на 24 и на 25 декември. В моето семейство тук, в Русе, празнуваме два пъти, което за сина ми е много добре, защото получава подаръци в края на декември и после пак. В Босилеград не се отбелязва Бабинден, не си спомням и баба ми да ми е разказвала за такъв обичай в миналото. Затова пък за мен сега всеки ден е Бабинден.
- Казват, че в Босилеград са повече българи от тези, които са родени тук. Така ли е?
- Заповядайте и ще разберете. То е даденост, ти го имаш по акт за раждане, че си българин, но различно е да си в друга страна и да отстояваш това. Тогава повече боли и повече го оценяваш. Когато отидох в Плевен, много хора не знаеха, казваха ми, че съм македонец. Това е голям пропуск на образователната система, това се учи в 6-7 клас. Историкът Божидар Димитров даваше голяма гласност на тези неща, но той почина.
- В Босилеград се говори на т.нар. краешки говор. Кажете нещо, което няма да разбера.
- Отвием се – муи, завием се – буи.
- Какво ми казвате?
- Отвия се – мухи, завия се – бълхи. Тук има и трънски говор. Характерното в краешкия говор, а това е един български диалект, че има много сръбски думи като резултат от това, че от 1919 г. Босилеград е в Сръбско. В къщите, в семействата, се говори на български език, в администрацията, естествено – на сръбски. При мен отдавна мисълта ми тече на български език, даже сънувам на него. Сега за един час от книга на български прочитам 50 страници, а от такава на сръбски – 25 страници. Все пак в България съм почти четвърт век.
- С какви професии са хората в рода ви? Има ли други лекари?
- Няма други лекари в рода ни. Имам братовчед, който е стоматолог, имаме филолози, инженери, но лекар не е имало. Аз до 12-и клас до втория срок не знаех какво ще уча нататък. Бях отличник и имах самочувствието, че където и да кандидатствам, ще ме приемат. И баща ми ми даде един месец срок да кажа какво ще уча. В края на всяка седмица ме питаше. Първо казах, че искам да уча политически науки, после – право, третата седмица – журналистика. Спомням си реакцията на баща ми. Каза, че не ставам за журналист, защото какъвто съм устат, ще ме гръмнат някъде. Най-накрая се спрях на медицината и баща ми сякаш остана доволен.
- Когато завършихте медицина в България, имахте ли колебание в коя страна да се реализирате?
- Никога. Дойдох да уча с намерението да остана в България. Първото нещо, което направих, щом минах границата, бе да целуна земята. После казах това на баща си, а той: „Изпълни една моя мечта, която аз не успях“. В младите си години е бил щангист и е имал мечта да продължи в България. Изкарал е казарма в Сърбия две години и когато дошъл да пита асоциацията дали може да вдига щанги за България, му казали, че трябва и тук да изкара две години казарма. Затова се отказал.
- Колко често се връщате в Босилеград?
- Много рядко, един път в годината да видя родителите си. Семейството ми е в Русе, родината ми е тук, въпреки че съм роден на друго място. За мен това е родината, другото е мащехата. Баща ми и майка ми са идвали в Русе, когато се роди синът ми. Градът тогава не беше така разкопан, както сега, и те много го харесаха. Баща ми хареса старата архитектура, майка ми – реката.
- А как се чувствате тук?
- От 2014 г. съм в Русе и наистина се чувствам добре дошъл. Когато завърших, въпросът беше дали да бъда 121-ият акушер-гинеколог в Плевен или да си търся друго място, където наистина мога да се реализирам. Дойдох за разговор в УМБАЛ „Медика“, казах какви са идеите и мечтите ми и съм благодарен, че ми бе дадена възможност да се развия. Започнах от нулата, даже бях леко под нулата, никой не ме познаваше, но малко или много моето име в града вече се чува. Първоначално бях осем месеца в хирургия, което ми бе от огромна полза, след това само в гинекология, докато се открие родилното отделение, където съм сега. Екипът си пасна много добре, но и самото ръководство ни подаде ръка. Д-р Емил Панайотов, Бог да го прости, ме прие все едно съм негов син и когато почина, наистина изживях тази загуба много тежко.
- Съпругата ви също е медицинско лице.
- Да, съпругата ми е лаборант в лаборатория „Здраве“. Тя е българка, родена е в България. Запознахме се в Никопол, където работех в Спешно, но давах дежурства и в родилно отделение. Един ден при мен пристига приятел и ме моли да прегледам негова братовчедка. Това беше моята бъдеща съпруга. Така се запознахме – от един преглед. Не мога да кажа как точно се случи, писахме си, видяхме се и така. Сега имаме 8-годишен син – Джордж, кръстен е на мен.
- Налага ли се да правите саможертви в името на професията си?
- Лекарската професия изисква много жертви, лишаване от свободно време, от време за семейството. Аз едва ли щях да съм това, което съм, ако нямах подкрепата на моето семейство, на съпругата ми, която сама отгледа сина ни. Той криеше маратонките ми, за да не отида на работа и да съм с него. Опитвах се нещо да му обясня: „Нали знаеш, че трябва да имаме парички, за да купуваме хубави играчки“, а той ми отвръща, че не му трябват парички за играчки. Трудно е, защото ако се провалиш в личен план и като родител, каква полза, че си най-добрият лекар.
- Привърженик сте на естественото раждане. Все повече жени обаче предпочитат секциото.
Привърженик съм на естественото раждане дотам, докъдето е медицински възможно. Освен това след нормално раждане жената се възстановява по-бързо. Има един парадокс през последните три-четири години. Няма нищо по-лошо от неограничения интернет в ръцете на некомпетентни хора. Ако ставаше да прочетеш две статии в интернет и да станеш лекар, то нямаше защо толкова години ние да се обучаваме и все още да продължаваме да се обучаваме. Няма такъв вариант да спреш. И сега жени, които могат да родят нормално, държат да им се направи секцио. Има и обратния случай – жена, родила два пъти чрез секцио, иска третото й раждане да е естествено. Ама аз ще се подпиша, казва. Не е в това въпросът, тя не е лекар. Все пак този човек, който е учил толкова много години, нека той да преценява. Ние наистина имаме доста възможности, апаратурата ни е много добра, за да можем да преценим кога трябва да се направи секцио. Медицината ни е толкова напреднала, но в България сме свикнали да се оплакваме от всичко. Достъпът до специалистите е супер лесен. Българският пациент не може да се оплаче, че не е обслужен. Всъщност може, но не е честно.
Това е той:
- Джордже Стойнев е роден през 1981 г. в Босилеград, Западните покрайнини
- Родителите му са българи
- Завършва средното си образование в Босилеград
- През 2000 г. започва да учи в Медицинския университет в Плевен, а след това специализира акушерство и гинекология
- От 2009 до 2014 г. работи в Спешното отделение в Никопол
- От 2014 г. част от екипа на УМБАЛ "Медика" в Русе
- Женен е за българка, семейството има едно дете
Жанета Йорданова
