Е скалацията на насилието от т.нар. локали, като и все по-честите случаи на брутална агресия в училищата се превръщала в сериозен проблем за обществото ни. Оказва се, че той съществува и в съседна Гърция. За това свидетелства статията „Насилието – индивидуално явление или психопатология на обществото?“ от гръцкия богослов протойерей д-р Василиос Термос, публикувана в сайта Двери.бг. В нея известният богослов и специалист по психологията на юношеското развитие говори за различните видове насилие и техния генезис, с които обществото и в частност младият човек се сблъскват.
Публикуваме материала с несъществени съкращения.
Въпросът, с който ще се занимаваме днес, е труден и болезнен. Мисля, че всички сме забелязали увеличаването на насилието както в домовете ни, така и в обществото като цяло. Всичко това, както ще обсъдим по-нататък, се развива на един фон, както международен, така и вътрешен, който благоприятства създаването на насилническа среда.
Изкривяване
Зад проявите на агресия в човешкото поведение се крие един друг елемент от „Божия образ“ в човека. Отците на Църквата го наричат „мъжество“ или „силата на мъжеството“ (ανδρεία). В действителност става дума за един духовен динамизъм, който е дар от Бога. Този динамизъм, или волева мощ, има конкретна цел: да даде на човека силата да обяви война на злото. Човекът трябва да притежава такава вътрешна сила, с която да се противопостави на злото и на дявола. Точно тази сила му дава енергията да води духовна битка.
Страстите не са творения на дявола – те са сили на душата, по-точно сили на човешката личност като цяло, на психотелесната ни природа. Тези сили обаче са били изкривени и се използват против Бога, против самите нас и против ближния. Това се случва и с тази сила на мъжеството – когато тя се изкриви, се превръща в агресия и насилие. И поради това имаме нужда от механизми, които да укротят този покварен динамизъм – тази склонност към агресия и насилие.
Такива механизми са културата, възпитанието, което всяко дете получава от своите родители и от по-широката социална среда, и религиозността. Това са трите основни рамки, които укротяват агресията, така че тя да не се изражда в насилие. Следователно, когато има дефицити, пропуски или грешки в културата, във възпитанието или в религиозния живот, всички тези недостатъци, особено когато се комбинират, водят до агресия, която не се трансформира, а се превръща в насилие.
Развитие
Нека сега разгледаме малко по-внимателно какви са последните развития – от последните десетилетия, или по-точно от последните десет-петнайсет години, – които допринасят и продължават да допринасят за глобалното нарастване на насилието. На първо място, наблюдаваме глобален разпад и дезорганизация. Войните са се увеличили. Има нарастваща безработица и икономическа нестабилност. Здравето на хората се влошава с времето, а също така отслабва и поддържащата сила на връзките в обществото, т.е. социалната тъкан започва да се разпада. Освен това имаме и киберпространството – интернет, където се разпространяват филми и сериали, пълни с насилие. Разбира се, съществуват и агресивни видеоигри. Още един важен фактор е постмодерността, в която живеем през последните десетилетия. Тя доведе до нихилизъм и релативизиране на морала, т.е. размиване на моралните ориентири.
Тревожност
Кои са механизмите, които водят до увеличаване на насилието? На първо място: днес има много по-високи нива на тревожност в обществото – и то в световен мащаб. Икономическа тревожност, социална, политическа тревожност, породена от нестабилността. Изчезнали са устойчивите опори, на които обществото се е основавало десетилетия наред. А тревожността много често прераства в насилие. И това също подготвя почвата за насилие: някой трябва да „плати“ за тази несигурност.
Образованието
Друг механизъм, който допринася за насилието, е образователната система, която често е безразлична или маргинализира. Тя не разполага с механизми за обучение на онези деца, които учат по различен начин, защото не всички ученици възприемат знанието по еднакъв начин. Това означава, че една част от учениците успява да следва учебната програма и да отговоря на нейните изисквания, а друга част бива де факто изключена. Тези деца се „влачат“ от клас в клас, формално завършват гимназия, но не са реално включени в образователния процес. Това поражда друг проблем, наречен функционален аналфабетизъм (неграмотност – б.р.), т.е. хора, които формално са завършили гимназия, но на практика са неграмотни. Всичко това са фактори, които предразполагат към агресия и насилие.
Насилието често се проявява и в ситуации, където родителите са емоционално дистанцирани и без съпричастност. Комбинацията от всички тези фактори предразполага към престъпно поведение и употреба на насилие. Това е област, в която образователната система постига изключително слаби резултати. В нашата страна системата не е показала нито желание, нито способност да направи нещо за децата, които се отличават с подобни характеристики.
Извън контрол
При децата и юношите понякога решаващият фактор е и нивото на екстровертност в личността. Ако детето изпитва тревожност и депресия, и същевременно има екстровертна личност, тогава това почти винаги ще се прояви чрез насилие навън – спрямо околните.
В епохата на модерността насилието обикновено е било оправдавано чрез идеология – например чрез нацизма или комунизма – двете големи идеологии на 20 в. Но това насилие се придружаваше от някаква идеология. Докато в постмодерната епоха, след „смъртта на идеологиите“, насилието се проявява без логическо алиби, без оправдание. То се превръща в междуличностно насилие, семейно насилие, футболно насилие, политическо насилие, т.е. става по-пряко, по-неприкрито, защото вече няма идеология, която да го „структурира“ или „прикрива“ в израза му.
Не бива да пропускаме и непреките форми на насилие. То има други, по-непреки форми. Например едно ендемично явление в гръцкото общество. Става дума за вандализъм над паметници, повреди на училищна и обществена собственост – поведение, напълно неприемливо за културата на една западна държава, пък дори и за незападна.
Празнота
Дали насилието е „решение“ на проблеми с идентичността? Думата „решение“ е в кавички, защото става дума за случаи на объркване на идентичността, което човек може да преживее в юношеството.
Човек може да изпитва психическа празнота поради различни причини. Това объркване създава болезнена вътрешна празнота, която оказва натиск – човек търси някакво „решение“, търси действие, което да запълни тази празнина.
Затова понякога виждаме юноши, които се присъединяват към банди или групи, в които започват да извършват насилствени и агресивни действия. Те предпочитат да имат „лоша“ идентичност вместо никаква. Предпочитат да се възприемат като „лоши“, защото това им дава усещане за сигурност и принадлежност. Те съзнателно вършат престъпни или неморални действия и знаят, че ги извършват. В този смисъл имаме едно фалшиво „решение“ на болката, предизвикана от психичната празнота и размитата идентичност.
Това се отнася най-вече до тийнейджърите. Те нямат контрол дори над половината си ден, прекаран в училище – те са задължени да ходят, но не намират никакъв смисъл в това, което се случва там. Никой не се интересува от тях освен когато трябва да ги смъмри или накаже. Понякога се чувстват без контрол и у дома – нямат истинска, жива връзка с родителите си. С порастването, когато се сблъскат с реалността на обществото, може да почувстват, че нямат контрол и като граждани – че нищо в света не зависи от тях. Това преживяване води до два възможни пътя: или до аполитичност – че всичко е нагласено, че няма смисъл да бъдеш активен гражданин, или до агресивен анархизъм – тази реалност трябва да бъде съборена чрез насилие.
Употреба
Сега ще разгледаме насилието като „употреба на другия“. „Това, което искам аз, трябва да се случи. Другият трябва да бъде такъв, какъвто аз искам. Не търпя възражения.“ И ако другият се противопостави, тогава върху него ще бъде упражнено насилие. Тоест не стига че другият бива използван като обект за удоволствие, но ако се съпротивлява, може да бъде подложен и на физическо насилие. Ще завърша с прочутата фраза на свети Григорий Богослов: „Който се обръща срещу другите хора, мрази ги или ги наранява – такъв воюва със самия Христос“. Това е естествен завършек и логично следствие на нашата вяра и богословие.
Другите винаги са врагът
Политическата култура в нашата страна ясно показва тази психическа незрялост: „Нашата партия е най-добрата. Щяхме да постигнем всичко, ако вие (другите) не ни пречехте. Вие сте злото, вие грешите.“ Това води до демонизация на противника и идеализация на „своите“. Ще открием същото и сред футболните запалянковци, където вече дори не става дума за аргументи или някаква рационална обосновка, а за сляпа идентификация – „моята група (отбор, партия, народ) не е просто по-добра – тя е религия“. И когато срещнем привърженици на „другата“ група, ако сме повече и по-силни – ги бием, а понякога дори ги убиваме.
Не вярваме на никого извън семейството
Всичко, което беше казано, се случва върху основата на една култура на насилие, която е широко разпространена в гръцкото общество. Гърция е единствената европейска страна с действащо анархистко терористично движение. Съществуват интензивни партийни страсти, разделителна политическа култура и демагогия.
Имаме генерализирана беззаконност, ниско уважение към правилата. Дълга традиция на недоверие към всеки, който е извън широкия семеен кръг. В сравнителни международни изследвания Гърция се характеризира с изключително ниска култура на доверие, докато например американското общество, въпреки всичките си проблеми, има високо ниво на социално доверие, което има значение дори и за икономическото развитие. Този дефицит на доверие също предразполага към насилие.
*Автор: Протойерей Василий Термос
