С равняват я с принцеса Даяна. Заради мистериозната й смърт, около която има какви ли не версии. Включително такива, че е отстранена заради това, че е преварила времето си. Всъщност, тя го надживя. За да се превърне в легенда.
Родена на 26 юли 1942 г., починала на 21 юли 1981 г. - това е причината и ние да се опитаме да отбележим тези нейни годишнини, като се абстрахираме от хвалбите – по времето на социализма те бяха изобилни. И как иначе – Дъщерята на Първия, колкото и ексцентрична на моменти да беше с тюрбана и екзотичните си възгледи и стойки, се превърна в емблема на соца. Нещо като преуспялата жена, която очакваме да се появи от години и да сложи ред. Поне така предсказваха редица гадателки. Не се случи.
Дипломат, философ, но преди всичко бунтарка, която не приемаше партийната воля или поне се правеше, че се дистанцира от нея – Людмила беше мит. А това, че жена с такова потекло и ранг се осмели да прекрати един несполучлив брак и да повтори, беше проява на смелост. Защото в онези времена на разведените жени се гледаше едва ли не като на провалени.
Няма българин, за когото да е говорено толкова много и да се знае толкова малко, колкото за Людмила Живкова. За нея са написани няколко книги, но повечето приличат на житията на светците. От тях няма да научите нищо за младежките й години, за браковете й, тайните й битки, победите и пораженията й. А животът й е пълен със забележителни обрати, пишат медиите. Родена в крайно бедно семейство, след 9 септември 1944 г. тя се превръща в принцеса, катастрофира и едва оживява, приема това като знамение и решава да промени, ако не света, то поне България. Нямаше този шанс. А имаше заложби и това трябва да й се признае.
Детство
Младежките години на Людмила минават на ул. „Оборище”. Отначало семейство Живкови живеят на №13, а после се местят в резиденцията на №17, където сега е Музикалното училище. Чиято сграда пък бе реституирана и отиде при католиците.
През 1956 г. Людмила завършва VII клас и е приета в Руската гимназия – днешното 35-о училище, което тогава се намирало на ул. „Стара планина” 13.
Жени се за Любомир Стойчев, инженер от Враца, и през 1965 година се ражда дъщеря им Евгения Живкова, по-късно модна дизайнерка и политик от Българската социалистическа партия. Развежда се през 1968 година, след което на Стойчев е изпратен на работа във Виена и му е забранено да се вижда с дъщеря си, чието фамилно име е променено на „Живкова“.
Малко след развода си Людмила Живкова се жени за журналиста Иван Славков, който след това прави бърза кариера и е дългогодишен ръководител на Българската телевизия и Българския олимпийски комитет. През май 1971 година се ражда синът им Тодор Славков, който по-късно е съден за изнасилване, участва в различни бизнес начинания, както и в развлекателни телевизионни предавания.
От 17 юли 1979 до 21 юли 1981 година е член на Политбюро на ЦК на БКП, а от 3 юли 1975 до 21 юли 1981 година е председател на Комитета за култура, с ранг министър на културата. Между 1976 и 1981 година е народен представител в VII и VIII Обикновено Народно събрание.
Хипотези
Ранната смърт на Живкова става повод за различни хипотези. Тодор Живков, макар да смята смъртта ѝ за очакван резултат от тежкото ѝ състояние от предходните месеци, в по-късните си мемоари не изключва и някакво „външно вмешателство“. Руският журналист Аркадий Ваксберг смята, че тя може да е убита от съветските тайни служби, позовавайки се на недоверието, с което се отнасят към нея в съветското правителство, и опасенията, че в близко бъдеще тя може да наследи баща си начело на режима. Някои от близките ѝ, като Любомир Левчев, също смятат, че тя е отровена. Според друга хипотеза, поддържана от отявления критик на Живкови Петър Семерджиев, тя се самоубива след като съветски натиск блокира по-нататъшното ѝ издигане в йерархията на режима.
Предвестник
Бившият дипломат Богомил Герасимов, който е бил един от най-близките й хора, твърди, че тя простила за изневерите. Причината за нарастването на интереса към живота на Людмила Живкова според Герасимов е, че тя е била предвестник на нещо ново в една мрачна тоталитарна епоха. Горбачов Той не приема определението „принцеса на българския комунизъм“. „По-скоро тя бе предвестник на перестройката, нещо като Михаил Горбачов за Съветския съюз и за света. Беше скромен човек – посрещал съм я в Лондон, където работех като младши дипломат, посрещал съм я и в Мексико като извънреден и пълномощен посланик на социалистическа България. Бе скромен човек – хранеше се оскъдно, обичаше да помага, не робуваше на политически страсти. Благоговееше пред майка си – д-р Мара Малеева-Живкова, зачиташе и баща си. Благоговееше пред две държави – Индия и Мексико. Умееше да прави приятелства с непознати хора и да ги печели за своята кауза. Не страдаше от изневерите на Ванчо – покойния бонвиван Иван Славков, с когото бяхме отлични приятели. Беше се извисила над материалното в името на духовното“, разказва Герасимов.
На въпроса щеше ли да има НДК без Людмила Живкова, Богомил отговоря с „едва ли“. „Мнозина плюеха по двореца, сега искат да разрушат паметника, символ на българската държавност. Но НДК го има и ще го има. Защото моят добър приятел Христо Друмев, без време разкаран от поста шеф на двореца, успя да го съхрани за поколенията. В НДК гостуваха през годините и Монсерат Кабайе, и Хосе Карерас, и Найджъл Кенеди. Сред близките приятели на Людмила бяха Александър Фол, Любомир Левчев, Александър Лилов, Стоян Михайлов. Тя се застъпваше за артисти, музиканти, архитекти, научни работници. Не питаше какви са били преди 9 септември 1944 г., а просто ги искаше до себе си. Искаше ги за България и за света“, добавя експосланикът. Той определя Живкова като реформатор, създал мощен екип в Комитета по култура, подкрепяна от дясната й ръка – историка Александър Фол. „Тя изигра решаваща роля за отварянето на България в културно отношение към несоциалистическия свят – прокарва и реализира идеята за създаване на Галерията за чуждестранно изкуство в София, както и редица международни изложби и мероприятия. Заради нея в България дойдоха редица изтъкнати писатели, композитори, художници от цял свят. По нейна инициатива бяха организирани честванията за 1300-годишнината на България, а най-значимото бе в Мексико по време на моя мандат. Нейно дело е Международната детска асамблея „Знаме на мира" под егидата на ЮНЕСКО, построяването на комплекса „Камбаните“, казва Богомил Герасимов.
На село
Родена е в село Говедарци, където майка й Мара Малеева е била селска докторка. През 1965 година Людмила завършва история в Алма матер. Започва работа в Института по балканистика, а през 1971-ва защитава дисертация на тема: Англо-турските отношения 1933 - 1939 година. Специализира в колежа Сейнт Антъни в Оксфорт. През 1974 година вече е хабилитирано лице. Назначена е за заместник-председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина. Стига до поста председател на Комитета за култура – сиреч наш културен министър.
Приспивателно
„През 1981-ва тя сложи край на живота си – изпи приспивателното дормопан в големи количества, влезе в басейнчето с топла вода във вилата, където живееше, и там я намериха умряла. Лично Димитър Мурджев ми е разказвал как я е извадил от басеинчето. Людмила напусна белия свят, защото дори собственият й баща не я разбра. Той служеше на СССР, затова по нареждане от Москва се опитваше да я държи настрана от държавните дела. Разочароваха я и хора от най-близкото й обкръжение. И бялата птица отлетя“, казва дипломатът. Той признава, че не се обичат с дъщерята на Людмила – Евгения. „Защото честно и почтено разказвам истината за майка й. Докато Тодор Славков – синът на Людмила от Иван Славков – е мъжко момче. Като татко си. Съден бе в обвинение за изнасилване заради някоя си Мила Гешева. Каква нелепост! Та всички момичета напираха да влязат в леглото на внука на Тато“, обяснява Герасимов. Първият й съпруг издъхна половин век след развода Първият съпруг на Людмила Живкова – Любомир Стойчев-Бацето, почина в началото на месеца на 82-рия си рожден ден, половин век след като се разведе с нея. Двамата сключват брак през 1961 г., който продължава 7 години, и се развеждат през 1967 г., точно преди 50 години. „Има историческа практика, която битува у нас, че в един брак, независимо как е сключен – дали е по любов или по сметка, между петата и седмата година са критичните години. Може би наистина има нещо такова. Това само психолози и психиатри могат да го обяснят. При нас се случи около седмата година. Едно момче, с което по стечение на обстоятелствата през 60-те сме живели в една сграда на „Оборище” 17, говори по интервюта, че Людмила ми крещяла, биела ме. А тогава той е бил на 5-6 годинки. И как на два етажа над нас ще чуе, че сме се карали? Това е недобросъвестното отношение“, сподели пред „Телеграф“ през 2011 г. Бацето.
Следва продължение: Людмила среща промяната след фаталната катастрофа през 1973 г.
