- Здравейте, Иво! Как бихте описали значението на юбилейната изложба на Емил Стойчев за неговото творчество?
- До своето преместване в Париж през 1991 г. Стойчев прави около 15 самостоятелни изложби в България - първата е през 1965 г. и участва във всички общи художествени изложби в страната - първото му такова участие е през 1961 г. на емблематичната Първа младежка обща художествена изложба, с която започва “размразяването” в българското изобразително изкуство.
През 1995 г. Емил Стойчев се завръща в България, от чиято художествена сцена е отсъствал близо 5 години, със своя юбилейна изложба. Тя се провежда в тогавашната Галерия за чуждестранно изкуство. Критикът Петър Змийчаров я нарича “носталгична” и “надменна” - един български художник излага в галерия за чуждестранно изкуство. Оттогава на всяка кръгла своя годишнина Емил Стойчев прави своя изложба, обикновено в Националната галерия. Но настоящата изложба в Софийската градска художествена галерия се различава много от досегашните му самостоятелни изложби, били те и юбилейни. Като формат тя е ретроспективна и носи такива характеристики - събрани са работи още от началото на 60-те години на ХХ век до последни работи от неговото ателие. Един дълъг период, с много преходи и обрати. Дори повечето от ранните му работи, събрани от около 10 галерии и музеи в страната, се показват в София за пръв път.
- Изборът на творби за ретроспективната изложба обхваща произведения от различни периоди на художника. Защо решихте да презентирате творчеството му по този начин?
- Целта на изложбата беше да покаже присъствието на един значим автор във всички важни обрати на художествения език в България и мисля, че я постигна. Това, което си заслужава да се спомене за изложбата в Софийската градска галерия, е, че освен маслените платна от различни години тя съдържа и акварел - една техника, в която Стойчев е изключителен майстор. Показани са и част от неговите визуални дневници - изпълнени с молив и акварел - спонтанен израз на дневни впечатления или на нощни мисли. Интересни са и слабо познатите опити, и то много сполучливи опити, в керамиката - някои от съдовете буквално са живописвани със сцени и сюжети.
Автопортрет на Емил Стойчев
- Какви бяха основните предизвикателства при организирането на тази изложба? Какъв е процесът на подбиране на произведения за нея?
- Първото предизвикателство беше самият Емил Стойчев. Бях от самото начало предупреден, че той е труден характер. Аз съм малко потайна личност, казва за себе си той. Неговото доверие се спечелва бавно, не че е мнителен, по-скоро той е скептик в отношенията си с другите. Видял е много и явно е препатил много. Но когато доверието му е спечелено, пред теб се открива една наистина различна гледка, пейзаж на един човешки характер – с малко странното си и особено чувство за хумор и самоирония, внимателен наблюдател, видял много и направил много, човек със самочувствие, което не крие и това личи във всеки негов жест и дума. Второто предизвикателство беше изключително богатото творчество на Емил Стойчев, съхранявано при частни колекционери, в галерии и музеи в страната и в чужбина, и не на последно място – в неговото ателие. Емил Стойчев е добър колекционер на себе си, ако мога така да се изразя – той трудно се разделя със своите картини, а с някои от тях, от много различни периоди, е напълно невъзможно да го разделиш. Те са сякаш част от него, от неговата идентичност и автобиография, която си е само негова. Процесът на подбор започна още през ранното лято на миналата година с проучване на намиращото се в музеите и галериите, на издания и каталози и най-важното – на находището в неговото ателие.
- Първата изложба на Емил Стойчев е била в Софийската градска художествена галерия, изложбата по случай 90-годишнината е в същата галерия, през какви етапи, стилове и философски търсения преминава авторът?
- Емил Стойчев е градски човек и художник, но той започва като пейзажист. В началото пейзажите му (от 50-те години на ХХ век) представляват класическата постановка на българската пейзажна живопис още от 20-те и 30-те години, съответстваща на морфологията на българския природен пейзаж, както би се изразил изкуствоведът Кирил Кръстев. Съвсем бързо някъде, в началото на 60-те години образният му език някак внезапно се променя, стигайки почти до абстрактно звучене. Същият Кирил Кръстев намира в пейзажите му от това време една определена сценичност на постановката, едно сполучливо преплитане на декоративно и живописно начало. Те стават постепенно пейзажни композиции. От началото на 70-те години фигурите, населващи досега само спорадично неговите пейзажи, започват да излизат на преден план и да доминират с коренно променена роля – те ще бъдат основен организиращ център, около който ще се разиграва „сюжетът“ на композиционните му решения. Емил Стойчев ще се превърне в разказен, притчов художник, което качество ще запази и досега. Новата промяна в начина на разказване продължава с разработките и експериментите в портретния и автопортретния жанр. От класически портрет платното се превръща в портретна композиция: „Портрет на Атанас Яранов“ (1975), „Портрет на Георги Чапкънов“ (1976), които могат да бъдат видени в изложбата, и др. Картината започва да се превръща в ребус, в смислово поле, а психологизмът на човешките образи е от решаващ интерес.
- С какво Емил Стойчев е по-различен от останалите автори? С какво се отличава?
- Новото време в Европа, започнало с една неутолима жажда за новост, залага в европейското изкуство тази изчерпваща надпревара за уникалност – превърнала се постепенно в параноя, дразнещата нужда да бъдеш неповторим, както се изразява Пол Валери. Емил Стойчев отрано се включва в този гигантски слалом на новото, ловко избягващ всякакви прилики и очебийни влияния. През годините българската и френската критика ще се опита да го приобщи и свърже с нещо познато – подчертания сюрреализъм на неговите изображения, пречупени през колоритните традиции на родното му изкуство, да приобщи иносказателността му с фламандските майстори, актуалния и политически критицизъм с Жак Кало, Домие и Гоя, приказността на неговите сюжети с Шагал, друг път с Пикасо... Една наистина разнообразна компания... И в същото време всички тези сравнения и приравнявания не носят много… Ценността на едно творчество е доколкото то обогатява и може да обогати нашия опит и Емил Стойчев го прави.
- Влиянието на Париж – как се отразява то върху творбите на художника?
- Пак ще започна със самоанализ на Стойчев, който принципно е винаги много точен. Той казва, че Париж може би му се е отразил като настроения, едно място, където небето, хората, атмосферата са различни. Но Емил Стойчев е от хората и художниците, който носят света навсякъде около себе си. Нови теми и мотиви, чисто парижки, навлизат в неговото творчество, естествено, пречупени през един образен език, който е вече установен. В Париж той рисува и много акварели, т.е. връща се към акварела, особено в началото на престоя си там – сякаш се е чувствал все още на път, един пътуващ с блока и кутията с акварели художник, който просто преминава. Парижките му работи остават все пак разпознаваеми и са любими за колекционерите му.
- Кой е любимият ви стил? Кои автори предпочитате? С какво можете да бъдете впечатлени? Може ли да се говори, че изкуството в момента е в застой, или това не е вярно?
- Аз съм немски възпитаник и това завинаги оказа трайно влияние. Сега в “Книгомания” под заглавието “Чакай и се надявай” излиза един мой ранен текст, действието е от 1988 г., и там много добре може да се наблюдава какво вълнува, как се образова и израства един младеж от онова време. Едва ли случаят е типичен, но е много показателен. Аз съм поклонник на немския романтизъм, а в изобразителното изкуство на Каспар Давид Фридрих и неговите пейзажи на прехода, на Керстинг и неговите интериори, на портретите и алегориите на Ото Рунге, на архитектурните и природните мечтания на Шинкел, особено на Карл Блехен – пътувал съм целенасочено на странни места само и само да гледам негови творби. Изкуството никога не може да бъде в застой, по-скоро то е в динамична промяна, която трудно се овладява от наблюдателя.
Елизабет Методиева
