Н ай-малкият брат на Христо Ботев е роден на 23 август 1866 г. в Калофер. Едва тригодишен, през 1869 г. баща му даскал Ботьо Петков умира.
Върху плещите на майка му Иванка пада грижата за прехраната на останалите му братя Петко, Стефан и Кирил (Христо вече е напуснал семейството). Немотията ги затиска. Петко на единадесет заболява от костна туберкулоза, която го приковава на легло близо девет години. Буден, той помага на майка си с каквото може – пише жалостиви писма за подкрепа от Найден Геров. Умира през 1872 г. Калоферските общинари забравят обещанието си да подпомагат вдовицата.
От немай къде отпускат един чувал брашно. Иванка чупи ръце и се трепе по чужда работа. Кирил и Стефан по различно време напускат родната стряха и се установяват при брат си Христо в Букурещ. От 1872 г. Иванка живее в Калофер само с Боян, който се научава да пише и чете в тамошното начално училище. Иванка отправя молби и до Христо да се завърне, да ги подкрепи и извади от мизерията. Това не се случва. Христо е поел по своя път, пък и всъщност самият той почти винаги е с празни джобове.
Вест
Най-сетне през лятото на 1875 г. Христо праща вест да потеглят за Румъния. Редица писания сочат, че брат му Стефан ги е докарал от Калофер в Букурещ. Захари Стоянов, първият и най-достоверен биограф на поета, твърди, че това е станало тайно от него. Той научил чак когато видял майка си в Букурещ – „сърдил се на брата си Христо и намерил повод да му отвори своите батерии по икономията, с които немалко го развълнувал”. Не се знае как Иванка и Боян са стигнали до Букурещ.
Най-вероятно калоферски търговци са ги завели до Цариград и оттам с параход са ги проводили към румънската столица. Силно разочарование изпитва Иванка, когато вижда окаяното битие на Христо, който ги настанява в един ъгъл на печатницата си. Захари пише, че Иванка била принудена да стои гладна по няколко дена, нещо, което тя не виждала и в турско. Когато един път Христо влязъл при майка си, я видял свита върху една постелчица със сгънати ръце, потопени в грижа и страх за бъдещето – да не умре в чуждата земя от глад. Той започнал да я подиграва и да се смее като че две воденици се търкаляли само за него.
Икономка
Нещата се променят, когато Иванка и Боян отиват да живеят при богатия си сродник Евлоги Георгиев. В дома му станало произшествие, разбойници се вмъкнали и убили икономката му Пелагия с цел да го ограбят. Евлоги, чрез племенницата си Елисавета, поканил Иванка да му поеме домакинството, но тя не смеела да стори това, защото Христо ненавиждал богаташа. Но Стефан се намесил тайно от брат си и „подбутнал майка си да остави мизерията и да отиде, гдето я викат, поне тя да не се наказва на стари години”. На отиване Христо я срещнал пред портата. „Ако ме обичаш, майко, послушай ме и не ходи в къщата на оня, който аз мразя!“ – казал той. Три пъти повторил тая своя молба. „Аз те обичам, но и ти ако обичаш мене, остави ме свободна“ – възразила старата жена и тръгнала. Ботев ще види за сетен път майка си малко преди да се качи на „Радецки”.
Иванка Ботева
Охолно
Така баба Ботевица и Боян заживяват в охолния дом на милионера, разбира се, в отделна пристройка. Боян учи в българското училище в Букурещ. След гибелта на Христо Ботев, през август 1876 г. Боян Ботев постъпва в Южнославянския пансион на Тодор Минков в гр. Николаев, Русия. Това става с протекцията на руския политически деец Владимир Йонин, намиращ се по това време в Румъния, Олимпи Панов и Иван Вазов. Българското централно благотворително общество му отпуска на 15 август 70 франка за пътни разноски и му обещава редовна помощ за джобни пари, но тя твърде често закъснява. Спартанската обстановка и казарменият режим не му допадат много, но остава в пансиона до края на 1879 г. Бил способен ученик, но често се биел с другарите си. По препоръка на Тодор Минков заминал за Елисаветград (дн. Кропивницкий) и постъпил в Кадетския корпус на тамошната военна прогимназия.
Кариера
На 8 септември 1883 г. Боян се записва във Военното училище в София. Изявил се като способен ученик, имал добри обноски и весел характер. След Съединението Боян Ботев е изпратен в седма рота на Пети пехотен дунавски полк в Русе. През ноември пламва Сръбско-българската война. С най-голяма бързина Дунавският полк се отправя към фронта. Участва активно в трите големи сражения, които се водят на 5, 6 и 7 ноември 1885 г. На 7 ноември се водят тежки боеве при Сливница. Седма рота, в състава на която се сражава Боян Ботев, участва в атаката на укрепената позиция Три уши. Боян е назначен за началник на цепта и управлява стрелбата. Тогава е ранен фатално.
Версии
Боян Ботев
Съществуват две версии за гибелта му. Първата, лансирана главно в наше време, гласи следното: „В един критичен момент, когато цялата верига е трябвало да бъде вдигната, за да нанесе удар на неприятеля в щиков бой, Боян, изправен гордо с извадена сабя, въодушевил и повел ротата си. Сблъскването станало, атаката успяла, но в схватката Боян получил три куршума в стомаха и два удара с щик. До него били намерени съсечени двама неприятелски войници”.
Другата версия е съвсем различна. Тя е делнична, лишена от красив героизъм, но затова внушава неподправена достоверност. Разказана е от Селтен, аптекар и представител на Софийския червен кръст. Бил е в Сливница на бойното поле и разговарял със санитарите, които носели ранения Боян Ботев към превързочния пункт. Пред техните очи се разиграла трагедията на младия офицер. Като началник на цепта той едва заел позиция и започнал да управлява стрелбата, неприятелски куршум го улучил право в корема и тежко наранил. Селтен, участник в спасяването му, предава, че Боян Ботев страдал от ужасни и непосилни болки, повръщал от устата си кръв, размесена със стомашни нечистотии. Боян е превързан и спешно отнесен в София.
На 10 ноември 1885 г. Боян Ботев умира. Смъртта му е героична и достойна за преклонение и не се нуждае от разкрасяване. Дунавският полк има обширна история. Съставителите й не биха пропуснали да опишат специално такъв саможертвен подвиг, висока чест и гордост за всяка воинска част, изложен в първата версия за раняването му. Това ни кара да приемем за достоверен разказа на аптекаря Селтен, записан и документиран още през 1890 г. Боян Ботев е погребан в старите Софийски гробища, южно от площад „Възраждане“. Майка му, която е в Букурещ, не присъства на погребението. Когато след години гробищата са унищожени, тленните му останки не са прибрани от близките му и са положени в общ гроб.
По-големият Кирил не успява да го отмъсти
Тук се налага да развенчая легендата, че братът Кирил, който е офицер, е воювал на Сливница и придружил брат си до столицата. Боян Ботев е настанен в офицерската болница, уредена в конвойните казарми. Ръководи се от съпругата на командира на конвойния ескадрон барон Корвин. Добри Ганчев, преподавател по българска история във Военното училище, научава, че ученикът му е ранен и отива да го навести в болницата. Ето какво вижда той:
„...Заварих го в безсъзнание. Брат му Кирил е там, в болницата. Сълзи от очите му текат като от капчук. От скръб се самозабравил. Вади сабята си, маха с нея над глава, заканва се да отмъсти на подлите врагове. Ако не бяха изобилните му сълзи, би го взел човек за актьор от някоя средновековна драма. Не свари Кирил да отмъсти. Полкът му не можа навреме да се формира. Конете току-що бяха пристигнали в София, ала седла нямаха. Употребиха ги да пренасят пехотни войници до Сливница. По двама сядаха на един кон.”
Боян Драганов
