„Внимавай какво си пожелаваш, защото може да съжаляваш" - тази популярна реплика не е случайна. Всеки народ има фолклорна закачка за това какво се случва, ако човек реши да си продаде душата.
Както показва практиката, няма нещо, което да не може да бъде продадено, в това число и такава тънка материя като душата. До ден днешен не е известно материална ли е тя и къде се намира, но по данни на различни учени тя тежи между 11 и 43 грама. Какво може да се получи в замяна на тази лека, но толкова ценна субстанция?
Класика
За какво са готови хората да продадат своята безсмъртна душа? Навярно на първо място в списъка с желаните трофеи ще бъде богатството. Алчността на човека е безгранична, неслучайно съществуват толкова много поговорки с общ смисъл: „Парите никога не са много". И тази човешка слабост активно се ползва от всякакви тарикати. Друга разновидност на съблазън е успехът: в дадена дейност или в игра, но така или иначе крайната цел ще е обогатяването. Въпросът е каква цена ще трябва да се плати за това.
Във фолклорното наследство на всеки народ може да се намери поучителна история на тази тема. Един беден човек пожелал в джоба му да има толкова пари, колкото у най-големия късметлия в игра на зарове, който живеел в селото - човек, който не си знаел парите. Формулирано по този начин, условието само по себе си вече дава възможност жадуващият богатството да спечели с едно щракване на пръстите. Но кандидатът за пълни джобове с пари седнал да играе със същия този богаташ, без да разсъди, че по този начин късметът ще се обърне срещу него: колкото повече печелел в играта, толкова по-малко се оказвали парите в джобовете му. Стигнало се дотам, че останал без пукнат петак - също както и играчът срещу него, на когото толкова много завиждал преди това. Дяволската сделка му изиграла лоша шега.
В Япония съществува поучителна история за човек, който решил да сключи сделка с гоблини (зли, пакостливи и извънредно грозни приказни същества). В замяна на успеха човекът трябвало да изяде малка личинка - на пръв поглед нищо и никаква работа. Но личинката се прикрепила към стената на стомаха, свила пашкул и се превърнала в какавида. Тази какавида започнала да дава на хазяина си полезни съвети какъв тон да държи по време на преговори, на какви мероприятия си струва да ходи и кои да пропусне, как да се държи с нови познати. Но след време от какавидата се излюпил бръмбар, който започнал да пълзи из вътрешностите на човека, а неговите съвети се превърнали в категорични заповеди. Отплатата за временния успех в делата се обърнала в пълна загуба на контрол над действията и човекът се превърнал в бездушна кукла, която сляпо изпълнявала заповедите на новия си господар.
Разплата
Далече невинаги разплатата настъпва в живота. Някои демони търпеливо чакат, докато човекът се отърве от земната си обвивка и премине на пълно тяхно подчинение.
През 1992 г. в Австралия на мястото на бившия затвор „Бого Роуд" в град Брисбейн се появил музей, където посетителите могат да видят тъмни помещения, съхранили своята първоначална обстановка, а също така и да чуят дяволския смях на един от бившите затворници, чийто дух продължава да обитава сградата.
Ърнест Остин бил последният осъден на смърт и обесен в този затвор на 22 септември 1913 г. Историята гласи, че по време на изпълнението на наказанието, и даже докато агонизирал, този жесток убиец на 11-годишно момиче се смеел в лицата на своите палачи. А сега продължава да издава дивия си кикот в бившите затворнически коридори на настоящия музей. По-рано плашел надзирателите и бившите си съкилийници, а сега любопитните посетители. Според местните жители по такъв начин той отработвал своята част от договора с дявола, който завладял след смъртта му неговата душа. Не е известно какво е получил при сделката екзекутираният убиец, но ако е искал вечен живот, то Ърнест Остин е бил жестоко излъган: да живееш за вечни времена като затворническо привидение на служба при дявола не е голям келепир.
Приказка
И въпреки всичко някои смелчаци са правили опити да надхитрят ловците на човешки души. За такъв рядък случай разказва исландската приказка за Саймън Мъдри. Веднъж той и двама негови приятели решили да изкарат курс в магьосническа школа. Няколко години те прекарали заедно с други курсисти в тъмно подземие без прозорци. Четели книги, написани с огнени букви, и не виждали други хора. Никой не им поискал пари за обучението, но след приключването на курса ученикът, напуснал последен, оставал на подчинение на дявола. Отначало приятелите се договорили да излязат едновременно от вратата, за да излъжат дявола, но в деня на завършването на курса Саймън казал, че ще излезе последен. Наметнал върху себе си дълъг свободен плащ и когато дяволът го хванал за наметалото, се изхлузил. Тежката врата в последния момент затиснала крака му и го премазала. Но какво е един крак в сравнение с душата? Оттогава датира исландската поговорка: „Душата е по-скъпа от петата".
Има и друга версия на тази приказка. Саймън Мъдри казал на потриващия ръце дявол, че не е последният ученик и му посочил своята сянка. Дяволът проявил доверчивост и Саймън напуснал магьосническата школа, като се разделил завинаги със своята сянка.
Материя
Този спор вълнува умовете от доста време. Приема се, че няма еднозначен отговор. Материята е носител на информация. Взаимовръзката между човешкото тяло и материалната и физическата част на душата е същата както между компютъра, дискетата и информацията, която е записана на нея. Дискетата позволява информацията да се съхранява по-дълго време и да се прехвърля между различни компютри. По същия начин и материалната част позволява информацията да съществува, да се премества и да получава енергиен заряд от тялото. Душата не умира със смъртта на тялото и може да сменя своя носител. В обичайните условия душата е невидима и не е осезаема.
Материалната част от душата се явява уникален енергиен източник (наричат я още енергията на живота). Концентрирана на едно място и в едно време, тя притежава огромна сила. Предполага се, че някои хора и същества могат да използват енергията на чуждите души за свои цели. Ето защо се опитват да съберат колкото се може повече души, като убиват носителите им.
Команда
От душите могат да бъдат създавани призраци, които изпълняват команди. Възможно е придобиването не само на власт над мъртвите, но и над душите им.
Има същества, които се хранят с енергията на душата, според философски теории. Както вълците могат да бъдат санитари, когато изяждат болните и слаби животни, така и тези същества консумират души, останали без стопанин. Такива души са чужди на тоя свят, но по някакви причини не могат да го напуснат - било то защото тялото не е погребано или е имало насилствена смърт.
Тези същества, които се хранят с такава енергия, биват наричани похитители на души. Те имат същата природа както и душата: те са безтелесни, невидими, без мирис. Душата чувства приближаването на тези същества и чувството на страх се предава на човека. Близкото им присъствие кара човека да изпитва нещо като полъхване на студен вятър, наричан още „полъхът на смъртта". Присъствието им може да бъде установено и с помощта на артефакти, които регистрират наличието на невидими същества.
Гробари
По отношение на живите хора похитителите на души могат да бъдат разделени на опасни и безопасни. Опасните не се ограничават с душите на мъртвите, а се ориентират и към спящи хора, защото е известно, че в това състояние човек не се съпротивлява. Преимуществото на похитителите на души е, че са невидими и неуязвими. Безопасните похитители на души са своеобразни гробари, които събират душите на мъртви хора, по някаква причина останали в света на живите. Този, който е способен да вижда или чувства похитителя на души, е в състояние и да различи опасно същество ли е или не.
Младежи
Ловците на души (Soul Hunters) са измислена раса от пришълци, познати от научнофантастичния сериал „Вавилон - 5". Те са хуманоидна раса. За тях се знае много малко. Изявяват се като организация, орден. Изглежда, че не умират от старост. Техен представител признава, че е много млад, само на 4000 години. Целта на съществуването им е събирането на души: на учени, мислители, поети, гениални безумци. Притежават способността да предчувстват смъртта и знаят винаги откъде могат да попълнят колекцията си с нови души.
Кристи Петрова
