Н ай-ярките символи на Коледа и Нова година са поздравителните картички и елхата. Първата новогодишна честитка в света била изпратена от Лондон преди 173 г. в навечерието на новата 1843 г.
Инициатор на това е английският предприемач сър Хенри Кол, основател на известния музей „Виктория енд Албърт” в Лондон. Той поръчал на художника Джон Хорсли да нарисува празнични картинки, с които да поздрави своите приятели и делови партньори. Хорсли създал серия от три картички, свързани с обща идея. В центъра им било изобразено многолюдно семейство, събрало се около рождественската трапеза, а от двете му страни, заобиколено с благотворителни сцени – раздаване на храна и дрехи на бедните. Било изписано още: „Желая ти весела Коледа и щастлива Нова година!”. Кол много харесал изработката и поръчал да му отпечатат 1000 картички, като заплатил за всяка по 1 шилинг, колкото била седмичната работническа надница.
Първата коледна картичка в света, нарисувана от Джон Хорсли.
Само след няколко години коледните и новогодишните картички станали традиция и достигнали до всички краища на света.
Дунав
Първите картички в България пристигнали в крайдунавските градове – Русе, Видин, Свищов, Силистра и Никопол. След Освобождението много български фотографи и печатари започнали да изработват поздравителни картички.
Обикновено те изобразявали зимни пейзажи, часовници, амурчета, красавици, панделки и изгледи от градовете.
картички
Според тогавашното българско пощенско законодателство този вид поздравителни карти и честитки спадат към категорията на писмовните пощенски пратки, които съдържат съобщения от текущ личен характер. Тогава пощенската служба в България е монопол на държавата, който обхващал издаването и пускането в употреба на пощенските карти.
Като изключение от монопола спада и издаването на пощенски карти от частно производство, в т.ч. и новогодишните, коледните и великденските поздравителни пощенски карти без отпечатък на таксов знак върху тях, които по размери - дължина, широчина и дебелина, трябвало да отговарят точно на приетите държавни стандарти.
За периода от 1 юли 1879 г. до 28 юни 1942 г. новогодишните и коледните поздравителни пощенски карти при изпращането им за вътрешността на страната се таксували като обикновени открити (отворени) писма.
Пощаджии
Интересно е, че най-ревностните популяризатори на поздравителните картички били пощенските раздавачи. Стъкнати с униформено облекло с жълти металически копчета, с калпак или фуражка със знака на пощите, те внушавали респект и уважение. Появата им с белия плик в даден дом се превръщало в празник за домакините. Задължително го посрещали на входната врата с поднос с дантелена покривчица, на който имало чашка ракийка, лъжичка с домашно сладко и чаша вода.
Не е възможно да се установи на кой пощальон първи му хрумнала тази идея, но много са тия, които сами поръчвали картички и лично са ги разнасяли по домовете в района, който обслужвали. Много от картичките са придружавани от различни поздрави, пожелания и закачливи остроумни стихове като: „Чуйте, хлопа се вратата! Той е раздавача със писмата... В дъжд, в буря – утре, днес, аз ви носа важна вест: за роднини, за другари, за любими – млади, стари, за търговски предприятия, за печалби с колата, за световни новини, за злини и добрини, за които Вий и мен не забравяйте в този ден. Аз от днес ви обещавам, нови вести да донасям, със желания едни: да сте румени червени, да живеете дълги дни, да дочакате добрини! Това аз ви пожелавам и картичка ви подавам.”
Раждането на Исус
Оригинално е хрумването и на пощенския раздавач Ванко Мишев от Видин. В навечерието на 1911 г. той връчил на много от съгражданите си цветна картичка, на която е изобразил дълголетната си мечта – Видин да бъде свързан с железница, раздавачът да има колело, а пощенската карета да бъде с мотор, а не с коне. На гърба на картичката е написал: „По дъжд, по студ и вятър, по кал и летен пек, аз припкам без умора, подвижен, бърз и лек”. Разбира се, в тези празнични дни раздавачите освен обичайната почерпка са получавали по някоя друга пара за здраве и берекет през идващата година. Примерът на пощенци е последван и от боклукчиите. Те също започват да поздравяват с картички стопаните на домовете, от които извозват боклука.
Радост
За първи път през 1878 година на българска земя в Пловдив, Източна Румелия, грейва коледна елха. Това вълнуващо събитие е описано от Рада Киркович (1848-1941) – директор на тамошната девическа гимназия:
„Негово В. Превъзходителство Пловдивский Губернатора благоволи да направи на Бъдни вечер според Рождество руска елха за най-прилежителните деца от всичките мъжки и женски училища в Пловдив. Учениците от всяка народност, както момичетата, така и момчетата се явиха заедно с учителките и учителите си. Впечатлението от елхата беше най-добро. Малките обикаляха елхата и не си отвеждаха очите от нея и от прекрасните играчки, които бяха приготвени и назначени за тях. Нейно Превъзходителство, Генералката сама заедно с любезната на всички ни Нейна дъщеря Г-жица Столипина, раздадоха кукли и играчки на по-малките деца, рокли на по-бедните, малки саби, кончета и железнички на всичките момчета и разни сувенири на учителките и учителите. Радостта на децата беше естествена, твърде привлекателна и почти неизказана. Подир като се надариха щедро децата с дарове и с нещичко да си хапнат, момчетата от българското училище изиграха един два пъти българско хоро, на което благоволи да се хване и малко поигра и Г-ца Столипина. Въобще всичко ставаше твърде приятно и съгласно с чувствата на великодушните и гостоприемни домакини. Нека прочее, принесем публично глубоката си признателност на Техно В. Превъзходителство Генерала и Генералката Столипини за удоволствието, което никога няма да се изглади от крехките им сърца и от нашата благодарна памет.“
Пример
Коледна елха се появява и през 1879 г. в двореца и е дело на младия княз Александър Батенберг. В банкетната зала по стар немски обичай е поставена голяма елха със запалени свещи, а под нея чинии със сладкиши и подаръци. Пасторът Кох обяснява на присъстващите значението на този символ, след което князът лично раздава на всеки подарък. Не са отминати и прислужниците. Примерът на Батенберг е последван от чужденците в големите градове, но българите пристъпват боязливо към нововъведението, пък и коледните дървета не са предлагани на пазара.
Фердинанд
Нещата коренно се променят по времето на Фердинанд, особено след като на 29 ноември 1887 г. пристига майка му княгиня Клементина. Едно от първите й обществени дела е да устрои на Коледа елха за децата от основните училища, нещо ново за България. Съдбата пожелава сред гостите да бъде и второкласникът Александър Божинов, който след време ще стане най-известният български карикатурист. Ето какво е видял и преживял през този вълнуващ ден:
„...Фердинанд дойде в София на август 1887 год. Не помня добре дали и майка му, княгиня Клементина, или както всички в България я наричаха баба Клементина, дойде с него или малко по-късно, но през зимата, на Коледа, тя устрои елха за децата от основните училища.
Елхата беше уредена в двореца (сега Национална галерия), в една от стаите на партера, надясно от главния вход. От всяко отделение из училищата бяха избрани по едно-две деца да присъствуват на елхата. От нашето, второ отделение, бяхме избрани две момчета – едното, не го помня кое беше, другото бях аз.
По какви съображения попаднах и аз в избора на присъствуващите, това не знам, но когато съобщих това нещо на майка си, в дома ни настъпи смущение голямо. Това смущение настъпи, защото аз нямах облекло за такива „официални случаи”, а още и за това, че майка ми и баща ми не вярваха за тая покана и помислиха, че аз си правя някаква шега. Баща ми скочи да отиде в училището, да пита нашия учител дали е вярно, което съм казал, и като получил утвърдителен отговор, връща се в къщи и съобщава на майка ми, че няма лъжа.
След няколкоминутно съвещание баща ми ме накара да се облека и ме заведе в един дрехарски магазин, от който ми купи дрехи – матроски костюм, матроска шапка и нови обуща. Зимното ми палто не беше много по дворцовия етикет, беше доста извехтяло и изтъркано, но като вляза вътре в салона, кой ще знае какво е било връхното ми палто – знаех, че преди да се влезе в салон, връхните палта се събличат.
На другия ден с файтон баща ми ме заведе в двореца. Влязохме в двореца през главните източни врати. През главните източни врати влязохме и спряхме долу, пред вратите под балкона. Баща ми пожела „на добър час”, а дворцовата прислуга ме взе и ме пусна в коридора отдясно, като ми каза:
- Върви направо и като дойдеш до вратата отляво, тя е отворена, влез вътре.
Всичко това за мене беше сън – като насън влязох през грамадните железни врати на двореца, спрях пред високи врати, подеха ме съвсем чужди хора, посочиха ми дълъг коридор, по който трябваше да мина, и тъпчех по мек и безкрайно дълъг килим.
Вълшебство
Когато плахо се понесох по мекия плътен килим, мислех, кога ли ще стигна до тая вълшебна врата, която била отворена, и аз ще трябва да вляза вътре в осветената зала и да се представя на баба Клементина, как ще вляза и какво ще кажа на тая августейша бабичка? Майка ми не ми даде по тия въпроси никакви указания – тя само ми каза:
- Слушай, пък като влезеш там, да не вземеш да подсмърчаш, ако носът ти е влажен – ще извадиш кърпицата си от джобчето на дрешката и ще се обършеш.
И тя сложи в лявото джобче на костюмчето ми една чиста, хубава носна кърпица и я поръси с две-три капки от някакво ливанто.
Нетърпелив да стигна до вълшебната врата, повдигнах полунаведената си глава и съзрях отсреща фигурата на едно също като мене момченце, облечено също с такива като моите дрешки, и то пъпли по мекия килим и бърза да стигне до „отворената врата”. Аз се зарадвах, много се зарадвах: няма да бъда сам – каквото прави това момче, ще правя и аз, каквото ще приказва то, ще приказвам и аз – може би неговите родители са му казали какво трябва да прави и как да се държи.
Аз намалих хода – стори ми се, че то не върви бърже и ще влезе след мене, а аз исках да влезем наедно. И ето че сънят се усилва – това момче, колкото по се приближаваше до мене, толкова по ми приличаше. Спрях се, спря се и то. Отляво чух шум, шум от детски гласове, видях и отворената врата, от която идеше обилна светлина. Направих още няколко крачки и тогава разбрах, че съм вървял точно срещу грамадно, колкото цялата почти стена огледало и че тъпчещото по килима момченце съм бил самият аз. Добре че вратата беше отдалечена около два метра от огледалото, инак това съновидение кой знае какви последствия щеше да има за мене. Най-малкото щях да се върна у дома със спукана глава.
Изправих се пред отворената врата и в блестящо осветения салон се открои пред мене картината: издигаше се грамадна елха, която почти опираше до тавана, в средата на салона, богато окичена и ярко осветена с безбройно пъстри свещици. Не се нито учудих, нито смутих – стаята беше препълнена с деца от нашето и от други училища и аз се чувствувах в моята среда. Всяко от тия деца държеше по някакъв коледен подарък в ръцете си. Но тъй като бях нарушил протокола – пристигнах 20 минути по-късно от определеното време, баба Клементина беше раздала подаръците и аз останах на сухо. Когато влязох в залата с елхата, до вратата стоеше офицер, който, като ме хвана за ръка, каза ми: - Момченце, много си закъсняло – и ме приближи до височайшата домакиня.
Подиум
Баба Клементина беше стъпила на някакво специално подиумче и с ножици режеше украшенията на елхата и ги раздаваше на децата. До нея стоеше и поемаше дрънкулките една от придворните дами, суха, слаба, неугоена още, с която княгинята говореше френски. Дамата, която стоеше до баба Клементина, ме представи, каза й, че аз съм от закъснелите и тя само ме погледна със старческите си очи, обърна се, отряза три дрънкулки от елхата и ми ги подаде – един шоколаден пищов, една свирка-тръба от стъклените украшения, с някакво червено пискюлче, и едно пакетче шоколад. Едрите подаръци баба Клементина беше вече раздала и аз, като беднаго Лазара, обрах трохите.
Пищовът и пакетчето шоколад бяха от чист шоколад – тогава соята не беше позната и никакви други шоколадови фалшификати не се изнасяха на пазара, а стъклената свирка, като всяка свирка, пищеше и аз успях още на втория ден да я счупя.
Тържеството, като всяка дъндания, се свърши. Една друга дама, която говореше български, ни осведоми, че коледният прием е вече завършен, накара ни да се поклоним на домакинята, да й кажем „merci” и „лека нощ” и кротко да си отидем в къщи. Така и сторихме.
Беше вече смръкнало, упътих се за към дома – жилището ни не отстоеше много далеко от двореца. У дома ме очакваха с нетърпение. Аз стисках здраво в ръцете си „подаръците” – не смеех да ги сложа в джебовете на горното си палто, защото не вярвах в здравината им, а и сам-там бяха и продънени. Когато влязох в къщи, цялото домочадие извика „ура!” и взеха да ме разтърсват и разпитват къде ми са подаръците и как е било в двореца.
Показах какво съм получил от баба Клементина и впечатлението ми от цялата обстановка. Почувствувах, че не останаха много очаровани от това, което им разправих. Майка ми само се смееше и огледваше новите ми дрешки и дрънкулките от елхата. Баща ми се завърна след половин час и всички взеха да му разправят моите „новини” от двореца и за „подаръците”. Той се поусмихна и се обърна към майка ми: - Само гдето похарчихме толкова пари да го облечем.
Но майка ми, като всички майки и практични жени му отговори: - Ех, той и така имаше нужда от едни по-хубави дрешки и обуща, сега тъкмо за празниците.”
Мартин Лутер и звездите
Мартин Лутер
Една легенда говори, че през 1513 г. Мартин Лутер, виждайки блестящите звезди в зимното нощно небе през клоните на елата, останал поразен от видението. Отсякъл един клон от дървото и го отнесъл вкъщи. Така в Германия се ражда традицията Коледа да се посреща с елхово дръвче. С времето започнали да украсяват елхата с ябълки, а на върха да поставят звезда. Бурното развитие на стъкларството в Германия родило нови по-красиви и ефектни украшения. През 17 и 18 век начинанието да се украсява елха се разпространило в цяла Европа, а през 20 век завладяло и света.
Старите българи също са използвали елхата, но за съвсем друга цел. Когато са отивали на поклонение в Света гора, на връщане минавали през Рилския манастир и от тамошните гори донасяли млади зелени елхи с клоните, които служели по сватбите за байраци.
Боян Драганов
