П ривидно бляскавият свят на висшата мода разкрива най-мрачните си тайни в многопластовия скандинавски трилър „Когато тя си отиде“ (издание на „Сиела“) на американско-норвежката авторка Алекс Дал.
Смущаващ, смел и непредсказуем, бестселърът на Алекс Дал прескача от мрачна Норвегия към центъра на модата – Италия – и преплита историите на три жени, които се оказват неразривно свързани от едно разследване. Лив обича сина си Адриан повече от всичко.
Ето защо тя се е покрила в тихо норвежко градче и успешно поддържа фасадата на поредната уморена самотна майка, която се опитва да свърже двата края. Тя никога не е разказвала на сина си за тайните от миналото, нито пък за живота, който е живяла преди той да се роди. Защото Лив би направила всичко, за да го предпази.
А животът на Анастасия се преобръща, когато тя се премества от дълбоката руска провинция в бляскавия Милано, за да преследва мечтата си да стане супермодел. Но пред нея се разгръща и тъмната страна на модния бизнес: убийственото напрежение по време на ревютата, афтърпартитата с огромно количество алкохол и наркотици, италианските дворци, собственост на влиятелни мъже. Анастасия сама не разбира кога се оказва окована в златната клетка на магнетичен богаташ.
Селма е упорита разследваща журналистка в Осло. Тя написва важна статия, посветена на изпълнения с тайни свят на международната модна индустрия, но някой отвисоко пречи тя да бъде публикувана. А тя няма да се откаже пред нищо. И точно тогава от едно норвежко градче една жена и синът й изчезват – и това престъпление ще събере трите линии в един трескав разказ за красотата, която не може да спаси нито света, нито една единствена душа.
Преди звънецът да призове децата да се втурнат към ярко осветената сграда, той се стаява между дърветата в дъното на училищния двор. Познава ги добре и с лекота ги различава само при допир до стволовете им. Най-много му харесват трите високи бора в самия край на терена. Провира се през ниско сведените им сплетени гъсти клони и попада в уютно пространство, далеч от глъчката.
Изчаква притихнал, докато и последното дете изчезне през плъзгащата се врата, после се измъква от скривалището си и хуква през опустелия двор. Обикновено успява да заеме мястото си в класната стая точно в мига, в който учителката влиза и затваря вратата зад себе си. Седи най-отпред, до прозореца. Бяха решили, че така е най-добре за него. Харесва му, защото оттам може да наблюдава как тъмното зимно небе просветлява в мъгливосиво, а също и колоната от фарове на колите, пъплещи към магистралата.
Успява да види и самолетите точно след излитането им от летище Торп, когато маршрутът им минава над града. Тогава ревът на двигателите за секунди заглушава монотонния глас на учителката. В мислите си той се вижда в издигащия се самолет и сякаш не гледа през прозореца на класната стая, а през илюминатора на кабината право надолу към училището. Знае къде отива всеки самолет, излитащ от Торп – запомнил е наизуст разписанието много отдавна и често гледа в далечината в очакване да се появи самолетът от полет 0820 „Сити Хопър“ на КLM до Амстердам или 0905 „Уидерьо Фокър Х“ до Берген.
От мястото си до прозореца вижда голямото, грозно училище, сбутано между фабриките за боя край реката и гъсталака в края на двора. От въздуха дори успява да съзре момчето, свито сред дърветата, което чака края на междучасието.
Учителката знае, че той се нуждае от тези моменти, в които потъва в размисли, загледан през прозореца, затова не му прави забележка, а продължава да говори и го оставя на спокойствие. Понякога другите деца, когато го видят да се взира навън, пускат хапливи коментари или имитират бученето на самолетните двигатели. Едно момче, Стефан, често мята топчета хартия по тила на Адриан, но Адриан внимава никога да не му отговаря и никога да не се обръща. Майка му казва, че заядливците всъщност са слаби хора, които се опитват да черпят силата на по-силните и по-добрите от тях, но Адриан не й вярва много – звучи като нещо, което възрастните казват, за да утешават децата.
Учителката разказва за различни видове зърнени култури и тяхното отглеждане. На черната дъска рисува развитието на кълновете на пшеница, ечемик, ръж, царевица. Адриан наблюдава внимателно и копира рисунката в тетрадката си, но този ден не се чувства много добре и ръката му трепери, докато движи молива по листа. Понеделник е, а за него винаги първият ден от седмицата в училище е труден след спокойния уикенд вкъщи с Мама.
Вчера пекоха заедно любимите му канелени кифлички и апетитното им ухание още се носеше из къщата на сутринта, докато седеше на кухненската маса, дъвчеше закуската си и с ужас очакваше момента, в който щеше да тръгне за училище. Наблюдаваше придвижването на голямата стрелка на часовника на стената; когато стигнеше петицата, беше време да потегля. Мама вече беше излязла и той трябваше да измине сам двайсетминутния маршрут до училище в мразовитата тъмница. Тези неща не го притесняваха толкова, колкото фактът, че можеше да пристигне след края на часовете.
– Знаете ли как става размножаването? – пита учителката Мари. Адриан я харесва; тя е мила с него и полага всякакви усилия да го предразположи. Веднъж в началото на годината го дръпна настрани в края на особено неприятен ден и успокоително му каза: „Знаеш ли, Адриан, хубаво е човек да е като теб“. Иска му се да вдигне ръка и да се изкаже, защото той наистина знае как става размножаването, но осъзнава, че това е невъзможно. Думите няма да излязат от устата му.
Гласът му няма да успее да ги озвучи. Усеща погледа на Мари върху себе си и е уверен, че тя знае, че той може би е единственият в класа, който знае отговора на въпроса, но решава да избегне погледа й. За Адриан е трудно и често невъзможно да гледа хората в очите. Самият акт на размяна на погледи е прекалено тежък за него. Създава му усещането за изгаряне. Понякога може да понесе да погледне Мама в очите – очите, които толкова приличат на неговите, сякаш се вижда в огледало, но дори тогава трябва да положи усилие и съзнателно да се подготви за момента, когато погледите им открито ще се срещнат.
Звънецът звънва и за миг го връхлита спонтанен, неистов ужас. Толкова скоро. Едва свикна да е в топлата, осветена сграда след дългото вървене в тъмницата и кратката тишина под клоните на дърветата, а вече е време за първото междучасие. Децата скачат от местата си и се втурват навън. Адриан се изправя бавно и се тътри към вратата; не му се излиза, за да не рискува да се озове срещу момчетата от класа, но и не би понесъл съжалението на Мари, остане ли на чина си.
Ако има късмет, може да се измъкне от по-рядко използваната странична врата на училището, защото е по-близо до далечния край на двора и дърветата. Завива зад ъгъла, като избягва погледите на другите деца, не вдига очи от балатума на пода, после ги насочва към правоъгълния прозорец на вратата в далечния край на коридора. Вече е девет и половина и навън се развиделява – красивата мастиленосиня светлина създава у Адриан усещането, че гледа във вода през люковете на потънал кораб.
– Ей – казва глас до ухото му. Той замръзва на място с ръка на дръжката на вратата.
– Не те чува – обажда се друг леденостуден и жесток глас – Стефан. – Глух е, забрави ли? – Адриан бързо тръгва напред и впряга цялата си сила, за да отвори вратата и да избяга навън в синкавия мразовит въздух, далеч от тях, но някой го сграбчва за косата на тила и го дръпва рязко назад. Заболява го ужасно и Адриан се срива на земята бездиханен. Остава напълно неподвижен, концентриран да удържи сълзите си, напиращи в очите му.
– Не е глух – казва първият глас, който принадлежи на момче на име Юсеф, бияча на Стефан – яко и тъпо момче, което Адриан разпознава по обувките. – Само е ням. – Старата черна маратонка пред лицето на Адриан внезапно се впуска в действие и му нанася светкавичен ритник в рамото. Той се надига и сяда, опитвайки се да запази самообладание. Само да можеше да стигне до вратата...
– Скапан ненормалник – хили се Стефан. Грабва го за качулката на парката му и го вдига на крака. Колената на Адриан треперят и той чувства, че ако Стефан отпусне силната си като менгеме ръка, ще се срине. – Представяш ли си да си толкова шибано откачен? – Двамата се хилят. – Удари го – нарежда Стефан и Юсеф го прави много силно и го удря в меката плът на корема.
– Ако му кажеш да спре, ще спре – казва Стефан.
– Ами да – обажда се Юсеф. – Само кажи „спри“. – Адриан натиска езика към зъбите си, но устата му остава затворена. Единственото, което трябва да направи, е да изрече думата „спри“. Но не може. Юсеф го удря отново – в лицето – толкова силно, че той полита и си сцепва кожата на скулата в перваза на прозореца, преди да падне. Двамата се хилят до припадък.
– Защо просто не му кажеш да спре? – продължава Стефан, като навира широкото си червендалесто лице в това на Адриан и от лошия му дъх на Адриан му се повдига. – Погледни ме. Казах да ме погледнеш!
– Хей! Спрете! Оставете го на мира! – вика глас от края на коридора. Стефан моментално отпуска захвата си. Двете момчета се шмугват през летящата врата, която силно се разклаща на пантите си, и леденият въздух нахлува в сградата. Адриан се срива отново на пода, но този път го вдигат много внимателно.
– О, не. О, миличък – вайка се Мари и опипва с върховете на пръстите си сцепената кожа на лицето му. – Толкова съжалявам.
* * *
Не могат да се свържат с майка му, но след като училищната сестра дезинфекцира раната на скулата му и слага лепенка, го оставят да седи в един ъгъл на учителската стая до края на часовете и да си пише домашното по физика. Стефан и Юсеф са изпратени вкъщи, и то не за първи път. На обяд се опитва да си изяде храната, но силно му се гади и се налага да полегне в лекарския кабинет. Все още не могат да се свържат с майка му.
Трябва да се е унесъл за момент, защото, когато отваря отново очи, някой седи до него на канапето – Мари.
– Ще те откарам вкъщи, става ли? – мило му предлага тя и хваща ръката му в топлата си длан.
В колата Адриан гледа през прозореца. Едва са изминали два часа, а вече се спуска виолетов сумрак. Мари не говори, но той усеща, че често го поглежда. Тя знае къде да го остави, защото шосето не отива до къщата им. Не за пръв път го откарва. Спира на отбивката на пътя под скалисто възвишение, на което се строят ред след ред нови къщи. Понякога Адриан тръгва към училището по дългия маршрут нагоре по хълма, покрай строителната площадка, отдалечава се от пътеката, стига до ръба на скалата и се заглежда към пристана в далечината. Много пъти си бе представял, че се подхлъзва и се сурва надолу по скалистия хълм и натрошеното му тяло се просва безжизнено на отбивката, където Мари бе спряла колата си току-що. Почти се вижда да лежи там, на асфалта пред колата, мъртъв.
– Довиждане, миличък – долита гласът на Мари. – Моля те, кажи на майка си да ми се обади или да се отбие да се видим, става ли? – Адриан кимва и я изпраща с поглед, докато колата потегля и се включва в трафика към града.
Той тръгва по стръмната пътека, която го отвежда далеч от шосето към тяхната къща, сгушена високо над западната част на града, на върха на следващия скалист хълм срещу онзи с новия комплекс къщи, които строяха. Майка му беше разказала, че строителната компания искала да купи и тяхната къща и да я разруши, за да построи нови модерни апартаменти, но тя никога не би я продала.
Най-много обича в имота им онова, което обича и Адриан – че е уединен, изолиран от поглед зад гъста редица дървета от едната страна и масивно скалисто възвишение от другата, а в подножието му лежи тясна ивица пясък, напълно недостижима за коли. Някога къщата била лятно бунгало и собствениците връзвали малка лодка на брега, до който се стига по тясна, опасно стръмна пътечка.
После направили новото шосе и така къщата значително се доближила до града, но за да се стигне до нея, пак трябвало да се измине пеша последната отсечка, нагоре и надолу, покрай брега, през последната стръмнина с дъбравата.
Когато се прибира вкъщи, Адриан затваря вратата, избухва в плач и отприщва чувствата, които е потискал в себе си. Гневният му вой отеква в малката къща като вятър в комина. Обикаля като обезумял, опитва се да разтовари чувствата, които не може да изрази с думи, захвърля на пода каквото му попадне. Дрехи от закачалката, рамкирани негови снимки като малко дете, вестниците, оставени на масата, книги от полиците – всичко полита.
Стъклената рамка се разбива на пода и сякаш трясъкът й връща Адриан към реалността и той се осъзнава. Спира да плаче и се заглежда в бъркотията, която е направил. Бавно тръгва през стаите, вдига всичко, което е захвърлил, и внимателно го поставя на предишното му място. Измита парченцата стъкло от рамката, а снимката пъхва между страниците на една енциклопедия на рафта за книги, като се надява, че Мама няма веднага да забележи липсата й.
Чувства се изтощен и отива до пейката под прозореца на кухнята. Сяда там и остава дълго време, загледан към града. Обзема го странното усещане, че макар само едно стъкло да го дели от света, той не е част от него. Вижда опашката от коли, чакащи да се натоварят на ферибота до Швеция, хора като точици, които се прибират от работа, поредния самолет, който излита в далечината, завива на изток и скоро изчезва сред ниско стелещата се пелена от облаци – полет 1510 на „Раян Еър“ до летище Станстед, Лондон.
Хората отвън са се запътили нанякъде, за да се срещнат със семействата си и с приятелите си или да свършат нещо. Адриан никога никъде не отива; даже никога не се е качвал на самолет. Няма друго семейство освен Мама. Децата в училище са толкова различни от него, дори онези, които не се държат гадно. Сякаш той е някакъв рядък вид, екзотична малка птичка, която би трябвало да е сред други екзотични малки птички в небето или кацнала на дърво, само че той никога не е срещал другиго като себе си.
Слънцето се е спуснало зад хълмовете отвъд малкото пристанище и само носталгичното индиговосиньо небе напомня за него. Адриан чака и чака, чувства се празен вътрешно, неспособен да стане от пейката и да направи каквото и да е, както обичайно. Малко след четири, когато настъпва пълен мрак и Адриан се опитва да различи светлините на къщите, пръснати по хълмовете около Сандефьорд, от ситните звезди, появили се на небето, ключът на Мама се превърта в ключалката.
Той я изчаква да пусне чантата си на пода в коридора, да изхлузи обувките си и да тръгне към отвореното пространство на хола и кухнята, и я оставя да го открие. Щом зърва нараненото му лице и тъжните му очи, изражението на Мама помръква и тя се втурва към него и взема лицето му в дланите си.
– Кой ти стори това? – шепне тя. Той не иска да я поглежда, но тя завърта лицето му така, че накрая не му оставя избор. – Кажи ми, миличък. Моля те.
Той клати глава.
– Хайде да отидем да хапнем бургери и да погледаме самолетите – предлага Мама, защото знае, че това е единственото нещо, което може да го накара да се почувства по-добре.
* * *
Тръгват заедно бавно по покритата с лед пътека, продължават по дървената настилка на алеята и нагоре по скалистия хълм над главния път. Не се налага да чакат дълго рейса, който спира на отбивката, на която Мари бе оставила Адриан преди часове, и въпреки това треперят от студ през няколкото минути, в които стоят неподвижни. Сядат един до друг и остават смълчани до пристигането си на летището.
Навън е минус тринайсет градуса по Целзий и се забързват към сградата на терминала, хванати за ръце. В зоната на пристигащи има „Макдоналдс“ с изглед към пистата. Мама поръчва храната на системата за самообслужване и после я занася до масата, на която Адриан седи, вторачил поглед в премигващата червена светлина на кулата за въздушен контрол. Той се залавя с чийзбургера и картофките си, без да откъсва поглед от небето нито за миг.
– Виж – той изрича думата ясно и уверено. – Самолетът от Амстердам е подранил.
Мама проследява пръста му, сочещ към една ситна светлинка, премигваща над заскрежените гористи хълмове на север. Наблюдават я как наближава и от едва забележима искрица нараства до пъргав бяло-син „Фокър 70“, който съвършено се спуска на пистата. Адриан седи погълнат, омагьосан, напълно зашеметен, с пръсти, замръзнали над картофките му, затаил дъх да не издаде нито звук, докато самолетът форсира моторите и бълва горещ въздух от турбините.
Насочва се към мястото, където седят, към топлата сграда на терминала, странно бавно. Изглежда твърде тежък, за да полети, но щом вдигне нос, самолетът е в силата си и от тежък и прикован към земята се превръща в нещо друго, в нещо, което принадлежи на небесата – в красива, ревяща хищна птица.
Мама се изправя и подканя Адриан да я последва. Приглажда косата му, после отново нахлупва вълнената му шапка, преди да излязат навън. Не разменят нито дума през целия път на връщане, нито дори след като слизат на отбивката; просто вървят забързани един до друг в мразовития мрак на януарската вечер, хванали ръцете си през ръкавиците. По-късно, когато Адриан си ляга, Мама сяда до него.
– Може да заминем скоро – прошепва му тя на тайния им език и нежно гали извивката на челото му. Адриан се обръща към нея и погледите им се срещат за кратко, преди той да почувства, че трябва да отклони очи. Осъзнава, че тя внезапно изглежда различно, и се бори да разгадае изражението на лицето й: страх или тъга, а може би и двете?
– Къде? – пита той и гласът му прозвучава чужд и висок в малката му стая. Мама се усмихва, целува го по челото и устните й се задържат върху кожата му за миг.
– Не знам – казва тя. – Но знам, че те обичам повече от всичко и винаги ще те предпазвам.
