О тец Кирил Синев е роден на 8 януари 1983 г. в Казанлък. Второто дете е от общо осем в семейството на счетоводителка и военен лекар. Средното си образование завършва в родния Казанлък. Завършва и Богословския факултет „Патриарх Юстиниан“ на Букурещкия университет.
Бил е дякон на покойния патриарх Неофит, докато той бе Русенски митрополит. От 1 януари 2023 г. е представител на Българската патриаршия в Букурещ. Съпругата му д-р Альона Синева е бесарабска българка, лекар дерматолог в Русе. Имат две деца.
- Отец Синев, вече повече от година сте представител на Българската патриаршия в Букурещ. Обстановката не ви е непозната, тъй като сте възпитаник на Богословския факултет на Букурещкия университет. Все пак кое беше новото за вас, кое ви беше трудно?
- Може би новото и трудното е да служиш за българи в препълнен храм с румънци, да те поставят на челно място (от четиримата духовници в този храм на българския представител е отредено второ място), да произнасяш три-четири ектении на съвременен български език, а в храма да няма наши сънародници. Уви, това е настоящата действителност и тя не е от вчера, а от петнадесет години.
- Като студент сте участвали в богослуженията с отец Петър Тотев в църквата „Свети пророк Илия – хан Колця“, временно преотстъпена на българската общност, докато си построи своя. Служите и сега в Букурещ, но не в българска църква. Как беше преди и как е сега?
- От Димитровден 1954 г. до Велики четвъртък 2009 г. българската общност използвахме храма „Св. Илия“ на ул. „Доамней“ № 18, сгушен в двора на Трето столично архиерейско наместничество. В неделя и на празник българи, руснаци, украинци, молдовци и немалко румънци се черкувахме под купола на дома Господен. Отец Петър по примера на ап. Павел: „за всички ставаше всичко“ (1 Кор. 9:22), щото по какъвто и да е начин да спаси многонационалното си паство. След светата Литургия се събирахме в канцеларията при храма и споделяхме радости и неволи. Заедно ги понасяхме по-леко. Кулминация на църковната година беше храмовият празник, в който служеха български и румънски архиереи, свещеници и дякони. Произнасяните от о. Тотев проповеди Петре-Валентин Лика симултанно превеждаше и на румънски език. Отец Петър кръщаваше, венчаваше, извършваше опела и панихиди. Ние, петимата български студенти по богословие, вземахме участие в клиросното пеене по време на утринната и светата Литургия. Придружавахме отеца при честванията в Плоещ (на националния ни празник), Александрия (св. Трифон Зарезан), Търговище (Тодорова събота или Конски Великден), Брънещ (кукерите). Хора на културата и бизнеса търсеха помощта на българския църковен представител. С една дума – водеше се пълноценен духовен и културен живот.
Но както е казано в Библията, „Ще поразя пастира и ще се пръснат овците“ (Марк 14:27). Така стана и в българската ни общност. Днес ние нямаме свой храм, в който да се съсредоточава духовният ни живот. От 2009 г. българската общност беше силно наранена и огорчена от преместването й в друг храм, макар и съседен. Възрастните ни енориаши постепенно си отидоха от този свят. Паството се разпиля. Днес, петнадесет години по-късно, новото поколение тепърва трябва да се приобщи и то в един бъдещ собствен български храм. Центърът на духовния живот е светата Литургия и еднозначно българската общност заявява, че ще се черкува само когато има свой собствен храм.
- Защо и досега нямаме българска църква, какво не ни достига? Още през втората половина на XIX век богатите букурещки българи са правили опити да си имаме наш храм в румънската столица и тъй като не са успели, са приспособили параклис за църква.
- В онези години е имало пречки от друг характер. Българската църква е била в схизма и не е било възможно на територията на румънската църква да се създаде български храм. Докато параклисът е бил просто приспособено помещение. За съжаление схизмата, наложена ни от Цариградска патриаршия, продължава цели 73 години – от 1872 до 1945 г.
- Къде в румънската столица смятате, че трябва да бъде българският храм?
- Посолството на България в Румъния полага изключителни усилия за намиране и закупуване на подходящ терен за наш храм. Съществуваше желание такъв да бъде изграден на място, свързано с българската ни история в миналото. Такива имоти обаче днес са частна собственост като Солаковия хан например. Затова лично аз не мога да кажа, че имам специални предпочитания, а единственото ми желание е той да се изгради възможно по-скоро.
- Имате впечатления и преди, и сега от българската историческа диаспора в Букурещ. Как мислите, след време ще можем ли да говорим за българска историческа диаспора в румънската столица? Ще има ли пред кого да служите?
- По думите на проф. Николай Жечев Букурещ е бил културно средище на българите през Възраждането. Уверен съм, че и в бъдеще той ще бъде притегателен център за наши сънародници. Още повече че живеем във време, когато хората са твърде мобилни, не на последно място и заради възможностите, които Европейският съюз предоставя за работа в други страни. Бог има Своя промисъл за спасението на всяка човешка душа и храмът винаги остава тихо и безбедно пристанище за всеки човек. А и Бог няма да остави без последствия горещия молитвен вопъл на тези, които Го търсят от все сърце.
- Може ли свещеникът да обедини хората от историческата ни диаспора, които невинаги са единни? Вие правите ли опити в тази посока?
- По време на малкия вход на светата Литургия пеем блаженствата, едно от които гласи: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9). Всички сме призвани към въдворяване на мир и разбирателство. За съжаление нерядко единството ни е подложено на изпитание. Според възможностите си се старая да общувам с всички и доколкото мога, да допринасям за нашето единство. Хората виждат това и се радвам, че са готови да следват добрите примери.
- Вие сте млад човек и сте носител на новото. Какво трябва да се промени, обнови в Църквата, за да достига вярата до сърцата на младото поколение?
- В моето служение проявявам особено внимание към младото ни поколение. Смятам, че и аз съм един от тях. Затова по време на богослужение се старая всячески да ги направя съпричастни на нашия диалог с Човеколюбеца Христос, Който „не иска смъртта на грешника, а да се обърне той и бъде жив“ (Йез. 33:11). Старая се да ги ангажирам било с четене, пеене или свещоносене. Голяма чест е за децата, а и за възрастните да носят свещ по време на малкия и великия вход от Литургията. По време на свето Кръщение приканвам хората да отговарят с най-кратката молитва „Господи, помилуй!“. Често след богослужение хората споделят, че досега никога не са участвали в подобна служба. Стремя се винаги, когато хора влязат в храма, да им обръщам внимание и да им бъда полезен с молитва и съвет. За свещеника всеки човек е специален. Мнозина благодарят, че свещеникът е бил внимателен и ги е изслушал. Като румънски възпитаник разбирам огромната роля и значение на разбираемия език в богослужението (румънците служат на съвременния си език), затова използвам български преводи, една част от които съм записал и споделил в ютюб. До неотдавна в личния ми ютюб канал редовно споделях проповеди, интервюта, църковни песнопения и репортажи, които могат да бъдат полезни за младите. Тъкмо младите духовници можем и трябва да бъдем полезни за подрастващите, защото възрастово сме по-близко до техните проблеми. Длъжни сме да имаме адекватен подход към тях. За съжаление поради липса на домашно възпитание във вярата днес много хора първо търсят „помощта“ на лъжливи лечители, суеверия, окултизъм, зодии и след като си изпатят, без да получат решение на проблема, едва тогава идват в храма. Колко лесно щеше да бъде, ако имаха познание за вярата, още в самото начало да приемат протегнатата Божия ръка.
- Румънците се кръстят, когато минават покрай църква, но у нас няма такава традиция. По-малко вярващи ли сме? Не е ли вярата в душата на човек?
- Това е общоправославна традиция. Няма как един християнин да премине покрай Христос и да не Го поздрави. Мисълта ми е, че върху светия престол в олтара на всеки православен храм се съдържа сухо свето Причастие, с което причастяваме верните в извънредни случаи – в болница, на смъртен одър. Това е въпрос и на свидетелство на вярата, от което не трябва да се срамуваме, а точно обратното. Затова и цяла Румъния е осеяна с големи и красиви дърворезбени разпятия – казват им „троица“. Мисълта на съзнателния християнин трябва постоянно да е насочена към Бога, Който единствен може да ни помогне да носим своя кръст сред бурното житейско море. Затова, като преминават покрай православни храмове и крайпътни разпятия, вярващите се осеняват с кръстното знамение, върху което Спасителят доброволно, от любов към нас, се пожертва.
А относно това дали сме по-малко вярващи трябва да кажем, че Бог е посял религиозното чувство във всеки човек, нашата душа копнее да общува с Бога. Колко точно Тертулиан е казал: „Човешката душа по природа е християнка“. В Румъния изключително важно е, че съществува домашно религиозно възпитание, здраво вкоренено в православната вяра – това многократно е отбелязвал Русенският митрополит Наум. На 40-ия ден децата се кръщават и майките много добре знаят, че всяка неделя трябва да ги водят на света Литургия да ги причасти духовникът. Затова всяка „обикновена“ неделя в румънските храмове е своеобразен Великден. Църквите са препълнени от млади семейства с деца. Изобщо румънците знаят защо идват на църква и съзнателно и с достойнство изповядват вярата си. За румънците неглижирането на вярата е белег на невежество, липса на достойнство и идентичност. Нали и Спасителят е казал, че който слуша словото Му и го изпълнява, е мъдър човек, а който слуша и не го изпълнява, е глупав – строи къщата си на пясък вместо на камък.
- Ако позволите, ще ви задам въпрос и за личния ви живот. Израснали сте в семейство с осем деца. Голяма ли беше веселбата в детските ви години?
- Разбира се, немалко са трудностите в едно многодетно семейство, но съответно и радостта е сугуба, т.е. твърде голяма. Благодаря на родителите ми за възпитанието, което ни дадоха: посредством музиката се въцърковихме и открихме Бога, чрез походите в Стара планина се възхищавахме на Неговата слава, както казва псалмопевецът: „Небесата проповядват славата на Бога и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (Пс. 18:1). Лятно време вземахме приключенски книги от библиотеката на с. Голямо Дряново и четяхме жадно в гората. Плувахме в реката. Правихме си лъкове от дрянови пръчки и сезал. Понякога изгубвахме козите на баба и дядо и се впускахме в издирването им. Пазехме ги да не пасат люцерната на съседите. А нашите съседи от Щутгарт ни черпеха със салам и диня. В смесения селски магазин ходехме с купони за хляб. Момчетата ходехме с баща ни с велосипеди от Казанлък до с. Хаджи Димитрово. Обработвахме земята и се радвахме на домашно отгледаните зеленчуци. Като възпитаници на Школата по изкуствата „Емануил Манолов“ в Казанлък участвахме в концерти през годината. Действително, тези приключения ни доставяха голяма веселба и удовлетворение.
- Какво си спомняте от Българския патриарх Неофит, на когото бяхте дякон, докато той беше Русенски митрополит?
- Благодарен съм, че след завършването на магистратурата в Букурещ благодарение на отец Петър Тотев Бог напъти стъпките ми и в продължение на шест години бях дякон, а после и протодякон на Русенския митрополит Неофит. Миналата година публикувах подробна статия за 20-годишното му русенско служение. В Русе бях свидетел на чисто човешките му вълнения след интронизацията му на отговорното служение за Български патриарх.
Жанета Йорданова
