Е дин от най-положителните и романтични герои на писателя Йордан Йовков е Шибил. В едноименния разказ той е описан като един човек, който макар и разбойник обирджия, но притежаващ и някои напълно човешки качества и чувства, каквото е любовта.
Когато той и хайдутите от дружината му нападат дъщерята на Велико кехая и приятелките и, вместо да ги остави да постъпят както всеки друг път и да оплячкосат и насилят момите, Шибил възпира престъпните мераци на дружината си. А след това и сам се променя и от хайдутин и разбойник се превръща в романтичен герой, който става жертва на своята любов. Този сюжет в разказа на Йордан Йовков кореспондира със сюжета и в разказа за друг опасен разбойник - Индже, чиято трансформация също е от разбойник към народен герой. Според запазените до наши дни исторически извори Стоян Индже войвода завършва живота си не като разбойник, а като борец за освобождението на отвъдунавските княжества в битката край река Прут през юни 1821 г. Така че предадената от Йордан Йовков трансформация на неговия герой в този случай е исторически правдива. В случая с Шибил обаче историята е по-различна и тук писателят доста фриволно изневерява на историческата истина в името на художествената четивност. Главният герой на неговия разказ Шибил е реална личност. Но исторически засвидетелстваният му живот и дейност нямат нищо общо с разказания от писателя Йовков. „Романтичният“ Шибил, готов да се откаже от престъпния си занаят в името на любовта, в действителност си е бил един най-обикновен престъпник и брутален главорез, от чиито грабителски набези „дете в майка е проплаквало“ в Сливенския регион.
Изедник
Истинското име на реалния Шибил, използван от Йовков за прототип в неговия разказ, е Мустафа Шибилиоглу или Шибилията. Родом е от днешното котелско село Градец. Живял е в средата на 19-и век. За него войводата Панайот Хитов пише в спомените си, че е бил „турски циганин, който подкупваше карнобатския турски управител с по 100-200 турски лири уж за да го гони, но все да не го намира. В продължение на 8-10 години населението от Бургас до Сливен, в Котел и Елена кански виеше от него.“ Доказано е, че произходът на Мустафа Шибил е цигански, но имената на неговите родители не са запазени. Знае се, че са били мюсюлмани. Какъв е бил животът му до неговата 30-40-годишна възраст, не е ясно. Но е безспорен факт, че към средата на 19-и век той вече си е спечелил име на един от най-свирепите изедници не само в Котелско, но и в цяло Сливенско.
Според оскъдната информация, която има днес, издигането му започва към 1853 г. когато във връзка с поредната Руско-османска война Мустафа Шибилиоглу е избран за началник на строежа на укрепление в района на Котелско, където се сливат реките Градешка и Луда Камчия.
Смъртта на Шибил с червения карамфил в ръка, даден му от любимата жена така, както е описана в разказа на Йордан Йовков.
Кибритлия
Съвременниците му го описват като мургав исполин, мъж като канара, с лют нрав, който бързо кипвал и потрошавал всичко по пътя си. При строежа на табията Шибилията въвежда желязна дисциплина, като пребивал всеки българин, който му се виждало, че не работи колкото трябва. С това потомственият циганин спечелил уважението на местната власт, която си затваряла очите пред золумите, които той извършвал над гяурската рая в региона. Шибил обичал да обикаля из християнските села и да отсяда на гости с тайфата си по цяла седмица, през което време българите трябвало да гощават натрапниците с най-отбрани ястия и да ги поят с вино и ракия. Макар и да изповядвал исляма, Шибил не само че не отказвал пиячката, но и по думите на съвременниците му можел да изпие по един бакър вино, без да слиза от коня си. Разбойникът и дружината му изобщо не се колебаели и да убиват всеки, който по думите им ги гледал накриво и отказвал да се подчини. Ако все пак властта им подирела сметка за някое от извършените от тях убийства, те заявявали, че убитият е псувал и ругаел султана, или че е отправял бунтовни думи и е плашел с идването на московците. И наказанието винаги им се разминавало.
Страшилище
Всъщност за местните османски първенци Мустафа Шибилията бил необходим, за да не си цапат самите те ръцете, а да го използват като страшилище и бич срещу местните българи. Един от малкото достигнали до наши дни писмени документи, отнасящи се до Шибилиоглу, е от 1853 г. Това е писмо на сливенския каймакамин Ессеид Али Реза, в което циганинът е определен като харамия и разбойник, който с бандата си извършва нападения, грабежи и убийства из няколко кази в региона. За разлика от писателя Йордан Йовков, който в едноименния си разказ описва Шибил в романтична светлина като изцяло положителен герой, загинал заради голямата любов, в Сливенската си трилогия Цончо Родев пресъздава истинския образ на Мустафа Шибил като жесток тиранин и потисник. Тук трябва да се отбележи, че съществуването на такива личности като Шибил в средата на 19-и век не е случайно и изолирано явление. Докато в Цариград султанът и везирите му се опитвали да представят Османската империя като едно добро място за живеене, в което няма тирания и потисническо отношение към покореното християнско население, то в регионите, намиращи се дори и само на стотина километра от османската столица, представителите на местната власт не само не следвали тази политика, но и използвали слабостта на централната държавна власт за своето лично облагодетелстване. Явлението, познато като кърджалийство от 18-и век, на много места по българските земи все още не било напълно затихнало. И макар и да не се ползвал със славата на знатен потомствен аянин, циганинът Шибил, съзнателно или не, се опитвал да подражава на кърджалиите в начина на обличане, маниера, поведението и действията си. Според хората от Градец в стремежа си да подражава на турците Мустафа Шибил бил по-голям звяр и от тях. А в изобретателността си по отношение на мъченията нямал равен.
Шибил, герой на комикс
Любовница
В личния си живот Мустафа Шибил имал съпруга, която обаче противно на ислямските повели зарязал и заживял с българката Дженда Христова, майка на четири деца. Тя зарязала мъжа си, който бил овчар в Добруджа, и пристанала на циганина Шибил. През времето на османското иго българка да обърне гръб на собствената си вяра и народ и да заживее с мюсюлманин не било често срещано явление. Вярата била един от стълбовете, на които се крепяла българската народност. И самият народ заклеймявал всеки българин или българка, които по някакъв начин преминели в другия лагер. Българка, която сама и доброволно направела избора да заживее с турчин, била анатемосвана и прогонвана завинаги от собствената си общност. И това било най-страшното възможно наказание, което в онова време можело да бъде наложено. Много по-страшно от затвора и дори и от смъртта. В подобно положение била и Дженда, която сама приела да стане съпруга на разбойника Мустафа Шибилоглу. И не само споделяла леглото му, но се стремяла самата тя да копира неговото господарско поведение по отношение на своите сънародници. Това, разбира се, нямало как да остане без последствие.
Възмездие
След смъртта на Мустафата Дженда е нападната една вечер и удушена с въже от двама млади българи. А самият Шибил е убит през 1856 г. по ирония на съдбата от мюсюлманин. Радващият се на покровителството на османските власти разбойник накрая толкова се самозабравил, че започнал да тормози и самите сливенски чорбаджии. Те се оплакали на русенския валия, който наредил Шибил да бъде арестуван и изпратен в Русчук на съд. Сливенските османлии се уплашили, че циганинът може да признае пред валията, че тайно е бил подкрепян от властите и затова решили да му затворят завинаги устата. Те извикали Иса, един от приятелите на Шибил, и му наредили да го убие. Иса поставил засада край една воденица и сам повел Шибил към нея. Когато приближили до клопката, Иса се навел уж за да си завърже навущата и в този момент прозвучал групов изстрел. Мустафата паднал, а бившият му другар Иса му отрязал главата, която била изпратена на валията в Русчук за доказателство, че Шибил вече няма да тормози раята. Така безславно завършил живота си човекът, когото половин век по-късно Йордан Йовков ще превърне в един романтичен, изцяло положителен герой.
Иван Георгиев
