„Божието число“ на Людмила Филипова, издание на „Ентусиаст“, е исторически и технологичен трилър, който търси отговор на най-опасния въпрос в човешката история: Ами ако някои числа не описват Вселена, а я управляват? Древни цивилизации като шумерската, египетската, варненската са оставили след себе си инженерни, математически и астрономически знания, които и днес озадачават науката. А възможно ли е най-важното откритие в човешката история да е било скрито не в книга, не в храм, а в едно число?
Математикът Даниел Хартман и археоложката Елиана Колбър попадат на следа, която не би трябвало да съществува – древно число, тайнствено и закодирано в архитектура, свещени текстове, произведения на изкуството, изгубени научни ръкописи и легендите за Кивота на цар Соломон. Загадъчната нишка започва да се разплита и ги отвежда от подземията на Йерусалим и останките на Вавилон до планината Арарат, Етиопия, Варненския некропол и Близкия изток. Те обаче не са единствените, които търсят Божието число, което може да изведе човечеството до теорията на всичко и да обясни природата на времето, а вероятно и на самото съзнание. Технологичната корпорация CORVUS се надпреварва с таен орден, водещ началото си от времето на пророка Даниил. За едни числото е инструмент, способен да промени самата реалност. За други – ключ към квантова технология, която ще даде абсолютна власт над информацията и бъдещето на света. За трети – пътят към Божието царство, Армагедон и пришествието на Месията. Колкото повече Даниел и Елиана се приближават до тайната, толкова по-ясно става, че някой умишлено я е крил през вековете. И че разгадаването ѝ може да промени не само науката, а самото разбиране за Бог, човечеството и Вселената. Но какво, ако древните не са потулили знанието, за да го опазят, а за да съхранят света от него?
В архивите на човечеството се съхранява математическа публикация от 1960 г., в която учени анализират историческия растеж на човешката популация и чрез хиперболична формула е получен модел, който математически предрича края ѝ на 13 ноември 2026 г. Наричат го Съдния ден.
Твърдението, че светът може да свърши в петък, 13 ноември 2026 г., води началото си от изследване на населението от 1960 г., проведено от учени от Университета на Илинойс. Математическият модел показва, че нарастването на популацията се ускорява към теоретична без крайност, която назовали Съдния ден.
Използвайки исторически данни за населението, изследователите създават формула, която проектира кривата на растеж в бъдещето. Моделът, публикуван по-късно в списание Science, показва, че нарастването на човешката популация математически би се доближило до безкрайност или демографска сингулярност в петък, 13 ноември.
Денят
Никой не разбра точния момент. Нямаше експлозия, нито огнен стълб, както си го представяха понякога хората.
Само едно почти метафизично „спиране“ – сякаш часовникът на света пропусна удар. Така, както понякога прескача сърцето в гърдите ни. Дълбоко под континентите, под океаните, под войните и битките, под молитвите и надеждите, течното ядро на Земята забави своя вечен танц.
Желязото и никелът, които милиарди години се бяха въртели и създавали планетарен магнитен щит, започнаха да се втвърдяват. Машината беше намерила начин да промени Земята. Ала горе, на повърхността на планетата, никой не забеляза нищо в този ден, а после започнаха все по-чести аномалии в климата, тектониката, затоплянето...
Йерусалим, в наши дни
Чу се тътен. Каменният зид потрепери и част от мазилката му се срути в руините. Прахта беше толкова фина, че се стелеше като мъгла във въздуха. Елиана Колбър протегна ръка и внимателно отмести каменния фрагмент, който затваряше процепа към току-що отворилата се ниша в стената. Фенерът ѝ освети редените камъни и светлината заигра по изпъкналите древни символи. Сърцето ѝ ускори ритъм. Това не беше поредният надпис от времето на Втория храм. Линиите бяха изкусно изсечени, с математическа точност, която не беше характерна за онази епоха. В центъра се открояваше форма, наподобяваща непознат кръстен знак или две пресечени линии, отсечени в двоен кръг. Изглеждаше като кръстопът на вечността. Пиктограма. Или още по-точно – напомняше на кръстния знак Азь от глаголицата.
Огледа го по-внимателно и си помисли, че би могъл да е и смесица между математически и религиозен символ. Елиана не бе попадала на подобен от тази или предходни епохи нито по време на разкопки, нито в научната литература.
Знакът бе в комбинация с още няколко други, част от които разпозна като математически. Тя отмести пепеляворусия кичур, който падна пред лицето ѝ, и свали раницата от гърба си. Извади камерата си и побърза да заснеме находките, преди да са се срутили и те.
Сърцето ѝ заби още по-бързо. Почувства се отново жива. Напоследък се разкъсваше между работата си по археологически обекти, писането на научни статии и ежедневните задачи. Беше родена в Лондон, но израсна между България и Англия. Избра да учи в Израел „Археология и древни религии“. От малка се интересуваше от история по примера на баща си и бе чувала, че голяма част от „първото познание“ и цивилизации идеха от Изтока, и най-вече от Близкия изток. А сред днешните държави в региона добрите университети и технологии бяха съсредоточени предимно в Израел. Затова избра да следва там. Баща ѝ бе известен български професор по археология, поради което Елиана бе взела фамилията на майка си. Искаше да направи кариера, без непрекъснато да я свързват с баща ѝ. Майка ѝ бе английска художничка, но преди няколко години почина от рак. Тогава Елиана продаде къщата им в Лондон и замина да работи по обекти из Близкия изток. Тъгата по майка ѝ бе неизмерима – виждаше я на всеки ъгъл и на всяка уличка.
Елиана нямаше голям късмет във връзките си – най-дългата бе продължила около две години. С едни мъже тя не си пасваше, други пък не харесваха някакви неща в нея. Критикуваха я, че пътува често, че е отдадена на работата си, че е твърде самостоятелна и о̀правна. С времето ѝ писна да се хвърля във връзки, да гради отношения, а накрая да събира сърцето си на парчета. И заживя в сговор със себе си, приятелите си и работата. Хората имаха склонност да свикват с всичко. Така и тя свикна с избора си. И дори се радваше, че ѝ остава много повече време за онези неща, които наистина я правеха щастлива.
Елиана избърса капчиците от челото си и коленичи на прашния под. Прокара пръсти по издълбания символ и отново го огледа. Камъкът беше студен и ням. Под символа изпъкваха ред букви, полуизтрити от годините. Тя успя да прочете: „Символът, който пази Бог“.
Ледена тръпка полази гърба ѝ. Това май не бе просто археологическо откритие. Звучеше като нечие послание или предупреждение. Елиана се озърна наоколо. В дъното на нишата проблясваше едва забележим отпечатък от златна украса – фрагменти от колона, до нея – остатък от древен съд. А до тях – частично разрушен каменен постамент с още ред знаци. Стори ѝ се, че на него съзира гравюра на ковчеже.
– Кивотът? – прошепна Елиана.
Изображението наистина наподобяваше описания в Библията свещен сандък, който се предполагаше, че съдържа каменните скрижали с Десетте Божи заповеди и жезъла на Аарон. Според сказанията кивотът служел като мощно оръжие или съхранявал най-ценното за човечеството. Но какво точно и дали бе само мит, никой вече не помнеше.
„Нима това може да е намек за Завета? – разсъждаваше тя. – Онзи, който хората издирваха от хилядолетия?“ За него се знаеше, че бил изчезнал по времето на хипотетично унищожения Храм на цар Соломон. Последният и до днес разпалваше спорове дали въобще е бил строен някога. Все още не бяха намерени никакви доказателства за съществуването и на царството на Давид, и на Соломон, какво остава за тяхната мощ и величие.
Елиана сложи маска на лицето си, за да не диша прахта, и разбута камъните колкото можа. Но там за жалост нямаше и следа от други находки. И все пак бе останала една от стените на нещо като древен саркофаг. „Но ако е имало каменен ковчег, в него може да е имало и сандък?“, замисли се тя. Ала сякаш някой още преди векове бе взел това, което е било най-важното. В дъното на помещението, на стената, отново забеляза знака с кръстосаните линии. Тя се приближи – намираше се върху парче от счупена плоча.
Засне и нея като доказателство къде е намерено парчето и го взе със себе си. По всичко изглеждаше, че е част от нещо, което не е трябвало да стига до външни хора. Фенерът ѝ потрепери и сенките по стените заиграха, сякаш самата тъмнина се раздвижи. Елиана си пое дъх и прошепна:
– Господи… какво са знаели тези хора?
Нейде от недрата на земята сякаш отново се надигна глух тътен. Изведнъж телефонът ѝ изключи, фотоапаратът също. Елиана побърза да излезе от руините, преди да се е срутила и друга стена. А вън вече се мръкваше. Помисли си, че днес повече няма как да слезе долу. Но реши да се върне още утре по-добре екипирана.
