В „Екстазис“ главният герой Михаил е част от онзи неизбежен десерт на живота – смъртта. Той е невидим участник в последните мигове на хора, отиващи си по особен начин – в момент на преживяване на силна емоция. Михаил събира последните им дихания по заръка на този, който е създал всичко и наричан ничий. И се справя с тази задача, докато из спомените му не се разлеят ръждивите коси на Лара. И любовта не се изправи пред смъртта.
Триумф на фантазията и думите, „Екстазис“, издание на „Сиела“, е свидетелство за новаторското майсторство и тънкия психологизъм, с които Бимбалов оголва човешката душа и припомня изконни ценности. Плътна и хипнотична проза, същевременно интимна и изящна, но и безпощадна в коментара си за съвременния свят, пише критиката.
"На партерния етаж в олющената триетажна кооперация, свила се покорно до мрачната църква, едни бели череши къкреха лепкаво на газовия котлон в кухненския бокс. Над гърлото на голямата обгорена тенджера се надигна белезникава пяна, въздъхна и се отпусна обратно. Старицата в престилката пъхна решетестата лъжица и разбърка внимателно сгъстяващото се сладко, а после избърса ръце в наедрелите си хълбоци и се премести до мивката. Чакаше я купчина съдове и тя се захвана да ги търка с разпенена гъба.
Облегнах се на кухненския плот, на сантиметри от жената, която изобщо не подозираше, че съм й на гости. Беше на онази порядъчно напреднала възраст, когато пъргавината се превръща в припкаща непохватност. Ръцете й, загубили еластичност и сила, поизпускаха някои неща, но тя не спираше да шета, сякаш нямаше да й стигне времето. Може би пък беше точно така, все пак аз бях при нея.
Възрастната жена извади една чаена лъжичка, забърса я с престилката си и затътри чехли обратно към котлона. Разбута шапката от бухнала пяна и загреба на върха на лъжичката от гъстото сладко. Вдигна го на нивото на очите си да го огледа, подуши го с нос, а после го задуха леко да поизстине. Наклони лъжицата и една лепкава капка се стовари върху нокътя на левия й палец. Размести леко пръст и се загледа в гъстата капка – тя само мудно се килна, но не се разля. Жената доволно изсумтя и дръпна тенджерата от котлона. Обра с решетестата лъжица пяната, а после взе бяла памучна кърпа, грижливо загърна тенджерата и остави размекналите се череши да се сгъстяват. Признавам, дояде ми се. Сигурен бях, че някога съм лапал мека дебела филия, намазана с разтопено масло и полята обилно със сладко, което близва надолу коричката на хляба, цапа пръстите и залепва по устните. Звучеше ми като спомен, нищо че езикът ми, верен на правилата вляво, категорично отказваше да върне каквото и да било усещане за самия вкус на сварените бели череши.
***
Дали наистина изпитах глад? Вляво не съществува необходимост от ядене. Дори не се налага да дъвчете шоколад, за да си набавите триптофан – онази аминокиселина, която налива серотонин. Сещате се, хормонът на щастието.
Щастието вляво е неизмеримо и неизчерпаемо. При това се случва по неспасяемо неочакван начин, понякога кретенски различен от всичко преди. Откак съм вляво, често прекарвам дните си, яхнал боцкащия клон на някой бор на метри от земята. Правя си самолетче от лист хартия, с два пръста го мятам надолу в дерето, а то хваща първия срещнат вятър, врътва кръгче около връхчетата на накацалите по стръмното дървета, рязко се издига обратно нагоре и се връща при мен. Хващам го и хвърлям отново. И така с часове, изпитвайки неописуема наслада от безсмислената лекота на едно самолетче, направено от празен лист хартия.
Ако ме имаше, ако не бях вляво, борът щеше да забива нокти в задника ми. Само че тялото вече не участва, не се меси в усещанията ми, не пречи на съзнанието ми да води пълноценен живот. Друг вид живот е. Не знам дали е по-хубав, как да сравнявам? На онзи, предишния, не съм му робувал дълго.
***
Жилището беше съвсем малко. От входната врата се влизаше в тясно коридорче, което водеше до скромна дневна с прилежащ кухненски бокс. Имаше спалня с размерите на гардероб и миниатюрна баня, в която душът капеше право върху тоалетната седалка. Единственият прозорец на дневната гледаше в главите на минувачите, затова дантеленото перде в долната половина на стъклото никога не помръдваше. Партерно жилище. Някъде назад във времето, много преди старицата с къкрещите бели череши, тук може би е живял портиерът.
Когато дойдох сутринта, жената точно излизаше от кооперацията – ситнеше по разместените плочки на пътеката към съседната църква. Клатушкаше се пред мен прегърбена, в дълга широка пола, светла копринена риза с къси ръкави и овехтяла дамска чанта на рамо. Бе вчесала белите вълнисти коси, а по устните ѝ, като символ на вечната женственост, деликатно проблясваше бледо червило. Следвах я на няколко крачки. И без това нямаше как да ме хване под ръка за опора.
Прекръсти се три пъти, докато влизахме в църквата, свела глава в молитвени думи. Спря се до една икона с масивна рамка от изящни златисти орнаменти и я погали със сухата си, жилеста длан. Наведе се и допря устни, притворила очи, а после се отдръпна и ме остави да зяпам изрисуваното безплътно женско лице и нереално тънките ръце, държащи пеленаче с лице на възрастен. В иконата имаше нещо изморено и обречено, мъка отвъд разбиранията на този свят. Но старицата не я целуна от състрадание. Към иконите човеците проявяват конкретни очаквания, свръхнадежди, сякаш тези издължени рисувани хора са способни да изпълнят всяко поискано чудо. Спрях очи в смаленото човече в скута на мадоната. Не намерих прилика с ничий, но не ме слушайте, аз така и не съм го виждал.
Свещеникът излезе иззад олтара. Беше млад – брадата му още бе мека и свежа. Възрастната жена се завтече да му целуне ръка, но той я изправи с длани на раменете й.
– Отче, аз за утре да питам… – вдигна глава към него дребничката старица.
– Поменът, да… Кога минаха тия четиридесет дни… Всичко ще е наред, не се тревожи – успокояваше я свещеникът, докато я изпровождаше навън под ръка.
Оставих ги за малко сами. Бях се зазяпал в дървеното плитко сандъче с пясък долу в ниското. Пламъкът топеше жълтеникавия парафин, горещите капки падаха в пясъка, сред миниатюрната гора от свещи, поникнали там в чест на отвъдното. Тази свещичка едва ли ще догори цялата. Ще я изхвърлят, за да отстъпи място за следващата. Сандъче като живота – няма място за всички.
Миг преди да се приберем обратно в кооперацията, некрологът на входната врата сякаш ме дръпна за тениската. Възрастната жена влезе, а аз залепнах с очи в белия лист с черен кръст отгоре. Под скръбната вест стоеше нейната снимка – белите вълнисти коси, същата уморена усмивка. Нейното лице в некролог. Трябваше ми известно време да осъзная какво виждам.
Вече бяхме в кухнята й. Старицата запали с едно щракване газовия котлон, кипна вода и изсипа вътре пакет жито. Остави го да къкри, а очите ѝ плувнаха. Подпря се на плота, главата ѝ висна надолу. Не помръдваше, в пълна тишина, завряла поглед в пода. Стоях в другия край, не си направих труда да се приближа. Рано беше.
– Ще ти сваря белите череши, сестричке. Всичките ще са за теб – прошепна жената в празната кухня. – За другите ще има жито.
Като се свари, го изсипа върху един чаршаф на диванчето в кухнята да изпръхне. После седна до него и се разплака с едри сълзи, без глас. Не че имаше кой да я чуе. Дори аз официално не бях там.
***
Представете си някой ден да погледнете огледалото и там да няма нищо. Знам, звучи като кошмар или евтино страшен филм. Жената от партера до църквата беше остаряла с близначката до себе си. Не знаех как сестрата си е отишла преди четиридесет дни, а и вече нямаше никакво значение. Тогава съзрях очевидната й липса. Всичко в апартамента беше чифт – две четки за зъби, две хавлии, две легла. Едното си стоеше оправено, с прилежно опънати чаршафи, сякаш близначката можеше да се прибере всеки момент.
Не можеше, знаех това. Вече беше в чакалнята на бялото нищо и прогресивно забравяше всичко, включително сестра си, която припряно загръщаше сладкото с бели череши, току-що свалено от газовия котлон. Остави го встрани, до купата с хълмчето от жито, покрито с плътна перука от пудра захар. После се врътна, направи две болезнени крачки и поседна с мъка на малкото диванче под прозореца. Умората се кротна до нея. Денят беше нетипично дълъг – беше отишла до църквата да изговори всичко за помена утре, после свари жито, че и обещаните бели череши. Клепачите виснаха над мътните старчески очи. Главата й натежа толкова, че се килна встрани и дръпна цялото тяло върху диванчето. Видях как жената поляга бавно, остави се на умората. Захърка тихо, а аз поседнах в изтърбушения фотьойл и качих поглед към тавана. Тъжният пожълтял полилей с две отсъстващи чашки вероятно щеше да е компанията ми до сутринта. Здравей, полилей, казах му. Мълчи. Не съм очаквал друго.
***
Не беше минало много време, когато усетих, че хъркането на възрастната жена се засилва. Сякаш започна да диша по-трудно, да се дави. Пристъпих към нея и приседнах на диванчето. Щях да хвана и потрепващата й ръка, ако бях съвсем там.
– Здравей – изхриптя изведнъж старицата, ококорена, широко усмихната. Сепнах се. Не, не беше възможно.
– Ела, ела… – продължи с усилие да говори жената.
Дишаше все по-трудно, през суха, давеща кашлица. Изправих се и се огледах. Бяхме само двамата. Така де, аз бях почти.
– За… черешите ли… дойде? – Гласът на възрастната жена вехнеше, губеше се в опитите й да си поеме въздух.
Ако бях съвсем тук, щях да усетя миризмата, която би трябвало да идва откъм котлона. Чак сега чух лекото, едва доловимо свистене. Припряната, вечно шетаща старица с несръчни омекнали пръсти бе дръпнала тенджерата със сладко от огъня, който бе изгаснал отдавна, но газта не спираше да извира през малките дупчици, безмилостно изпълвайки малката дневна с отровна тежест.
– Да, сестриче… И аз… искам – със сетни сили прошепна старицата, преди да затвори отново очи. Вдиша мъчително, закашля се, потрепери на малкото диванче, усмихна се широко и после бавно пусна последния си дъх. Наведох се, допрях устни до нейните и внимателно го поех.
На диванчето, в пълна тишина, кротуваше тялото й. Едно от чифт."
