П рез 1855 г. в дома на Филип Тотю проплаква мъжка рожба, която наричат Тодор. Тотю дом не го влече, заръчва на жена си да не мисли за него и поема по хайдушките пътеки.
Филип Тотю по време на Втората българска легия в Белград, 1868 г.
След Освобождението Тотю е обвинен, че нападнал румънска кръчмарка с цел да я обере и убие. Войводата е осъден на 6 години каторга. В Маржиненския затвор идва да го види синът му и набързо го отписва от белия свят. Вдига се от Влашко Тодор и право в родната махала на баща си - Гърците (дн. част от с. Вонеща вода, Великотърновско). Намира родата и казва: “Баща ми беше ударен в главата и в едно кратко боледуване той умря”. Престарялата майка на Тотю заплакала и през сълзи отвърнала: “Добре, синко, че се е отървал от човешкото гонение, Бог да го прости”. Набрал кураж, Тодор й поискал като “едничкия наследник на дяда ми и баща ми” да вземе, което му се пада наследство. Какво да правят роднините, съгласяват се.
Сватба
Сбогува се Тодор с близките и поема за с. Летница, където се глави за учител. Тук през 1886 г. се оженва за почти 30-годишната учителка Ирина Бачокирова. Биографът на бележития възрожденец Станьо Сираков пише, че тя никога не е била щастлива с него. Ирина ражда син Филипчо, но Бог бързо вика на небето свидната й рожба. Заболява от туберкулоза и след продължително боледуване умира през 1894 г. Тотю искрено скърби. Дълбоко от коравото му сърце излизат трогателни слова: “Смея да се произнеса, че тя беше не само в учението добра, но беше умна и достойна жена”. След смъртта на детето (около 1888 г.) Тодор заминава за София да търси чиновническа служба при бащиния си приятел Стамболов, но той го назначава за полицейски пристав с цел да се обгради с близки хора.
На панихида по повод 30 години от смъртта на Хаджи Димитър 29 юни 1898 г., връх Бузлуджа. В центъра, седнал, с мустаците Стоян Заимов, над него Христо Македонски, Филип Тотю, митрополит Методий Старозагорски (инициатор на събитието), Панайот Хитов. Детето (вдясно) с шапката е Владимир Заимов.
Стражар
Влязъл в полицейската машина, Тодор трябва да изпълнява по волята на своя сюзерен мрачни и тъмни деяния. На 15 март 1891 г. привечер в центъра на София четирима непознати мъже стрелят срещу Стефан Стамболов и министъра на финансите Христо Белчев. На място е убит Белчев, Стамболов се спасява. Столицата е блокирана, задържани са над 250 души. Образувана е следствена комисия начело с главния секретар на Министерството на вътрешните работи Илия Луканов. Събраните веществени и писмени доказателства сочат за организатор на покушението прочутия аферист и търговец на оръжие Наум Тюфекчиев, но от него няма и следа. Стамболов нарежда на Тодор да залови брат му Денчо. Тодор го арестува в гостилница “Балкан” и откарва в ІІІ полицейски участък. Слабоватото 18-годишно македонче от Ресен е убиецът на Белчев, но това никой не знае. Тази тъмна тайна ще излезе наяве едва през 30-те години на ХХ век. Денчо не е заподозрян като атентатор, трябва само да каже къде е брат му и какво знае за откритите револвери с инициали Т, но той упорито отказва да дава показания.
Убийството на Христо Белчев в присъствието на Стефан Стамболов корица на френското издание Le petit journal,
Тебешир
Луканов нарежда на Тодор да се заеме с Денчо и на всяка цена да получи нужните сведения. Денчо е откаран в подучастъка на ул. “Ген. Муткуров” 13. Затварят го във влажна килия, на гола земя, без постелка и завивка. На 4 дни веднъж му дават хляб и вода. Слагат го на гръб, запушват му носа и наливат в отворената уста вода, докато започне да се задушава. Връзват с въже краката, вдигат го с макара и го държат по три часа да виси с главата надолу. След това Тотев описва малък кръг с тебешир и го заставя да стои с вдигнати ръце неподвижен по цяло денонощие.
През цялото време охраняващият го стражар му нанася силни плесници. После слага в ръцете му дърво, тежко 8-10 оки (1 ока - 1225 г) и подпира лицето и мишците му със заострени върлини.
Зверства
Корава душа носи Денчо - нищо не е видял, нищо не знае, нищо не е чул. Търпението на Луканов се изчерпва и обвинява Тодор: “...Ти не си гледаш работата, ти спиш, а министрите се убиват, ти трябва да си замесен...”
На 30 май 1891 г. през нощта Тодор и стражарите Христо Вълков и Лазо Манов, въоръжени с конски камшик и волска жила, влизат в килията на Денчо. Тодор му казва: “Тюфекчиев, ще кажеш ли къде е брат ти или не”. Денчо отвръща: “Как да кажа, като не го зная”.
Повалят го на земята, събуват му панталоните и обръщат сакото му върху главата. Вълков сяда на гърба му. Тодор хваща камшика и нанася на голо повече от 100 удара. Мълчанието на Денчо струва още 50 удара с волската жила. Денчо пребледнява и престава да дава признаци на живот. Тодор смята, че “тази маскара се преструва” и нарежда да донесат един уличен петролен фенер. Смъква стъклото и с открит огън започва да гори вътрешната страна на дясната му ръка. Образува се огромен мехур, който се спуква и потича жълта течност. Денчо не помръдва. “Не му стига това” - казва Тодор, вдига фитила да дава по-силен огън и започва да гори крака му.
Горенето продължава десетина минути. След това тримата с мъка изнасят безжизненото тяло на Денчо на горния етаж и го хвърлят върху голите дъски на една стая. На другия ден Тодор изпраща да купят за един лев лекарство за изгорено. Денчо развива туберкулоза, но едва на 9 юли е откаран в Александровската болница, където мъченически умира на 6 септември 1891 г.
Срам
Филип Тотю дочува за „подвига” на сина си и пристига в София. Уговаря го да напусне тази “копойска служба, защото стражарите в никоя страна не са уважавани”, но той не се вслушва в бащината заръка. На 19 май 1894 г. Стамболов пада от власт и Тодор е уволнен. На път за Летница е арестуван и отведен първо в Търново, а после в София. Първоначално Тодор мисли, че става дума за “едно дело, по което съм съден”, но му казват “че туй нищо не е, а Тюфекчиевото”.
На 10 юни 1896 г. Тодор Тотев е осъден на 6 години строг тъмничен затвор. Излежава присъдата и се прибира в Летница, където умира на 23 октомври 1931 г.
Сам стъпвал по сенчестата страна на земята, Филип Тотю никога не се примирява с греховете на сина си. Горчилката, която таи в душата си, излива в своето завещание, което въпреки конюнктурните политически нюанси е разтърсваща изповед, показваща житейската драма на войводата.
Сърце не му дава да го прокълне
Ето какво пише в завещанието си Филип Тотю:
"До ден днешен не ми дава сърце да простя простъпката на сина си. Момче, което се оженва и отива при чужди родители, пак поменува, помни и милее за своя баща и за своята майка, които са го отгледали и отхранили от мъничко. А моят син Тодор в 40 години време, а и днес при моята старост, не ме послуша да дойде да поживее при мен 6 месеца поне, та и аз да позная като баща, че имам рожден син. Той зави главата си и ме остави сам като обгорял пън на стари години!
Моят син дали ме намираше за лош баща, дали мислеше той, че аз ще легна на врата му да ме храни, не знам. Но той досега не ми даде знак, ни синовна любов и почитание, а като не направи това, то
ОБЯВЯВАМ:
1. Че той още на живота ми е взел от мене наследството си с измама и затова той няма вече никакви права подир смъртта ми да дири каквото и да било нещо наследство от мен.
2. Понеже не ми дава сърце да сложа върху му своето бащино проклеване, защото го моля като мой син, то пред всичкия свят най-силно го изгълчавам с болка на душата си. Макар най-лошият человек да бях, ти, сине мой, като син мой трябваше, ако не друго, поне едно писмо на шестях месеци да ми писуваше и аз щях да ти бъда благодарен.
3. Изгълчавам те пред лицето на цял свят и за това, загдето улови да поддържаш онази лъжлива и гибелна за отечеството ни политика против великата Русия, която ти даде наука и от просто селяче приготви те и ти отвори очите със светлата наука."
Боян Драганов
