В навечерието на първия ден от новия ловен сезон е уместно да припомним, че всеки от нас, който носи в сърцето си тази страст, е наследник на хилядолетна традиция. Известно е, че хиляди години ловът е бил начин за препитание на хората. Зараждането на цивилизацията налага постепенното му превръщане в едно от престижните занимания на човека.
През древността около него се е обособила обширна и интересна „учебна“ литература. Добре известен е трактатът на Ксенофонт за лова и ловните кучета. В древния Рим на ловна тема са писали Катон, Варон и Плиний. През 186 г. преди нашата ера в историята не само на лова, но и на публичните зрелища е станало повратно събитие: започнало е докарване от Азия и Африка на едри диви хищни животни за циркови изпълнения.
Традиции
Наследявайки библейската традиция, християните никога не са проявявали враждебност към лова. От 507 г. нататък Църквата нееднократно издавала забрани за участия в ловуване на духовни лица. Но това е било, защото ловът е светско развлечение, неподобаващо на духовенството.
През Ранното средновековие сред германските народи той бил смятан за аристократично забавление. Ставало ли дума за лов със соколи, или пък за лов с копие на елени или диви свине, това несъмнено било знак на принадлежност към определено съсловие. При Каролингите и по-късно, в епохата на късния феодализъм, наред с рицарските турнири и шахматната игра, ловуването е било привилегия изключително на знатните.
През VІ-ХІІ век (а в много райони на континентална Европа и по-късно) това обстоятелство довело до значителни различия в начина на живот и структурата на хранене на разните съсловия. В горските стопанства, превърнати в ловни райони, феодалните властелини ловували до насита. На трапезите им имало прекалено много дивеч, разпространявали се какви ли не кулинарни рецепти, правели се специални приеми. А в същото време селяните се хранели с месо от дребни домашни животни, но преди всичко – с хляб, варива, плодове и зеленчуци.
Аристокрация
Ловът все по-тясно се свързвал със земеделските владения, с привилегированото положение в обществото. Почти до началото на ХХ век той неизменно служел за отличителен признак на принадлежност към висшите слоеве на обществото, към аристокрацията.
ЗАНЯТИЕ ЗА АРИСТОКРАТИ: Ловът – от древността до модерността!
Соколът на ръката, кучетата или гепардът на повода били типични признаци на истинския представител на знатните. С тези атрибути широко оперира и куртоазната поезия, нерядко превръщайки ги в символи, любовни метафори. Така например в лириката на трубадурите и в рицарския роман соколът или друга ловна птица често са носители на силното мъжко начало, а сърната – на женското. И както винаги, наред с лова фигурира и войната. „Мечовете, любовта и ловът“ – така се нарича поемата на крупния феодален владетел на Южна Франция през ХІV в. Гастон дьо Фоа, автор на един от най-знаменитите средновековни трактати за лова.
Появила се и друга важна новост. В края на Средните векове започнало да се приготвя оръжие (копия, стрели, лъкове, а по-късно и пушки) специално за лов.
Легенди
Не закъснели и легендите. С широка известност например се ползвала легендата за крал Теодорих, очарован от необичайната красота на елена, който тайнствено му се явил и го поразил с неотразимия си бяг, устремен към ада. Знаменити били и сказанията за свети Евстахий и свети Хуберт, които се обърнали към християнската вяра, след като по време на лов им се явил светият кръст в разклонените рога на елена.
Св. Хуберт бил роден във Франция около 665 г., първороден син на херцог Бертран Аквитански.
Най-много от всичко обичал лова. Веднъж на Разпети петък, вместо да отиде на църква, св. Хуберт се отправил да ловува в гората на кон. Кучетата бързо подгонили огромен елен. Когато юношата се приближил към него, за да го убие, между рогата на елена се появил блестящ кръст и невидим глас поискал св. Хуберт да престане да преследва елена и да се посвети на християнската вяра. Св. Хуберт слязъл от коня, коленичил и обещал да постъпи точно така. Той се молел за ловците и помагал на тези, които страдали от бяс след ухапване от кучета и диви животни. Той не само бил защитен от тази болест, но притежавал златен ключ с чудодейни свойства – когато го допирал до тялото на заразените от бяс, те оздравявали.
17 години след смъртта на св. Хуберт през 744 г. той е канонизиран за светец и става покровител на ловците. Отначало го погребали в Лютих, а почти 100 години по-късно, през 825 г., прахът му е пренесен в манастир в Ардените, известен днес като aбатството свети Хуберт, намиращо се в близост до мястото на срещата на светията с кръстоносния елен.
Йото Пацов
