Н а 1 февруари българите отбелязват най-веселия църковен празник – деня на свети мъченик Трифон. Има обаче разлика между църковния образ на светеца и народния, в който се преплитат прастари лозарски обичаи. Според житиетата мъченикът е роден около 225 г. в село Комсада, Фригия (област в Мала Азия). Едва на 17 години си спечелва голяма слава, като излекува дъщерята на римския император Гордиан III. Той живял праведно, но загива заради отказа си да отхвърли християнската вяра през 256 г. На много места все още отбелязват паметта на светеца лечител два пъти - освен на 2 и на 14 февруари, когато до 1968 г. той фигурираше на тази дата по Юлиянския календар. Именно по времето на соца партийните идеолози правилно прецениха, че не могат да се преборят с хилядолетната традиция и „официализираха“ датата като Ден на лозаря.
Празникът започва със символично зарязване на лозите.
Според народните предания един ден в началото на февруари, докато Трифон подрязвал лозето си, видял Богородица с пеленачето Иисус в ръце и й се присмял. На Богородица й домъчняло, но нищо не отвърнала. Само като минавала покрай къщата му, рекла на Трифоница да бяга да превърже мъжа си, защото си е отрязал носа. Жената се затичала и заварила Трифон да подкастря старите израстъци. Той се учудил, като я видял така уплашена, а тя набързо споделила какво й казала Дева Мария. Трифон отново се присмял, казвайки, че не е пиян, та да си отреже носа. Понечил да покаже, замахнал с косера (лозарски сърп/нож - б.а.) и клъцнал носа си. Оттук идват и различните наименования на празника – Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун Пияница.
Традицията повелявала на този ден стопанката да стане рано сутрин и да омеси и опече обреден хляб, украсен с лозово листо. Освен питата задължително се приготвяла и кокошка, пълнена с ориз или булгур. Тя поставяла всичко заедно с бъклица с вино в нова вълнена торба и с този товар изпращала мъжа си на лозята. Там стопанинът се прекръствал и с косера отрязвал три пръчки от три корена. От пръчките правел венец и закичвал калпака си, а корените поливал с донесеното вино, светена вода и поръсвал с пепел, запазена от Бъдни вечер – този ритуал се нарича зарязване и се спазва и до днес на много места в България.
След това всички се събират и избират Царя на лозята. Това е стопанинът, на когото лозята са дали най-добрата реколта, а виното му е най-хубаво. Той е коронясван с венец от здравец, чимшир и млади лозови филизи. В миналото, след като избирали баш лозаря, всички мъже вадели от торбите гозбите, приготвени от техните жени, и правели шумно угощение. След като приключело то, Царя се качвал на „колесница“ и всеки се редувал да го тегли до селото, където минавали от двор на двор, ръсели с босилкова китка и благославяли. Домакините ги посрещали с вино в бял котел, като давали първо на Царя да пие, а след това и на свитата му. С останалото вино поливали царската глава и изричали благословията: „Хайде, нека е берекет! Да прелива през праговете!“, а Царя отвръщал „Амин“. След като всички домове били обиколени, мъжете отивали в царската къща, където Царя се преобличал в нови дрехи, и угощението и веселбата продължавали или на неговата трапеза, или на мегдана под звуците на гайди, гъдулки и тъпан до първи петли.
Бакхус. Картина от Караваджо
Вакханките танцували със сърпове в ръка
Етнолозите извеждат честването на Трифон Зарезан от нашите прадеди траките. Те смятали, че упойващият ефект на алкохолната гроздова напитка помага на жреците да влязат в контакт с боговете и затова създали култа към нея. Смята се, че така свети Трифон се явява наследник на тракийския бог на плодородието, виното и веселието Загрей, който влиза в пантеона на древните гърци като Дионис. Празникът на светеца почти съвпада с честването на Дионисиевите празници, по време на които вакханки - жрици на Дионис - танцували с малки сърпове в ръка в чест на виното.
