Лора Христова се превърна в новия спортен герой на България, след като спечели бронзов медал в индивидуалния старт в биатлона на олимпийските игри в Милано-Кортина през февруари. Биатлонистката даде интервю за „МачКаст“ и „Мач Телеграф“, в което говори за успеха си и емоциите след прибирането в България.
- Най-после се добрахме до теб. Отвсякъде те търсят сега. Как ти се отразява цялата тази ако не слава, то народна любов, която получаваш?
- Само положителни емоции ми носи. Малко е изтощително постоянно да пътувам, но това не ми пречи чак толкова, гледам да се наслаждавам на този момент, защото не знам кога ще се повтори пак. Надявам се да се повтори, разбира се, но в никакъв случай не ми тежи.
- Няма как да не те питам за големия успех. Каза, че всичко се е случило много бързо и не си имала време да осмислиш нещата, но като се върнеш – какви са основните усещания, които изпитваше преди олимпиадата, по време на игрите и веднага след тях?
- Преди олимпиадата се стараех да вляза с нагласа, която е без очаквания за някакви сериозни резултати. Не в смисъл, че съм била демотивирана, а просто да съм концентрирана върху самата работа, а не върху резултата, който ще последва. Мисля, че успях да го направя през цялото време. Бях концентрирана и върху това да изживея всяка една емоция, защото за мен това всъщност е най-важното, за всичко, което правя. Мисля, че и това успях да направя – насладих се всяка една минута от състезанието, макар и да ми беше тежко, беше приятно напъване по време на старта. Сега отново е същото, да се върна на предния въпрос дали ме изтощава или не – наслаждавам се на всеки един разговор, приятно ми е, усещам и любовта на хората. Нямах време много да осъзная тежестта на този успех, но го усетих най-силно, когато ме посрещнаха в моя роден град Троян.
- Там беше много емоционално наистина. Очакваше ли да предизвикаш чак такава емоция с медала в цяла България?
- Ако трябва да бъда честна, наистина нямах никакви очаквания. Защото не съм си и представяла, че ме очаква нещо такова. Изненадана съм приятно от топлината и подкрепата на всички хора.
- Разказа, че след като финишира не си следила резултатите дали ще вземеш медал. Това ли е всъщност начинът ти – по-скоро за самото състезание, отколкото за резултата?
- Да, точно така. Всъщност, когато бях по-малка не подхождах така. Но нещата се промениха за мен след едно състезание. Бяхме на младежко световно първенство в САЩ. И в спринта аз вървях много добре, борех се за медал, но още преди старта се бях настроила, че трябва на всяка цена да взема медал. Бях много притеснена и надъхана, не успях да се концентрирам върху това, което трябва да направя, а само мислех за медала, за медала. И тогава направих една техническа грешка – не изстрелях един патрон. Дори не знам как съм го направила. Съответно имах една наказателна обиколка, въртях я, но още не осъзнавах, че дори не съм изстреляла този патрон. Не си спомням дори самата стрелба, по време на стрелбата съм мислила само за резултата. И на финала ме дисквалифицираха, не успях да вляза в преследването. Тогава бях много разочарована. Помня как моят съотборник Васил Зашев дойде, прегърна ме и ми каза: „Това е просто едно състезание, това е един патрон.“ Тези думи наистина много ми повлияха, след това и всички останали ме подкрепиха. По телефона също, чух се с моята приятелка Мария тогава, тя каза да не го мисля много, че е минало и заминало. Просто това беше един момент, в който осъзнах, че тези очаквания и пренавивания само ми пречат лично на мен и са като една тежест, която върви зад мен. Затова реших да се отърва от тях и започнах да работя в тази посока.
- Интересно е, че сама си стигнала до това, а не толкова с помощта на близките.
- Всъщност и с тяхна помощ беше, с разговори с тях.
- Колко е важна психологията в биатлона?
- Толкова важна, колкото и тренировките. Защото ние съчетаваме два коренно различни спортове и има адреналин, който идва по време на бягането, а на рубежа трябва да се успокоим, да сме концентрирани, да не се влияем от каквито и да е емоции, от другите състезатели, които стрелят до нас, особено в контактна дисциплина. Така че за мен е от изключително голямо значение.
- Колко ти е пулсът по време на състезание?
- При всеки е индивидуално – лично моят, докато стрелям, варира от 168 до 170.
- Кой е най-трудният изстрел – първият, последният, някъде по средата?
- Не, нямам такива. Както е първият, така и последният. Без значение дали съм уцелила четири, гледам вече да не си мисля такива неща, както казах. Например да си казвам: „Свалих четири, сега трябва да падне и петият.“ Няма такива. Но често правя грешки при първия изстрел, повечето ми грешки са на първи изстрел.
- Коя част от биатлона ти харесваше повече в началото – стрелбата или бягането?
- Не мога да избера, защото стрелбата ми носи наистина голямо удоволствие, аз се чувствам едно цяло с пушката си. Бягането от друга страна за мен също представлява психологическа част, защото когато се чувстваш изморен, но трябва да вложиш максимума от себе си, за мен също се изисква психика на високо ниво. И от тази гледна точка също ми е много интересно, така че не мога да избера едно от двете.
- Ходиш ли на стрелбище с пистолет?
- Не, ходила съм два пъти. Харесва ми, интересно е, просто не съм имала време за повече.
- А за какво имаш време – сезонът ви е дълъг, лятото също не спирате с тренировките?
- В почивния период, в свободното си време първото, което искам да направя, е да се видя с приятелите и семейството си. Това за мен е приоритет. Това заема по-голяма част от свободно време.
- Как ще прекараш празниците?
- Със семейството. Ще меся козунаци, ще боядисваме яйца, искам да се отделя от цялата лудница, да прекарам пълноценно време с тях, да наваксам и да се заредя. Сега като се стопли времето, ще си извадя колелото и ще покарам.
- Какво предстои оттук нататък след почивката? Каза, че не гледаш резултатите, но какво още трябва да подобряваш в представянето си.
- Разбира се, имам цели. Поставям си малки цели по пътя към голямата цел. За мен целта е утре да бъда по-добра от вчера. Нещата, които трябва да подобря, са може би стрелбата от положение прав, имам накъде да се развивам, да бъда по-устойчива. През целия сезон ми вървеше много добре, но накрая, когато настъпи и по-голямата умора, дойдоха грешките. Там трябва да наблегна. Също така и по отношение на техническата част в ски бягането, самата техника. Работя върху това, но има още много накъде да се работи, за да стигнем до една почти перфектна техника.
- Какво би казала на по-младото си аз, ако можеше да се върнеш например 10 години назад?
- Може би бих си казала да продължавам да вярвам в това, което искам да правя и да не се страхувам от мечтите си. Защото те са постижими. Много пъти, когато съм казвала каква наистина е целта ми в спорта, още от малка, когато сме говорили с приятели, са ме питали: „Кога ще се отказваш?“ И аз им казвах: „Не знам кога ще се откажа, но искам да взема олимпийски медал.“ Те ми отговаряха: „Добре де, ти наистина ли си мислиш, че можеш да вземеш олимпийски медал?“ А аз наистина съм вярвала, че мога да го взема. Не очаквах да се случи толкова рано, но винаги съм вярвала, че мога да постигна този успех.
- Какво би казала на сегашните млади момичета и момчета, които влизат в биатлона, а и в спорта като цяло?
- Точно това – да мечтаят смело. И също така да се борят за мечтите си, защото наистина изисква много труд и лишения, не става просто така, само с желание.
- Извън биатлона, какви други спортове харесваш?
- Тенис, алпийски ски, обичам да гледам много спортове. Когато съм вкъщи, ходя в нашата зала да гледам баскетболните тренировки на брат ми, понеже той е баскетболист. Сега бях и на волейболен мач. Харесва ми и да ходя да гледам малките деца как тренират.
ДИМИТЪР ПЕНЕВ
