- Г-н Тодоров, взимате участие в най-новия филм на Ивайло Пенчев „Рожден ден“, който от петък вече е в кината. Какъв е вашият герой?
- Моят персонаж е нотариус. Нещо, което от 10-ина години насам ми се иска да бъда (смее се). Ето, сбъдна се мечтата ми и станах нотариус, макар и за малко.
- Как се чувствахте в ролята на нотариус и по-важното – как се подготвихте?
- Както обикновено, импровизирах (смее се).
- Как се работи с режисьор като Ивайло Пенчев?
- Снимал съм в почти всички негови филми. Той много обича по буквата да се върви в сценария, което за мен е лек проблем. През годините някак си успяхме да намерим среден вариант, защото аз наистина имам проблем с ученето на текста, а той наистина иска всичко да е дума по дума. Но вече и той малко поотпуска и ми дава повечко свобода, а и аз се старая повече. Намираме начин да се удовлетворим и двамата. Но иначе снимките с Ивайло винаги са приятни, няма агресия. Той е спокоен режисьор. Уютно е, докато се снима.
- Как премина премиерата?
- Премиерата е важно нещо за един филм от гледна точка, че донякъде може да се рекламира филмът, което е много важно. Без реклама вече абсолютно нищо не може да се продаде. А за киното е важно да може да бъде гледано от повече хора, за да се снимат повече филми. Което все още изглежда като невъзможна мечта, но вярвам, че с времето ще се намери начин. Най-вече за частно финансирани филми, защото те са твърде малко. Основният проблем е, че няма как да избият пари от печалба, защото е почти невъзможно. Хубаво е един филм да може да се рекламира. Може би и от тази гледна точка Иван и Андрей успяха да менажират филма си за Гунди доста впечатляващо и правилно.
- Факт, все пак това е най-голямата кинопремиера, случила се у нас. „Рожден ден“ пък бележи и последната роля на големия Васил Банов, който, уви, вече не е сред нас.
- Васил Банов участва и в моя филмов дебют „Париж 18“, който още се монтира. С него си бяхме близки. Но смъртта е част от живота, така че е нормално. В „Рожден ден“ трима човека общо вече не са сред живите – сценаристът Божан Петров и Марин Живков, който е първи асистент-режисьор. Единственото сигурно нещо в живота е, че ще умрем, другите неща може и да не са сигурни (смее се), но това е.
- Разкажете ни малко повече за „Париж 18“ и за историята, която разказвате.
- Надявам се догодина да можем да го гледаме. Някак си бавно го работим изцяло филма. Идеята дойде от един мой приятел Мартин Доновски. С него написахме горе-долу структура и отделни сцени, понафантазирахме разни неща. Той започна да живее до морето, съответно лекичко това ни забави и 2-3 години доста тромаво се движеше. След това с един друг приятел - Джонатан Хайделбергер, и неговата съпруга Магдалена Илиева направихме и филма по-нататък. Сега го монтираме. В момента Джонатан е в Щатите малко да види родителите си, че не ги е виждал от много години, и бавничко, но славничко продължаваме след това. Надявам се да си го довършим.
„Париж 18“ е много минималистичен филм с пет основни персонажи. Става дума за теми, които вълнуват и мен, и Джонатан – за прошката, за поемането на отговорност...
- За темите от живота. Миналата година на 15 септември вие навършихте 50 години. Направихте ли си някаква равносметка?
- Аз рождените дни не съм ги отчитал вече сигурно повече от 10-15 г. Равносметка човек трябва да си прави непрекъснато, не на определени дати. Като види нещо, което му прави впечатление, или направи нещо, което смята, че е правилно или неправилно – тогава да си даде сметка, а не да чака рождения си ден, за да реши как му минава животът и правилно ли прави нещо или не. Специално за юбилея няма нещо специфично. Предполагам, че по това време нещо съм си работил. Най-много да съм излязъл с жена ми и децата някъде на ресторант. Не ми допадат рождените дни. Има нещо суетно в това празнуване. Аз и сватби не харесам много (смее се), в смисъл празненствата. Иначе църковният брак е важно нещо. Това веселене ми е особено от известно време. Хората трябва да се чувстват по принцип, а не да отделят време за това специално. Обикновено на такива събития човек се отпуска с алкохол, което също ми се струва безсмислено. Не харесвам много забавите.
- Как се чувствахте в ролята на режисьор, много по-различно ли е от работата пред камера?
- Абсолютно по-различно е, понеже е друга отговорността. Ставаш по-сериозен (смее се). Докато, като съм само актьор, си правя, каквото искам. Като режисьор нещата бяха по-сложни и изморителни. Моята голяма грешка беше, че с Джонатан решихме да участвам като актьор във филма. Това е наистина голям проблем. В случая ни спаси това, че двамата с него го правим. В моментите, в които аз участвах в някоя сцена – той режисираше, което е доста голям процент от снимките (смее се). Голяма грешка е, защото нито режисираш, нито пък играеш като актьор. Мислиш постоянно за всичко, а трябва да мислиш и за ролята си, в един момент става абсолютно безсмислено. Единствено става, ако имаш огромен бюджет, който да покрие страшно много снимачни дни, които да можеш след всеки кадър да преглеждаш какво си направил. В срок от 18-20 дни, в които обикновено се снима за съжаление българският игрален филм, е абсолютно невъзможно.
- (кола бипка с клаксон) Много изнервени хора. Защо така в последно време толкова напрежение има навсякъде?
- Изнервени много. Нямам идея защо. Наистина не мога да разбера защо така се случва. Хем много от хората вече би трябвало да са по-спокойни от финансова гледна точка, за София и големите градове говоря, защото много хора имат достатъчно средства, а не се чувстват спокойно. Наистина не мога да разбера откъде идва това напрежение. Някак си не взимаме пример от гърците, италианците, сърбите. Зорлем си правим да ни е тежко и напрегнато непрестанно. Живеем в някакво постоянно напрежение. Най-вероятно е комплексно, но е тъжно, че се случва.
- Хората сякаш все по-малко се смеят. Вие обаче обичате да ги разсмивате по един Кито начин.
- Не знам как успявам. Предполагам с натрупване става. Човек винаги краде оттук-оттам в живота си. Така че най-вероятно много фактори са ме създали такъв, какъвто съм – и като човек, и като начин на работа и изразяване.
- Чувството ви за хумор много ви е помогнало и в професията.
- Аз смятам, че във всяко нещо е полезно човек да гледа малко по-отгоре и да не се задълбочава прекалено много. Не е лошо човек да се задълбочава, но през хумора със сигурност е по-добре. Смятам, че нещата могат да се приемат леко, независимо колко тежки са те. Тогава някак си много по-лесно се преодоляват трудностите, когато ги приемеш с усмивка. Можем да се тормозим за всичко, което си пожелаем. Сега е есен, всичко мрачно. След това ще стане зима, ще е кално. После ще дойде пролетта и алергиите, след това лятото е горещо. Ние можем да си живеем в страховете си и в неудовлетвореност непрестанно. В това няма абсолютно никакъв смисъл. Според мен човек трябва да гледа винаги ведро на живота, тъй като така или иначе животът му е даден за кратко. Това, че ти си личност в тази Вселена, е невероятен шанс. А ние някак си го пропиляваме с оплаквания. Да не говорим, че се оплакваме за неща, за които някои хора по света си мечтаят да им се случат.
- Важното е, че винаги се мрънка. Сега има голям повод – влизането на еврото. Вие как виждате тази промяна, която ни предстои от 2026 година?
- По принцип е съвсем нормално човек да се съмнява, даже не е и лошо. Въпросът да не е на всяка цена и да не е войнствено. Хората по цял свят се съмняват във всичко, ние няма да сме първите, които ще се съмняват в еврото. Хората са се съмнявали в еврото и в Гърция, и в Нидерландия, и навсякъде, където е въведено. Аз лично не мога да кажа дали е хубаво или лошо, защото нито съм икономист, нито специалист – как да кажа. Мога да дам субективно мнение, което нито мога да гарантирам, че е вярно, нито нищо. От тази гледна точка, осъзнавайки, че нищо не разбирам, ми е доста по-леко (смее се). Аз вярвам, че огромна част от населението няма как да знае дали е добре или зле с еврото. Това евентуално може да се проследи след години, и то от някой много силен икономист. Най-добре чужд да бъде и да направи наблюдение дали е било за добро или за лошо. Но аз да кажа – няма да е честно някак си. Всеки от нас излиза с номера, че все едно той наистина от десетки години се занимава с икономика и точно този проблем го е изучил тотално и знае дали е хубаво или лошо, което е абсурдно и смешно. Хората започват да се карат на тази база, което е още по-смешно, защото и в двата лагера има огромни дупки от знания, които съм убеден, че ги имаме. Повечето теми по света, които толкова вълнуват хората, всъщност са на този принцип. Затова и смятам, че трябва малко по-скромничко да живеем откъм гордост и повече да обърнем внимание на хората около нас, да обичаме хората и Бога. Така можем да направим средата ни много по-хубава, отколкото, карайки се.
- Тук ще направя един паралел и със скандалите, които се случват около и във Министерството на културата. Трябва ли да осъждаме, без да сме чули обратната страна и другата гледна точка?
- То за всяко нещо е така. Има си съд! Хубаво, не вярваме много в него (смее се), но все пак има съд. Има полиция, има следователи. Затова е измислена тази система. Много е неприятно усещането за линч не само в България, но и по целия свят, особено в Щатите. Преди още да има присъда, ние линчуваме човека, защото е тръгнал слух, че той е направил лоши неща. Бая актьори в Америка пострадаха точно от такова нещо. Не ми се иска да се случва и в България такова нещо – да линчуваме някого, който прави нещо лошо, дори и ние да го правим това лошо. Но понеже ние го правим анонимно, а той е популярна личност, тогава той заслужава като окултна жертва да поеме и нашите грехове. Ние го осъждаме. Прави ми даже впечатление, че тези, които най-много правят даден порок, най-много хулят после хората.
Такъв проблем имаше и в прехода. Тези хора, които наистина са пострадали от комунистическия режим, бяха най-смирени, а тези, които са живели в семейства, които са се облагодетелствали от режима, станаха най-антикомунисти (смее се). Това за мен е някакъв абсурд, направо не мога да го повярвам.
- Какво ще пожелаете на нашите читатели?
- По-смирено! Основното е да обичаме Бога и хората. Тогава няма как да сгрешим. Много често цитирам това послание на Апостол Павел към коринтяните за любовта. То доста осмисля според мен това как трябва да живее един човек – можем да знаем много, но това ще се изгуби в един момент, докато любовта си остава. Това е основата не само за мен, но и на православието, което аз толкова много обичам.
Това е той:
-Роден е на 15 септември 1974 г. в София
-Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1998 г.
-Познат е на публиката с предаванията „Пътеводител на историческия стопаджия“, „Сладко отмъщение“, „Пълна лудница“ и др.
-Известен с YouTube поредицата си „Петък точно в пет“, където приема образа на български граждани, олицетворяващи архетипите на българския манталитет
-Участва в редица български филми
Екатерина Томова
