Н адуваемите космически „къщи“ са сравнително нова концепция в космическата одисея. Макар хората да започнаха да мислят за такива решения още през 60-те години на миналия век, когато първата космическа надпревара беше в своя пик, едва когато частните космически пионери направиха космоса много по-достъпен за всички с по-евтините от преди изстрелвания, надуваемите хабитати се върнаха във фокуса на идеята човек да изучи по-задълбочено космоса.
В момента човечеството е излязло трайно извън пределите на Земята благодарение на двете космически станции: Международната космическа станция (МКС), управлявана от САЩ, Русия и техните партньори и китайската Tiangong.
И двете са сглобени в орбита, след като основните компоненти бяха изстреляни от Земята. Станциите имат метални конструкции и модули, защото използването на метал досега беше единственият начин, който човек бе овладял, за да направи... жилищното пространство достатъчно надеждно, за да поддържа нужните ни условия в космоса.
Този подход обаче има огромни недостатъци, като най-големият от тях е цената на всяко изстрелване и размерът, който станцията може да има.
Най-старата действаща орбитална лаборатория (МКС) беше напълно готова след 30 отделни изстрелвания, който процес продължи 10 години. Цената на
Международната Космическа Станция, включително разходите за разработка, сглобяване и експлоатация за десетилетие, възлиза на... $100 милиарда. За тези пари едновременно в станцията могат да съжителстват само седем човека, в пространство с обем от 935 кубични метра.
Tiangong, от друга страна, ще бъде завършен след 11-ата мисия и ще струва около $8,2 млрд. Тя ще може да приема само трима астронавти в жилищен обеч от 340 кубически метра.
Сами по себе си и двете космически станции са повече от достатъчни, за да правят това, за което са проектирани, но ако човечеството иска наистина да поеме поход за достигане до други светове, използването на предварително сглобени метални конструкции, извеждани в орбита с ракети, би било непосилно скъпо и неефикасно.
Тук на преден план излизат надуваемите местообитания. Те биха могли да се извеждат в космоса с една мисия, на неимоверно по-ниска цена от настоящия вариант.
В момента няколко компании работят върху подобни технологии, включително Lockheed Martin, Airbus и редица стартъпи. Повечето от дизайните, които тези момчета разработват, бледнеят в сравнение с това, което екипът на Max Space замисля.
Компанията е сравнително нова в частната космическа индустрия, но има сериозен опит зад гърба си, благодарение на своите основатели. Единият, Аарон Кемър, стои и зад друг космически стартъп, наречен Made In Space, а другият, Максим де Йонг, е мозъкът зад надуваемите жилищни корпуси Genesis I и II, изпратени в орбита преди повече от десетилетие от Bigelow Aerospace. И двата все още обикалят около Земята като вид доказателство, че подобни идеи имат бъдеще.
Но Max Space планира нещо много по-голямо от двата Genesis, тяхната идея е различна и от тази, към която са се насочили другите, работещи по същия казус. Те работят върху надуваемо местообитание с обем от над 10 000 кубични метра. Повече от достатъчно за установяване на постоянни човешки аванпостове не само в космоса, но и на планетарните повърхности.
Технологията беше разкрита от Max Space по време на 39-ия космически симпозиум, който се проведе в началото на април в Колорадо Спрингс.
Подробностите са ограничени, но се говори, че тази структура може да бъде изведена в космоса с едно изстрелване и може да е мащабируема.
„Черупката“ на на това балонно пространство е направена от неизвестен за момента материал, който е по-здрав от съществуващите метални конструкции.
Материалът е с якост на опън от 13 000 килограма.
Обещанията са, че в космоса първият пободен жилищен комплекс ще бъде изведен през 2026 г., когато е планиран първият тестов полет на технологията с помощта на ракета SpaceX. Ако той се окаже успешен, Max Space планира да направи цяло семейство от подобни конструкции, вариращи по обем.
Има много потенциални приложения за този вид местообитания, вариращи от орбитални станции до аванпостове на повърхността на Луната или дори Марс.
