Н апоследък отново се разгаря спор дали граф Николай Игнатиев, руският имперски посланик в Цариград, който води преговорите и подписва предварителния Санстефански договор, е „баща на възкръсналата българска нация“? Или просто е бленувал да стане първият руски княз на Задунайская губерния. Факт е, че той подписва тази „чернова“, съзнавайки, че ще предизвиква негативната реакция на западните Велики сили - Великобритания и Австро-Унгария, които веднага провеждат Берлинския конгрес. Така огромното българско етническо землище, разпростряло се от цяла Северна Добруджа и Моравия, до Одринско, Беломорска и цяла Вардарска Македония, се окастря до миниатюрното княжество България и Източна Румелия.
Биография
Но преди да проследим ролята на руския националист, граф и генерал в тази дипломатическа интрига, нека накратко се запознаем с неговата биография.
Николай Игнатиев е роден на 29 януари 1832 година в Санкт Петербург в семейството на потомствен дворянин, близък до императорския двор. През 1849 година завършва Пажеския корпус и постъпва в Лейбгвардейския хусарски полк. През 1851 година се дипломира със сребърен медал в Николаевската военна академия на Генералния щаб на Руската армия.
Поради влошено здраве от 1856 година напуска военната служба и се насочва към дипломацията. Военен аташе е в Лондон, а след Кримската война участва в преговорите за корекция на руската граница по река Дунав. После е посланик в Пекин.
През 1864 година Игнатиев е назначен за посланик на Русия в Цариград. През 1865-а е повишен в звание генерал-лейтенант. Отново е назначен за извънреден и пълномощен посланик в Цариград от 1867 година. През месец май 1878 година е уволнен от дипломатическа служба. Вече като граф за кратко е външен министър, след което излиза в пенсия. Граф Игнатиев умира на 20 юни 1908 година в имението си Круподеринци.
Левски
За ролята на графа генерал Игнатиев към съдбата на заловения Левски, с което спомага за неговото осъждане и обесване, излязоха документи през 1930 година след закупуването от българската държава на два вагона турски документи, които Кемал Ататюрк е искал да унищожи като ненужни. Опирайки се на тези архиви, авторитетни български историци доказват, че няма намеса на посланик Игнатиев в съдбата на Апостола.
За ролята на руския посланик в Цариград Николай Игнатиев в Санстефанския предварителен договор най-красноречиво говорят мемоарите му, които излизат на български език през 1986 година със заглавие „Записки“. Още в началото той е „откровен“ към българите след десетата Руско-турска война: „За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо постоянно нравствено подчинение на съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във враждебен лагер.“
Договорът
Николай Игнатиев е представян в руската преса като „първия руски княз на българите“. Той подкрепя създаването на отделна Българска екзархия в острия българо-гръцки спор. Изтъкват се заслугите му за сключването на несъгласуван с руското външно министерство Санстефански предварителен мирен договор между Русия и Османската империя. Клаузите в договора целят създаването на „Голяма България“, с което Великобритания и Австро-Унгария съзират руска доминация на Балканите.
Граф Игнатиев много добре знае, че договорът е неизпълним, защото още на 26 юни 1876 година руският император Александър II се е срещнал с австро-унгарския Франц Йосиф в замъка Райхщад, където подписват тайно споразумение. Според Райхщадското споразумение Русия се задължава да не допусне създаването на голяма славянска държава, което обрича на провал идеала за българска държава в рамките на етническите национални граници. Това пък лишава Игнатиев от възможността да стане първият български княз на бленуваната от него Задунайская губерния.
Оценка
В своите изследвания уважаваният български историк акад. Григор Велев дава обективна оценка на дипломата Игнатиев: „Възпитан като руски националист, той защитава с всички средства на дипломацията руските имперски интереси, което успешно изпълнява по време на 13-годишната си кариера на посланик в Цариград. Първите му стъпки са за реализиране на имперската доктрина на Русия за превземане на Цариград и Дарданелите, което ще осигури правото на империята да превърне Москва в Третия Рим, пише акад. Велев. По това време българският народ е третиран като неидентифициран етнос, загубил статута си на отделна етническа общност. Този статус на българите е отговарял на руските интереси, защото при един евентуален военен поход през територията на България, която се намира на пътя на Русия към Цариград, освободена България по-късно може лесно да бъде присъединена към Руската империя като Задунайская губерния - нещо, което вече е сторено с Грузия и Армения.
Подписването на Санстефанския предварителен договор предизвиква бурен протест сред Великите сили, които предлагат свикването на нов конгрес в Берлин, на който да се разгледат противоречията и коригира картата на Санстефанска България, пише акад. Велев. На конгреса руската делегация не полага никакви усилия да защити Санстефанска България. Нещо повече, тя не се застъпва българската делегацията да бъде допусната до преговорите и така други решават съдбата на България. В същото време делегациите на Сърбия, Гърция и Румъния са широко представени на този конгрес. Решението на Берлинския конгрес за разкъсването на България е голям удар срещу българите, които са принудени да живеят в три географски области: Княжество България и Източна Румелия, а Македония и Одринска Тракия остават в Османската империя.
Записки
Цялата истина за дейността на граф Игнатиев се вижда в най-автентичния документ - неговите „Записки“, твърди акад. Велев. От тях личи, че през цялата си дипломатическа кариера той защитава руските имперски интереси и активно се противопоставя на опитите за придобиване на независимост на Българската църква, както и на успешното развитие на националнореволюционното движение. Моето лично мнение е, че граф Игнатиев блестящо е обслужил руските интереси, които в онзи исторически момент сериозно са се разминавали с българските национални интереси“, пише в заключение акад. Григор Велев.
Лоша поличба за съдбата на Санстефанския договор е, че по пътя в прохода Шипка каляската на граф Игнатиев се обръща в пропаст. Той успява да се хване за един храст и виси на него, докато го издърпат.
Договорът е подписан на 19 февруари (3 март нов ст.) 1878 г. в градчето Сан Стефано, в къща, която по-късно е раздрусана от земетресение. Договорът е между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора, от една страна, и Османската империя, от друга - България не присъства. Подписан е на френски, руски и турски езици.
Датата съвпада неслучайно с коронацията на Александър ІІ през 1855 година и освобождаването на крепостните селяни в Русия през 1861 година, за което руският император е наричан Цар Освободител. Пълномощници от руска страна са граф Николай Павлович Игнатиев и Александър Нелидов, а от турска страна - Савфет паша и Садулах бей.
Румен Жерев
