Настанете се удобно и се отпуснете, защото следва приказка по италиански. Точно в това се превърна пътуването ни из северната част на Ботуша, макар и да бе набързо организирано и почти без очаквания. Такова пътешествие събужда сетивата и ви каня да развихрите въображението си, за да го изживеете сега и вие.
Една седмица роуд трип с амбициозна програма и куп спирки ще ви остави без дъх – и в буквален, и в преносен смисъл. Разбира се, в случай че искате активна почивка, а не сте си мечтали цяла година само за търкаляне на плажа с книга в ръка и коктейл до главата. Естествено, страница от приказката е запазена и точно за това. Сценарият ни, начертан за 15 минути с пръстче върху картата, бе следният – София-Любляна-Венеция-Марина Ромеа-Флоренция-Чинкуе Терре и обратно към България през Загреб.
Тръгването е в малките часове на нощта, за да се избегне трафикът към границата при липсата на магистрала в тази посока. Братята сърби също не са се постарали много за нашето пътуване и на тяхна територия трябва да се навъртят още 100 км., преди да се качим на аутобана. Оттам-нататък обаче пътищата са в такова състояние, че постоянно трябва да се бориш с гъдела, който ти натиска крака върху педала на газта.
Пристигането в първата ни спирка - словенската столица, бе в ранния следобед. След като часовата разлика ни е подарила 60 минути отгоре, имахме предостатъчно време за разходка. А Старият град
само чака да те прегърне в пейзажите си
върху които австрийският дух е оставил дълбок отпечатък след дългите векове на Хабсбургска хегемония. Завоите на река Любляница, мостовете над нея и кокетните заведения наоколо допълват очарователната атмосфера.
При разходката из словенската столица няма как да се пропусне и Люблянската крепост, която се извисява над града. До нея се стига с голяма стъклена кабина върху релси, от която се разкрива прекрасна гледка. Самата крепост обаче не успява да потопи особено в историята, като в едната й част тече ремонт за поредната й реставрация. Оказва се, че през годините са се появявали многобройни идеи за това в какво да се превърне зданието и каква да бъде визията му, включително и пълното му сриване със земята и вдигането му наново. Явно не само ние се чудим какво да правим с миналото си и се лутаме в крайностите – да го събаряме ли в опит да го скрием, или да го развяваме като единственото нещо, с което можем да се гордеем.
Люблянската крепост дълги години е използвана и като затвор. Направо тръпки да те побият, като си помислиш какви мъчения вероятно са се прилагали точно на камъните, по които минаваш.
Въобще, не пропускайте словенската столица, ако имате път към Европа. И музиката им е хубава. Решихме да проверим какво толкова пускат по едно радио, което много настойчиво ни рекламираха по магистралата. На тези честоти не спряха да си хвалят страната – как се справяла чудесно и почти успявала да си произведе всичко, което консумира и много малко разчитала на внос. Оглеждаш се и си казваш: „май не лъжат“ – огромни обработваеми площи се ширят от двете страни на аутобана, а пред всяка къщичка по хълмовете има оформена градинка.
„В Италия ли сме вече, сякаш видях табела с такъв надпис?“. Ето така изглежда границата между двете държави – никак. Което ме изненада. Явно имах предразсъдъци за италианците, че са мързеливи, разхвърляни и разточителни романтици, което очаквах да проличи още на влизане в страната. Нищо подобно. Перфектните магистрали продължиха от Словения и в Италия, а грижливо поддържаните къщи с обработваеми площи
станаха даже още по-хубави
По-късно с преместването ни на запад нещата взеха да се променят, но първото впечатление никой не може да ти отнеме.
„Вземете следващия десен завой“, напътстваше ни джипиеса като последно отклонение до Венеция. Не бива обаче човек да се доверява безпрекословно на машината – очевидно това не беше правилната отбивка, защото на кръстовището двама души размахваха шапки и отбиваха движението. По тяхна инструкция се насочихме към съседното отклонение, като само след километър ни очаквала Венеция. 50 метра по-надолу още един любезен господин ни спря и ни увери, че трябва вече да паркираме, като услужливо ни насочи накъде. В този момент ни просветна, че ако на машината не трябва да вярваш, то на хората още по-малко. Любезните пичове въобще не били от местните власти, които да регулират движението, а обикновени тарикати, които опитват да примамят туристите да си оставят колата на техния паркинг срещу незнайна сума, а след това да бият път пеша до града. С мръсна газ се върнахме обратно на кръстовището, където видяхме, че се отклоняват само коли с чужда регистрация, като се предполага, че хората в нея са и по-заблудени – точно като нас.
А веднага щом се върнахме в правия път, пред погледите ни изникна Венеция – люлката на любовта и греха. Преди да се потопим в нея обаче, трябваше да си оставим автомобила в огромен 10-етажен паркинг в близост до автогарата и пристанището срещу 26 евро за целия ден. И разходката започна. Планът ни бе да обиколим венецианските потайности пеша, а на връщане да се качим на едно от корабчетата, които с тур за 8 евро
по Канале Гранде разкриват красотата на града
Така и направихме. Следвайки един от по-малките вътрешни канали, който като змия си проправяше път из сградите, неволно стигнахме до приглушени улички. Тук романтиката рязко изчезна – започна да се усеща зловоние от канала, сградите наоколо бяха стари, изгнили и неподдържани, раздърпани пердета се подаваха зад прозорците. Падението на духа и тялото, което не е подминало венецианци през вековоете, заговори с пълна сила. И тъкмо когато това усещане започна леко да ни задушава, една от уличките ни изведе до огромния воден ръкав, който води до пристанището. Красивите сгради, накацали на отсрещния бряг, огромните яхти пред очите и свежият въздух напомниха за красотата на Венеция. А щом стигнахме до площад „Сан Марко“, духът на късното Средновековие и Ренесанса така ни обгърна, че направо имах чувството, че всеки момент от опасалите го внушителни сгради с богати орнаменти ще излезе дожът на Венеция и ще обяви началото на карнавала. Вместо това група китайци буквално връхлетя върху нас и ни върна в реалността. „Земята е пренасeлена. Хората днес имат твърде много свободно време“ – ето такива мисли те налягат, веднага щом се огледаш и видиш тълпите на площада и огромните опашки, на които трябва да се чака с часове, за да се влезе в забележителностите.
Чао, Венеция!
С този италиански човек не може да разбере идваш ли, тръгваш ли си, но нашето „чао“ беше за сбогуване. Очакваше ни Марина Ромеа. Това се оказа прекрасен курорт след Равена на източния бряг, окъпван от водите на Адриатика. Между хотела и морето ни делеше свежа борова горичка, а самият
плаж бе перфектна комбинация
между ситния български пясък и чистата гръцка вода – е не чак толкова синя, но почти. Очакваха ни и безплатни шезлонги и чадър, които ни се полагали като гости на един от хотелите. Еми как да не се излежаваш целия ден на плажа при такава обстановка...
Следващата ни спирка бе Флоренция. Може би заради малкото време, с което разполагахме и адската жега, която ни хвана този ден, но градът не можа да ме впечатли кой знае колко. Разбира се, вдигах вежди пред Катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ и площадите „Синьория“ и „Република“. И пак вечната забележителност, която те преследва навсякъде в топ дестинациите - тълпи от хора, опашки и блъсканица.
Прохладата на планината по пътя към Чинкуе Терре след пека във Флоренция ни дойде много добре. Малко семейно хотелче в Пиньоне ни чакаше сгушено между хълмовете. Посрещна ни симпатичен и усмихнат собственик, който обаче не говореше и дума английски. Наистина – нито дума, както и ние италиански. Поради което разговорът ни протече в бурно ръкомахане, докато не дойде съпругата му, която все пак знаеше около десетина думи. Щях да си кажа - дълбоко в планината, възрастни хора, сигурно е нормално да не са се опитали дори малко да научат английски, но с езиковата бариера се сблъскахме челно и във Флоренция и Венеция, така че явно италианците
масово смятат, че са си самодостатъчни
Вечерта в ресторантчето вкусните талиатели и антипаста ни бяха сервирани от много отзивчиви момче и момиче, чийто английски все пак беше доста по-напред. Затруднихме ги обаче, когато помолихме да ни обяснят кой би бил най-добрият ни маршрут, за да обиколим на следващия ден Чинкуе Терре (Петте земи). Тогава на помощ се притече любезна двойка англичани от съседната маса, които същия ден вече били разгледали селцата. Задължително се качете на корабчето, а не на влака, препоръчаха ни те. После не спрях да им благодаря мислено, защото тренът, който иначе излиза двойно по-евтин, минава основно под тунели и на практика не виждаш нищо. „Абсолююютли биююютифул“, разказваше ни жената за впечатленията си от круиза, на което тогава си мислех – превъзнася се като типична британка. От дума на дума с тях се заговорихме и за Брекзит. „Кажете на всички в България, че това беше грешка и че ние сме били против“, заръча тя. Е, предавам ви. Двойката британци бяха от Бристол, където масово хората били гласували за оставане в ЕС. Според тях сега всички съжалявали за резултатите от референдума.
Точно в 9:45 ч. сутринта на следващия ден бяхме на корабчето от Монтеросо ал Маре, което стига до Портовенере със спирки през Вернаца, Манарола и Риомаджоре. Селцата са като изрязани от блокче за рисуване – феерия от цветове в полите на зелени хълмове, а морските води се плискат в скалите под накацалите стъпаловидно сгради. Портовенере обаче направо ми открадна сърцето и го напълни с щастие.
Вълшебно синьо наоколо с острови на хоризонта
крепост в единия край на курорта, поглъщащи сенчести улички, по които само ако протегнеш ръце и стигаш двата края, къщички с прекрасни градиники, в които ти се ще да пиеш сутрешното си кафе всеки ден. Едва бях изведена от това място, стана малко насила.
Обратно в корабчето - открито море, слънце в очите и вятър в косите, а наоколо все живописни гледки. И точно когато си мислех, че няма как да стане по-хубаво, на хоризонта изпод водата изскочи делфин. Направи пируета си, събра овациите и си замина... Ето така изглеждал раят, поне италианският.
Заредете се с търпение за пътя
За да предприемете пътуване с кола към Италия насред август, задължително трябва да се заредите с много търпение. Освен общо 3300 км., които ви чакат в двете посоки на колела, това е периодът, в който започва и голямото пътешествие на турските гастарбайтери от Западна Европа към родината им. Това означава километрични колони от автомобили по границите на Балканите. Още на отиване видяхме какво ни чака в обратната посока – истински кервани на пътя, спрени безразборно коли, натъпкани с багаж до пръсване, насядали хора по бордюрите с тичащи наоколо деца, нахвърляни боклуци и адска жега. За да не остава тази картина последно впечатление в иначе приказния ни трип до Италия, решихме на връщане да удължим пътя си и да минем през по-малко популярни гранични пунктове при две от най-натоварените бразди – между Хърватия и Сърбия и между Сърбия и България. Часовете зад волана стават повече, но пък за фенове на шофирането това не е проблем. Освен това пътят те отвежда до разни любопитни места, като например пограничния Вуковар в Хърватия. Като влязохме в града, се удивих на масово санираните къщи, докато не видях няколко необновени – целите на решето. Тогава се сетихме, че този град е бил арена на тежки битки между сърби и хървати при разпадането на Югославия и хората са се опитали да изтрият черния спомен поне от домовете си, като са ги възстановили. Затова и градът изглежда като чисто нов.
Монитор
