- "Моят първи „сигнал“ дойде от баба ми Ката.
- „Група „Сигнал“ е единствената в България, която за 44 години не е спирала и за момент да свири.“
- „Лора е мъжко момиче и успя да избяга от сянката на името ми.“
- "Моят първи „сигнал“ дойде от баба ми Ката.
- „Група „Сигнал“ е единствената в България, която за 44 години не е спирала и за момент да свири.“
- „Лора е мъжко момиче и успя да избяга от сянката на името ми.“
- Г-н Караджов, преди броени дни отбелязахте 70-годишнината си. На колко обаче се чувствате?
-На 18! Музиката ми помогна много духът ми да е вечно млад. Дай Боже, и занапред да е така.
- При всеки човек годините променят „погледа“. Какво се промени при начина, по който вие виждате света днес?
-При всички положения съм станал по-мъдър. Като млад бях доста сприхав, търпях много мнението на другите, но сега вече съм един добър човек, на когото мъдростта му е помогнала да вижда нещата от много гледни точки. Сега ми е по-спокойно - уравновесен съм и не се паля толкова лесно за каквото и да е. Така че тези 70 години ми помогнаха в много отношения да променя някои черти от характера си.
-Успяхте ли с годините да запазите и нещо детското у себе си?
-Детското при мен идва от моите внуци, които са 3 на брой - две момичета и едно момче. Те ме връщат в началните години на моя живот. Разбира се, за сравнение не може и да става въпрос, защото ние навремето живеехме в много трудни времена. Аз съм роден 1952 година на миналия век и докъм 80-те години в България беше много тежко във всяко едно отношение. Пожелавам на младите да не се срещат с тези неволи, с които ние сме живели през комунизма. Но моите внуци ме зареждат с младост, енергия и ако щете - с дръзновение.
-Как ви се отрази пандемията?
-За тези, които се занимаваме с изкуство - тази пандемия просто ни обезглави. Почти не сме работили в продължение на 2 години и положението, бих казал, за всички мои колеги е много тежко. А държавата въобще не се интересува от култура и за тези, които са на свободна практика. Затова не мога да кажа, че имаше нещо положително в пандемията. Напротив, молим се по-бързо да се маха от главата ни това нещо и да продължим да работим както преди.
-По време на пандемията обаче сте работили по предстоящия 10-и студиен албум на „Сигнал“, тематично озаглавен „След тъмнината“…
-Точно така, при нас събирането не е проблем, ние продължаваме със спорадични участия - онази вечер например бяхме във Враца, преди това в София. Така че независимо от пандемията продължаваме да сме активна група. Чакаме април-май някъде да представим новия албум. Той е по текстове изцяло на големия поет Александър Петров. Надявам се да бъде толкова успешен, колкото и останалите албуми от вече 44-годишната история на „Сигнал“. Няма да има никакво мърдане от стила, защото а да залитнеш нанякъде, и публиката моментално ще се откаже от теб. Следваме пътя на Rolling Stones. Абсолютно в буквалния смисъл.
-Какво има „След тъмнината“?
-Точно това е, че тази пандемия за нас е една непрогледна тъмнина и много се надявам, че във времето, когато го представяме, няма да има вече пандемия и отново ще изгрее слънцето, както е било преди. Името тласка феновете ни към разсъждение по въпроса дали след тъмнината отново ще има тъмнина или светлина. Надявам се на второто.
-Тази година се навършва половин век от първия ви професионален запис - на Дилмано Дилберо. Кой беше вашият „сигнал“, който ви тласна към музиката?
- Моят първи „сигнал“ беше подет от баба ми Ката, която е майка на баща ми. Бях много малък, когато един ден тя донесе една малка китарка - т. нар. „дамска китара“. Аз не обърнах никакво внимание. Баща ми обаче свиреше на този инструмент, един ден взе китарата вкъщи и започна да пее много известния италиански хит „Марина, Марина“, и аз оттам вече нададох ухо. Имахме плочи на Емил Димитров, започнах да ги слушам. След това дойдоха и Beatles, и Rolling Stones. А след тях и моят приятел Георги Лозев, от когото научих и първите си уроци по китара. На 13 години за първи път излязох пред публика на един 24 май по повод тържеството в 36 ОУ „Максим Горки“, където съм учил до 8-и клас. Започнахме после да правим и „махленски“ групи. През 1969-а създадох „Кенари“, през 1971-ва влязох във „Златни струни“, след това направихме „Сигнал“.
- Споменахте трудностите, с които българските артисти се сблъскват във връзка с културната политика у нас. Мислили ли сте си в тази връзка някога да напуснете България?
- Не. Аз съм тотален патриот, колкото и глупаво може би в момента да звучи. Както аз, така и моето семейство, моите деца никога не сме имали идеята да напускаме България. Те са достатъчно големи вече - синът ми е на 43, дъщеря ми е на 40. Така че може би старата максима „камъкът си държи на мястото“ изигра до голяма степен роля това ние дори да не си помислим да излизаме в чужбина. Аз мога да се похваля, че съм обиколил повече от половината свят и съм видял, че живеем в страхотно красива страна и същевременно в ужасно тъпа държава. В края на краищата - родина.
- А остана ли надежда в кутията?
- Не. Няколко пъти ще кажа не - нямам абсолютно никаква надежда. Все пак от висотата на моите 70 години съм видял много в живота си. Каквото и да си помислите, аз вече съм го видял.
- Споделяли сте мнението си, че от новата музика почти няма хубава, но все пак има ли млади изпълнители, които с нещо успяват да ви грабнат?
- Има страхотно кадърни млади момчета и момичета, но при тях пречи много готовата информация, която получават от интернет. Навремето ни беше забранено да слушаме любимата си музика, докато сега младите чукат един клавиш просто и отварят информацията, която е безбрежна - взимат наготово абсолютно всичко. Ние навремето си блъскахме главите, за да се научим кой как пее и кой как свири. Нямаше видеа, нямаше такива неща. И това много им пречи. Както и самочувствието и това, че мислят първо за пари, а после за музика. Давам съвети колкото мога и колкото ми ги искат, че трябва да обърнат позицията - да мислят първо как да станат добри музиканти и оттам нататък вече как да изкарват прехраната си чрез музика.
- По време на социализма за твореца често е било предизвикателство да изразява позицията си, доколкото днес в изкуството всеки е свободен да говори каквото си иска. Мислите ли, че именно липсата на тази цензура поставя съвременните изпълнители пред някаква криза на буквалността, която предишните поколения не са познавали, защото са били принудени да говорят чрез символите?
- Много сте права. Оттам идва отговорът и на предишния въпрос. Съвременният творец има голям проблем. Какво от това, като напсува някого в ефир - няма абсолютно никакъв смисъл от всичко това. А комунизмът ни научи на много неща - как да се борим против този строй, включително чрез средствата на символите. Това беше много истинско и много ценно за борбата на младия човек, на бунтаря срещу комунизма.
-Тогава днес рок музиката може ли още да бъде синоним на бунта?
-Не. Мисля, че рок музиката вече не е бунт, но пък остава един от най-истинските стилове, измислени досега от човека. И неслучайно старите „муцуни“ в големите световни банди отново пълнят стадионите. Това затвърждава идеята, че рокът няма да умре и ще остане музиката, която ще привлича толкова много публика по стадионите, когато тръгнат на турне имена като Rolling Stones, Bon Jovi и т.н.
-Тази година отбелязвате и 44 години заедно със „Сигнал“. Какво ви държи заедно на сцената?
-Любовта към музиката предимно. Това, че сме спокойни, със стабилна психика. Това, че нашите семейства ни оказват подкрепа. И не на последно място - онова, което успяваме да даваме на нашата публика - любовта и емоцията, с които тя ни отвръща. Продължава химията между публика и „Сигнал“, което е прекрасно. Защото когато не лъжеш публиката, свириш абсолютно на живо, нещата се получават. Всъщност група „Сигнал“ е единствената в България, която за 44 години не е спирала и за момент да свири. Имаме над 7000 концерта както в България, така и в чужбина. Всички са били празник както за нас, така и за феновете. Този факт, че и до ден-днешен изкарваме прехраната си с любимата си музика ни прави много горди.
- Също толкова дълголетна е и любовта ви с вашата съпруга. Какво е разковничето?
-От 52 години сме заедно и досега не сме имали никакъв проблем помежду си. Радваме се и на внуците си и ги обичаме, защото, както казах в началото, те са мост от нашето съвремие към тяхното и ни дават много сили, зареждат ни с добри емоции. Не бих казал, че има някаква рецепта. Една връзка или е добра, силна, или се разпада след една година.
-Питах ви как се променя погледът към света с годините. А какво се променя в любовта?
-Не бих казал, че е еднаква. Не мога да крия, че има и навик след толкова години, но пък този навик е много истински. Защото макар аз да съм в едната стая на къщата, а тя да е в другата, знаем, че дишаме еднакво, едновременно и че мислим по един и същи начин. Не знам колко правилно ще е да кажа, че любовта ми е също толкова силна колкото в началото, но тя със сигурност продължава да съществува. Пожелавам си само Господ да е с нас и да не чува дяволът.
-Някое от внучетата ви клони ли вече към музиката?
-Не бих казал. Ния и Алиса са много ритмични. Алиса е по-музикална от Ния, която е всъщност най-голямата ни внучка. Пее много вярно, но и двете имат много добър слух. За малкия още нищо не мога да кажа. Предполагам, че все пак би трябвало да има някакво наследство, но все още не се изразява категорично, за да кажем, че ще тръгнат по пътя на дядо си или на майка си.
-Очаквахте ли, че и дъщеря ви ще тръгне по музикалния път?
- Тя от много малка държеше разни предмети, които приличаха на микрофон. Постоянно пееше песни на Марая Кери и на Уитни Хюстън. Постепенно разбрах, че това дете има музикантски заложби. Кариерата й се разви доста добре и успя да избяга от огромната сянка на моето име, което я прави много мъжко момиче и аз съм много доволен от това. Защото в началото всички казваха - Лора, дъщерята на Данчо Караджов. Но в момента просто казват Лора Караджова, без да цитират моето име, което ме кара да се гордея.
-Какво ви предстои със „Сигнал“ в близките месеци?
- Дай Господ да паднат всички забрани, за да тръгнем на турнета, концерти и на участия. Вече имаме много покани на лятото, но топлият сезон не ни е достатъчен да се срещаме с нашата публика. Надявам се да осъществим по най-правилния начин времето, което предстои като живот на групата.
ВИЗИТКА
- Вокалистът на рок група „Сигнал“ Йордан Караджов е роден на 20 януари 1952 г. в София и завършва Техникума по художествени занаяти
-Преди „Сигнал“ застава на лидерското място на групата, свири с „Кенари“ и „Златни струни“
-Той е основният композитор на песните на „Сигнал“, 14 от които са в класацията на БГ радио "500-те най-велики песни на България за всички времена"
-Първият двоен рок албум в историята на музиката в България e "Каскадьори", издаден през 1981 г.
-През 2022 „Сигнал“ отбелязват 44 години на сцена
-Предстои да издадат 10-ия си студиен албум „След тъмнината“
Монитор
