В същност взривовете са два – първият разрушава активната зона на четвърти реактор на АЕЦ „Чернобил“, изхвърляйки във въздуха неговия капак с тегло над 1000 тона, вторият е значително по-силен, когато в разрушената активна зона навлиза въздух и реагира с ядреното гориво. Това става през нощта на 26 срещу 27 април 1986 г. Корпусът на четвърти блок е напълно разрушен, в атмосферата се изхвърлят огромно количество радиоактивна пара, частици от горивото на реактора, графит, както и други компоненти от активната зона на реактора.
Именно те формират облака от радиоактивни отпадъци, който поразява огромни територии от Съветския съюз – Украйна, Русия и Белорусия, Скандинавския полуостров и Източна Европа. И досега това е най-тежката катастрофа в историята на ядрената енергетика, съпоставима единствено с аварията на АЕЦ „Фукушима“ I от 2011 година.
Мъртва земя
През далечната 1986 г. двайсетина дни след взрива на чернобилската атомна електроцентрала двамата с Любен Антонов в качеството ни на български журналисти успяхме да получим разрешение да посетим строго охраняваната зона на катастрофата. Тогава и двамата бяхме кореспонденти в Русе – той на българското радио, аз на в. „Работническо дело“. В Киев се озовахме като придружаващи русенски хор, който трябваше да изнесе концерти в столицата на Украйна и в Крим. Така се оказахме първите чуждестранни журналисти на тази мъртва земя.
Загърбили всякакво благоразумие и без каквито и да са предпазни мерки с волгата на българския консул в Киев ние посетихме Макаров, Припят и някои села наоколо – помня например имената на Розважев, Гудзевати, Гавронщина и др. В болницата в Макаров разговаряхме с младежи – милиционери и пожарникари, получили смъртоносни дози радиация в опита си да спасят другарите си от гибел, на които оставаха само няколко дни живот. Един от тях бе влязъл втори път в радиационния ад, за да изнесе умиращия си там приятел и колега, с което се бе обрекъл на гибел. Невидимата смърт бе навсякъде около нас, но както хората, така и животните, и птиците все още не подозираха каква рана е отворена с този взрив, за който в Съветския съюз и сателитните му страни не се говореше. Нашите информации бяха практически първата оскъдна информация от мястото на събитието, които излязоха в тогавашната преса и бяха цитирани от световните информационни агенции.
Евакуация
Населените места, през които минавахме и които посетихме, бяха напълно евакуирани. Там хора вече нямаше, така че ние с големи опасения слизахме от колата, влизахме в къщите и разглеждахме. И сега настръхвам, като си спомня тези свидетелства за скромен и дори беден селски живот, който хората, които са обитавали там, са били принудени в един много кратък срок да изоставят - дома си, жилището си, живота си, за да бъдат преместени на друго място. Всичко бе оставено за минути и бе една замръзнала във времето картина на ежедневие, прекъснато драстично, без разруха, без видими поражения, сред една пищна зелена пролет, в слънчев ден, в който птиците продължаваха да пеят, но хора вече нямаше…
Впечатленията ми от този ден са отчайващо грозни. Съзнанието за невидимата и неосезаема трагедия, която ни заобикаляше беше драстично подчертано от демагогията, чрез която местните власти се опитаха да ни убедят, че там не се е случило кой знае какво. Например когато влязохме в град Макаров, в центъра на града, на фасадата на сградата на културния дом беше опънат специално за нас един голям плакат – „Ласкаво просимо“ (Добре дошли”), а под плаката две млади майки се разхождаха с колички. Бях толкова изумен, че реших, че тази постановка не може да е толкова истинска – фалшът предполага, че в количките няма да има бебета. Каква беше моята изненада, когато се приближих и видях, че в количките има бебета!
Солдат
Навсякъде в евакуационната зона срещахме камиони, предимно цистерни, които миеха радиационната прах от пътя. Караха ги войници, срочнослужещи запасняци, които бяха искрено изненадани от срещата с нашата черна волга с българския трикольор отпред. Едно момче, като ни видя, направо препречи с камиона си пътя и ни спря – видял българското знаме и така се развълнувал, че скочи от кабината просълзен. Обикновен съветски войник – гимнастьорка, пилотка, брич, кирзови ботуши, но на свой ред изненада и нас, когато започна да ни прегръща и да говори на архаичен български - "Братя българи, отдека сте, спрете да си хортуваме…“ и т.н.
Оказа се, че е наш сънародник от Бесарабия, който ни разказа, че за аварийните работи в зоната на катастрофата са мобилизирани множество български младежи, но и гагаузи, татари, украинци… В никакъв случай не искам да подценявам това, което направиха всички, ангажирани в преодоляването на последствията на това планетарно бедствие – руснаци, украинци и представители на всякакви други етноси, но е факт, че в тези спасителни и технически екипи участваха предимно хора от малцинствените групи, което беше още една позорна характеристика на тогавашния режим.
Обречени
Няма да забравя срещата, която ни осигуриха в болницата в Макаров с младежи – герои от първите часове на трагедията. Тези милиционери и пожарникари умираха там от лъчева болест, след като съзнателно и доброволно са жертвали живота си, за да се опитат да изнесат от избухналата централа своите безнадеждно пострадали другари. Имаше един младеж на 22 години, пазя в архива си негова снимка, той знаеше, че умира. Беше от Ташкент и на мен ми стана толкова мъчно за неговата младост и за този така нелепо прекъснат живот, че му казах, че бих направил всичко за него, в т.ч. и да отида до Ташкент при неговата майка и да й разкажа какво се е случило. Той ми каза: "Не е нужно да й казваме какво е станало с мен. По-добре е просто да получи моята похоронка (както казват в руската армия на известието за смърт), така че не е нужно да умира заедно с мен, нека го научи после". Бяха достойни хора и големи мъже, те бяха и първите пострадали, и първите загинали от Чернобил.
Текстове
Информациите, които диктувахме на стенографите в нашите редакции, бяха първото живо свидетелство за станалата трагедия. Няколко от тях – две или три, преминаха през ситото на цензурата и видяха бял свят в много орязан вид. В пълен обем информациите ни излизаха в специалния бюлетин за ръководителите на партията и държавата и в чуждестранните емисии на БТА – така нашите скромни текстове се появиха в емисиите на информационните агенции по всички континенти.
Когато след десетина години бях отново по тези места и пътувах с увеселителен кораб в Киевско море, нищо вече не напомняше трагедията. Но Господ затова е дал на хората памет – за да не може водката, сельодката и житейското късогледство да засенчат уроците на миналото. Иначе няма да има бъдеще...
АБОНИРАЙТЕ СЕ ЗА КАНАЛА НИ В YOUTUBE
Йото Пацов
