- Д-р Димитрова, какво мислите за отношението на обществото към лекарите, вашето съсловие загуби ли авторитета, който имаше?
- Има една умишлено създадена непоносимост, може би някои от лекарите са си я заслужили. Обвиняват ги, че са некадърни, че са грабители, че само за пари мислят и т.н. И тъй като това витае в обществото и се тиражира, а много по-рядко се коментира темата за уважението към техния труд, нито от страна на държавата, нито от министерството... се получава това впечатление.
- Самата вие обаче показахте на националната среща, организирана от фондация МОСТ в Албена, случая с мъж, който в продължение на повече от седмица обикаля различни спешни центрове, болници и специалисти с пъпка на клепача, а покрай цялото разкарване дори му предлагат да постъпи в болница за няколко дни...
- ...Това се случва в центъра на София. Ами ако беше в Горна Арда? Това е просто пример за това как системата реално не функционира. Този пациент вече мрази всички лекари, ама не само той, ами и цялото му семейство, роднини, приятели и всички, които го познават и на които е разказал какво му се е случило. Въпросът с тази пъпка беше, че тя се подува, затваря му клепача и той не може да пътува, не може да шофира и да си върши работата... Тези, при които е отишъл, са си го прехвърляли един на друг, търсейки точния специалист, който трябва да извърши манипулацията. В крайна сметка го боцнах с един скалпел, изтече гной, сложих му една марля и си отиде... Направих го у дома обаче, защото не бях на работа. Адски смешно е, че нещо, което може да се направи амбулаторно, не се прави, защото не могат да вземат парите на човека. Смешното е, че му се предлага за тази пъпка той от петък до понеделник да лежи в болница за изследвания... Какво ще му изследваме на пъпката. В нея имаше гной, това е. Днес е пъпката, утре е детето, гърлото... Ето ви друг пример с колежка, която отива на ехограф. Ехографистката, която горе-долу разбира, в колаборация сме и знае как да гледа слюнчени жлези, беше в отпуск. Моята дружка отива при друга, която основно се занимава с млечни жлези и коремни органи. По принцип всеки като нея би трябвало да е наясно поне с щитовидна жлеза и слюнчени жлези. Правят ехографията и пише възпалена тонзила, демек сливица. След това при преглед опипвам и виждам, че става въпрос за жлезата, тя е като орех, на друго място, много напред... Тонзилата всеки знае къде му е в гърлото. Да, ама този документ се качва в електронното здравно досие. Там вече пише, че тя има болна тонзила. Иди докажи, че тя няма тонзила и че на 6 години са й извадени сливиците. Друг парадокс. По време на пандемията аз лично, докато съм била болна от COVID, се оказва, че съм лежала в съдова хирургия и са ми оперирани вените. Това излиза в здравното ми досие. Просто пътеката е била по-скъпа. Ами дай да пишем, че ми е изваден мозъкът. Ама с това досие идвам при вас да кандидатствам за работа. И вие четете, че аз първо нямам вени, че нямам мозък, жлъчка, бял дроб... Е, хайде! Вземете ме на работа. Аз мога да ви доказвам, че имам и очи, и уши, но там пише, че нямам.
- При положение че сте и вещо лице по различни дела, това, което казвате, най-малко може да доведе до сериозни проблеми и комични казуси, да не говорим, че може да решава реални човешки съдби, така ли е?
- Така е, разбира се! Изпадам в невероятни парадокси. Затова заговорих по темата. Например образните диагностици на места, където работят основно коремни хирурзи и гледат предимно жлъчки, коремни органи и т. н., или пък са фокусирани върху мозъка, ако на тях им се наложи да диагностицират нещо друго, нямат опит с тази патология и излизат много сериозни разминавания. Четири-пет години се водят дела по случаи, в които има травма. Хората обаче не са наясно, че сенките, които излизат на лицевия череп на рентген, са много специфични, защото там има много структури, не само ребра и гръден кош. Там ще излязат синуси, челюсти, стави, наслоения от черепните структури... Отдолу пише „данни за фрактура на долната челюст“. Делото е отпреди 5 години, да речем. Иди после докажи, че няма никаква фрактура, че не е имало и че това е просто една сянка. И се започват едни разправии, когато имат такива случаи. Къде да пратят човека, кой да го види, той е подут, кървав... Правят му фотоснимки и го пращат на съдебен лекар, който преписва дословно... Делото се води да осъдят този, който го е ударил, млад човек... Това е много страшно. Аз се появявам отникъде и след такъв дълъг период доказвам, че въобще няма фрактура и че въобще няма клинични данни за това. До този момент съдебната система не знаят към кого да се обърнат. Те не са наясно, че има такава специалност. И когато са минали 5 години и потърсят съдебен лекар, той ще види синина, оток, рана... Но какво ще види той, който не е клиницист, след такъв дълъг период. Това е проблем и за съда, но основният проблем е некомпетентност или нежелание да бъдем компетентни.
- Кога според вас настъпи този срив в здравната ни система, който илюстрирате с все повече примери?
- Съсипията настъпи, когато разделиха учебната от лечебната работа. Всички лекари водеха своите упражнения в университетските болници и работеха в тях. Познаваха пациентите, оперираха и можеха да предадат своя опит и на студентите. После обаче те останаха само преподаватели. Избраха си да са само в катедрите, а другите останаха да лекуват в същата сграда. Едните обаче са преподаватели, а другите лечители. Няма толкова хора за лечители и е много по-удобно да са преподаватели. Преподавателите получаваха пари от МОН, а лечителите от МЗ. МЗ плаща по-малко и повечето избраха академичната кариера. Така не останаха лекари, които да са лекуващи и опериращи. После се случи така, че тези хора трябваше по някакъв начин да обучават студентите и те ги водеха при другите лекари, които лекуват пациентите и оперират в отделенията. Те работеха, а преподавателите чакаха отвън, за да видят студентите от техните колеги кое как се прави. Тоест някак им закърняха медицинските умения и знания.
- Защо има такъв недостиг на лицево-челюстни хирурзи в България?
- Преди време тези специалност е била приоритет единствено на завършилите стоматология. Не на дентална медицина. Тогава по хорариум тази специалност до третата година бе абсолютно равна на общообразователните медицински предмети. Така излизаха грамотни стоматолози с много висок медицински хорариум. Откакто у нас по европейски модели бе въведена денталната медицина, учебната програма е съвсем различна и тя е насочена към зъбите. Много често общо медицинските им познания са много малки. Първоначално имаше една-единствена болница по лицево-челюстна хирургия, която беше на базата на стоматологичния факултет, разположена на 11-и, 12-и и 13-и етаж. Много дълго време тя включваше и пластичните хирурзи.
- Значи сега системата масово разчита на пенсионери по отношение на лицево-челюстната хирургия?
- На кого друг да разчита? Има много хора със специалност лицево-челюстна хирургия, но те останаха преподаватели и основната им дейност е академична. Те са асистенти, доценти и т.н. с по един-два курса лекции. Не им се налага на практикуват в клиники. Така прегледите, оперативната работа и грижата за болните след операциите, защото те са със специфични изисквания, както можете да си представите при една счупена челюст, се съсредоточават в много малко хора. Иначе, ако погледнете статистиката, сигурно има 30-40 души с тази специалност. Но функциониращи и работещи едва ли има повече от 15. Много млади хора с възможности завършиха стоматология и медицина, взеха и специалност по орална хирургия, предстои им да вземат и специалност по лицево-челюстна, но това ще им струва вероятно към 100 000 лева. Освен това обаче те няма как да намерят реализация в тези бази, които имаме. Тези хора, които в момента са на терен, са малко, но те са си завзели териториите и са с усещане за единственост. Те няма да дадат възможност още някой да съществува. Разумното е например, както има медицински университети в Плевен, Стара Загора, а вече и в Бургас, там задължително да има отделения по лицево-челюстна хирургия (ЛЧХ). Това би покрило територията на страната. В Плевен има един УНГ колега, който взе и специалност ЛЧХ, но ти или ушен, или си лицев, не може да си и двете и не може да работиш сам. Какво може да направиш сам? Кой ще ти асистира, кой ще ти помогне, кой ще държи счупената челюст, за да я съединиш с пластините? Разчитаме на консултанти, на телемедицина и навигация от разстояние, но и такъв ефективен механизъм нямаме създаден.
- Това по принцип може ли да е решение?
- Не може. Ние в крайна сметка сме един град-държава. Продължавам да се лутам и да не съм уверена дали централизацията на болничното лечение е добро нещо. Има някаква здравна карта, за която съм само чула-недочула. Знам, че в Русе, когато се създаде отделението, леглата постоянно не достигаха. Бяха 5, станаха 10, сега са 20 и все са пълни. Това са хора от Силистра, от Разград, доста хора от Варна, от Велико Търново, от Плевен... Тук въпросът е защо както по-рано няма специалисти от всички видове в т. нар. областни или окръжни бази. Това трябва да е изискване и да е наложено. Не може през 70-те и 80-те години на миналия век да можеше това, което се прави в София, да се прави и в Шумен или в Разград, където имаше прекрасни болници по повод на 1300 години България, а сега да не може. Къде отидоха тези хора, какво се случи? Да кажем, че една или две генерации са си отишли, но какво направихме да ги заменим? Водят се едни смешни политически дебати дали да им дадат 1500 лева заплатата или никаква. Като минималната заплата е 1077 лева. Може ли да водим разговор за лекар заплатата му да е 1500 лева. Как точно да отида да работя някъде? Това са млади хора, които искат да си купят учебник, книга, да отидат на курсове, на специализации... Имат амбиция и желание да научат още нещо. Отказват се от женитба, от деца, от купуване на жилище... Защо трябва да получават 1500 лева и те им се оспорват? В момента се искат от родителите им. Те са специализанти, но тъй като няма държавна поръчка, са платена специализация и родителите им всеки месец плащат 600 лева.
- Сега обаче има естетична медицина и картината се промени сериозно, нали?
- След като се появи естетичната медицина, тя вече завзе всичко и другото не интересува никого. Всички тези хора по някакъв начин са си допълвали медицинските знания, защото и лицево-челюстната хирургия, и оралната хирургия изискват изключително много познания за целия организъм и за състоянието му. Така че определено се повишава потребността от още знания и дори говорим за двойно образование, каквото е наложено в Европа.
- Какво представлява то и колко продължава?
- Завършват първо медицина, след това специализират лицево-челюстна хирургия, през което време си добавят знанията по стоматология. Защото проблемите на челюстите са много тясно свързани със зъбите. Няма как да имаш тумор на челюстите, да го лекуваш като медик и да не знаеш този зъб защо е там и дали той не е причинител и какво може да причини. Това изисква 6 години за магистърска степен по стоматология и 6 години магистратура по медицина, която е платена. След това идват още 5 години за специализация и стават 17 години, за да се изгради един лицево-челюстен хирург. Но той се изгражда благодарение на силите и средствата на своите родители. Той завършва на 18-19 години средното си образование и още 20 да е на гърба им не мисля, че има такива издръжливи родители. Другото, което трябва да се каже, е, че в Европа в тази специалност участват екипи – неврохирурзи, УНГ, лицеви хирурзи, пластици и офталмолози. Там лекуват екипно болните, а тук не може с колегата от съседното бюро да се разберем, камо ли с екип от друга специалност. Огромен дефицит е образованието на медиците, което не включва познания в областта на черепа и на лицевия скелет.
- Къде трябва да е реформата, за да се промени това нещо?
- Тя трябва да е в такава посока, че да даде възможност по време на специализацията да се допълват знанията, които липсват, под формата на колоквиуми, курсове и нови познания, изпити, гранични специалности... От болни амбиции и болно его не се намери човек от тези, на които възлагаха, който да създаде такава програма. Тя може да се направи. Обемът знания може да бъде описан и да е ясно какво трябва да научи един медик, за да може да стане лицево-челюстен. После обаче идва трудното. Кой ще го обучава, къде ще го обучава, как ще стана така, че да бъде „магистър по...“, той ще е само обучен. Да речем, че вие решавате да имате един обем знания и аз ви обучавам, но вие няма да сте магистър и няма да отговаряте на нито едно изискване. Тоест трябва да променим и изискванията, ако искаме да има такава специалност.
ТОВА Е ТЯ:
- Д-р Лиляна Димитрова е лицево-челюстен хирург с 43-годишен опит
- Работила е във Варненската военноморска болница, в „Пирогов“, в болницата по лицево-челюстна хирургия в Стоматологичния факултет и в Александровска болница.
- Тя е сред създателите на Отделението по лицево-челюстна хирургия в болницата в Русе
Людмил Христов
