- Г-жо Каранова, откъде започва вашата история?
- Родена съм в Тунис. Живях там до деветнайсетгодишната си възраст.
- Вие сте полиглот, как и къде научихте тези пет езика?
- Официалните езици в родината ми Тунис бяха арабският и френският. След независимостта на страната продължихме да учим френски. В шести клас започнахме да учим и английски. Благодаря на Тунис, че ми даде тези езици. Вкъщи родителите ми говореха и на двата езика - и на арабски, и на френски.
- Как срещнахте българския си съпруг?
- Той беше лекар, специалист по спортна медицина, и работеше в Тунис с група лекари, изпратени от България. Работеше във Висшия институт за физическа култура - ВИФ и правеше изследвания върху тунизийските спортисти. Запознах се с него в края на мандата му - шест месеца преди да се върне окончателно в София през 1969 г. После, през 1970-а, го поканиха в Института по човешка физиология в Милано, правеше проучвания върху спортистите и климатологията. Същата година участва и в научни изследвания по време на световното първенство по футбол в Мексико, където се сближи с Пеле, дори го лекува, когато той беше на върха в спортната си кариера. Аз самата за съжаление никога не срещнах него. По-късно Борислав се върна в Тунис, защото имаше силна връзка със страната, и се видяхме отново. Аз вече бях завършила гимназия и може би една от причините да се върне бях и аз. Той много харесваше Тунис. Оженихме се през ноември 1970 г. в българското посолство в Рим - най-лесният начин, тъй като и двамата бяхме чужденци.
- И тогава ли останахте в Италия?
- Не, до 1972 г. живяхме в Милано. Там научих италиански - четвъртия ми език след арабски, френски и английски. После дойдохме в България. Не знаех нито една дума на български. Записах се на едногодишен курс за чужденци в Института за чуждестранни студенти „Гамал Абдел Насър“. Преди да пристигна, не знаех почти нищо за страната. Тогава нямаше интернет. Съпругът ми ми разказваше, че България е съвсем различна от Средиземноморието - много студена, със сняг и температури под нулата през зимата. Оставих Тунис и сигурността на семейството си заради любовта, но и от любопитство към други светове и култури. Когато пристигнах в София, най-трудно свикнах с климата - беше наистина много тежък. После езикът и азбуката. Чувствах се като на друга планета. Научих български за шест месеца и след това вече ми беше по-лесно.
- Какво работехте в България?
- Влязох в националното радио - в арабската редакция. По онова време още не можех да превеждам, затова четях новините, преведени от колегите ми - сирийци, иракчани, египтяни, които бяха в София от години и владееха отлично български. Четях и в африканската редакция на френски. Вкъщи със съпруга ми първо говорехме на френски, после постепенно преминахме на български. Свекърва ми готвеше божествено. В онези години нямах голям интерес към кухнята, но после се научих от нея да правя баница, мусака, гювеч… Днес ги приготвям отлично. В България останахме седемнадесет години - до 1989-а. Съпругът ми отговаряше за подготовката на олимпийските спортисти, после работи и в Туринг клуба в научната комисия за автомобилни спортове.
- Защо решихте да напуснете България?
- След 1989 г. ситуацията в страната стана много трудна. Започна страшна криза и настъпиха огромни промени след падането на Берлинската стена. Бяха тежки години. Тогава аз поех инициативата. Казах си: ще се върна в Италия и ще потърся работа в посолството на Тунис в Рим. Приятели от италианското посолство в София ми казаха, че арабският език е рядък в Италия и с арабски, френски и италиански ще мога лесно да си намеря работа в моята област. Взех самолета, отидох в Рим и обиколих арабските посолства. Три дни след пристигането ми ме взеха веднага на работа в посолството на Йордания. Започнах там. След една година получих обаждане от посолството на Обединените арабски емирства - търсеха секретарка с няколко езика. Посланикът ми каза: „Имаме спешна нужда и можете да започнете още от днес.“ Започнах работа през 1992 г. и останах да работя там цели двадесет и пет години.
- Как се справи семейството?
- Съпругът ми ме последва след шест месеца заедно със сина ни, който тогава беше на десет години и не знаеше нито дума италиански. Децата обаче учат бързо и той се справи без проблем. Съпругът ми започна да работи в областта на рехабилитацията - със спортисти и пациенти. Сред клиентите му бяха Марчело Мастрояни, Джулиета Мазина, Федерико Фелини, Франко Неро, директорът на операта и много други знаменитости. В онези години в България мъжете се пенсионираха на 60 години и той не можеше да практикува. Не можеше дори една рецепта да изпише и в определен смисъл започна кариерата си отначало в Италия и обичаше да казва „Животът започва и на 60“.
- А как вие се запознахте с Федерико Фелини?
- Работех в посолството на Обединените арабски емирства до петнадесет часа, а след това работният ми ден продължаваше в галерия „Виктория“ на една от най-престижните улици в Рим - Виа Маргута. Собственикът на галерията Енрико Тоди беше един от най-близките приятели на Марчело Мастрояни, а Фелини живееше точно срещу нашата галерия. Марчело го мързеше да се качва до апартамента на Фелини, затова често си правеха срещите при нас. Познавах много добре и Джулиета Мазина. Фелини беше много сдържан и скромен човек. Виждах го всеки ден да пие кафе в бар „Канова“ и постоянно пишеше и рисуваше нещо в бележника си.
- Разкажете ни как успяхте да срещнете българския скулптор Георги Чапкънов-Чапа и Федерико Фелини.
- Това беше в края на април 1993 г. Чапа, с когото бяхме много близки приятели от София, беше дошъл в Рим със съпругата си и много искаше да се срещне с Фелини и да му направи портрет. Казах му, че ще е трудно, защото Фелини никога не беше позирал за скулптурен портрет. Нямаше търпение да стои неподвижен на едно място, а и беше суеверен. Една сутрин срещнах маестрото и му казах, че в галерията ни гостува български скулптор, който е гледал всичките му филми и много иска да се срещне с него. Фелини отговори, че същия ден е много зает, но може да отдели време на следващия ден в единадесет часа. На следващия ден точно в единадесет Фелини беше в ателието срещу нашата галерия - с прекрасна тераса и гледка към покривите на Рим. Двамата с Чапа говореха френски, така че веднага се разбраха и си паснаха. Имаше чисто човешка симпатия между двамата, откритост, истинско привличане между двама велики творци. Съпругата на Чапа беше подготвила глината и направи много хубави снимки от събитието. Докато Фелини разглеждаше каталога на Чапа - в който имаше скулптури, кръстени с имена на негови филми - „Улицата“, „Мамини синчета“, „Сладък живот“, „Градиска“ (героиня от „Амаркорд“) - Чапа започна да моделира. Фелини го беше кръстил Джорджо и в 12,00 часа му каза: „Джорджо, ще се видим утре по същото време?“. На следващия ден - 28 април 1993 г. - отново дойде точно в единадесет. Така за три дена по един час на ден се роди единственият скулптурен портрет на Федерико Фелини. След като позира за последен път и бюстът беше готов, Фелини дълго съзерцаваше скулптурата, накрая я погали по темето, обърна се към Чапа и му каза: Джорджо, ти си ме направил много по-хубав, отколкото съм в действителност. Точно шест месеца по-късно. на 31 октомври 1993 г.. маестрото почина.
- Каква беше съдбата на тази скулптура?
- През 2023 г. Чапа имаше 80-годишен юбилей и предишната година открихме, че леярната Salvadori в Тоскана все още пази оригинала на гипсовото копие на тази статуя и го върнаха на семейството му. Така тя участва в юбилейната изложба, която Националната галерия посвети на Георги Чапкънов. Надявам се тези дни да се видя с него, тъй като сме много близки. Няма да забравя какво каза Федерико Фелини, когато се прощаваха през 1993 г.: Това е гениален скулптор с уникален личен почерк, каквито вече рядко се раждат.
- Къде се намира днес тя?
- Знам, че бронзовият оригинал на статуята и до днес се пази в галерията „Виктория“ в Рим.
- Чапа ми е разказвал, че по същото време е искал да направи портрет и на Марчело Мастрояни, знаете ли защо не се срещнаха?
- Мастрояни снимаше голям филм извън Италия и за жалост му беше невъзможно да позира за Чапа.
- Били сте много близки и с голямата оперна прима Гена Димитрова. Как се запознахте и какви са спомените ви от нея?
- С Гена се запознахме в далечната 1971 г. Беше спечелила IV международен конкурс за млади оперни певци в София през 1970 г., а наградата включваше стипендия за специализация в Scuola di Perfezionamento на „Ла Скала“ в Милано. Беше много скромен и щедър човек, който се гордееше с произхода си. Останахме близки до нейната кончина. Бях много впечатлена, когато започна преподавателска дейност в София и приютяваше момичетата от провинцията, които идваха да учат при нея, и се грижеше за тях като майка.
- Какви са най-големите разлики между Тунис, България и Италия?
- Климатът.
- Липсва ли ви Тунис? Връщате ли се често?
- Разбира се, че ми липсва, и се връщам всеки път, когато имам възможност.
- Кое е любимото ви тунизийско ястие?
- О, разбира се, кус-кусът. Това е ястие, което се приготвя с часове и затова се прави само на празници или в края на седмицата, когато на трапезата се събира цялото семейство. Ето защо кус-кусът ми напомня семейния уют и родната ми къща в Тунис.
- Какво готвите днес вкъщи?
- Готвя всичко. Тунизийска, българска, италианска кухня.
Това е тя:
В свят, в който имената на знаменитостите често засенчват тези, които стоят до тях, Фатима Моща-Каранова е блестящо изключение. Съпруга на легендарния български лекар д-р Борислав Каранов - специалист по спортна медицина и рехабилитация, лекувал футболната легенда Пеле, световния бас Николай Гяуров, Федерико Фелини, Франко Неро и други големи имена - тя самата е жена с ярка и напълно самостоятелна съдба. Полиглот, владееща пет езика - арабски, френски, английски, италиански и български - бивш журналист в редакция „Предавания за чужбина“ на Българското национално радио, а по-късно секретар в мисията на Обединените арабски емирства в Рим в продължение на двадесет и пет години, Фатима Моща-Каранова е жива връзка между култури, епохи и континенти. Родена в Тунис, преминала през София и утвърдила се в Рим, тя е космополитна личност, която никога не е преставала да бъде своеобразен посланик на България - не с официални ноти, а с изящество, интелигентност и рядка човечност. Жената, която през 1993 г. организира срещата между българския скулптор Георги Чапкънов-Чапа и Федерико Фелини, довела до създаването на единствения скулпторен портрет на великия режисьор. Това не е просто история за „съпругата на известния лекар“. Това е портрет на една необикновена жена, живяла на границата между Изтока и Запада, между медицината и изкуството, между дипломацията и емоционалната интимност на големите личности. Фатима Моща-Каранова - жена, която е виждала историята отблизо и все още носи нейния аромат. Тя се усмихва, когато говори за миналите години. В гласа ѝ се чуват и арабските, и българските, и италианските интонации. Живот, изграден върху любопитство, смелост и способността да преминаваш граници - езикови, културни и географски - без да губиш себе си.
Красимир Иванов, Рим
