Учителката Детелина Тихолова за 15 септември: Децата се справят с живота, не с теста на PISA

- Г-жо Тихолова, 15 септември за вас е повече празник или повече отговорност? Какво е най-важното, което един учител трябва да даде на учениците още в началото на учебната година?

- И двете едновременно – и празник, и отговорност. При нас учителите е малко по-различно усещането, защото в дните непосредствено преди 15 септември сме доста натоварени и официалното откриване на учебната година вероятно носи и известно облекчение. Иначе най-важното, което един учител трябва да даде на учениците още в началото на учебната година, е посока, в която да вървят заедно. Учителят е този, който трябва да води и това трябва да се случи още в първите моменти, в които той отново влезе в контакт с децата след дългата ваканция. Важно е и тези, които за пръв път прекрачват прага на гимназията да знаят накъде ще вървим заедно и какво искаме да постигнем. Това е и отговорност, основна задача и дори дълг за всеки един в нашата професия.

- В последните дни много се коментират слабите резултати на българските ученици на тестовете на PISA, които изследват преди всичко функционалната грамотност. Кой е виновен за това?

- Не мисля, че в случая трябва да говорим за вина и да задълбаваме особено в темата. Моето впечатление е, че повечето деца изобщо не полагат усилия, за да решат задачите от тези тестове. Начинът, по който те се правят, не провокира сериозно отношение. Разбира се, има и отговорни, които подхождат с цялата си концентрация и стремеж да се справят. Но предвид това, че тези тестове не носят оценка или нещо, което да мотивира децата по-сериозно, те действително не се напрягат особено. Със сигурност българските деца не са по-тъпи от връстниците си в Европа и къде ли не. Напротив. Те много добре си се справят с живота и не бива изобщо да ги подценяваме. Това не означава, че такива резултати трябва да се пренебрегват. Те са необходими, за да се правят конкретни изводи, които да подпомогнат именно това, за което говорих и в началото – определянето на посоката. Посоката, по която ще се развива цялата ни образователна система. Това е важен процес, защото така ще дадем път на поколенията и ще помогнем най-вече на самите себе си.

- Вие преподавате изобразително изкуство в Природо-математическа гимназия (ПМГ) „Проф. Емануил Иванов“ – Кюстендил. Какво е мястото на изкуството в училище, в което основният фокус е върху математиката и природните науки?

- Може да звучи и нескромно в известен смисъл, но определено мога да кажа, че съм извоювала мястото на изкуството да бъде в челните редици сред приоритетите на училището. Това обаче ми отне повече от 15 години и сериозни усилия. Този мой труд се отплати с това, че организирахме паралелка по графичен дизайн, което не е лесно. Процедурата изисква да се мине през различни комисии, през обществено обсъждане... Мога да кажа, че тази паралелка вече е много желана и популярна в града. Вече два випуска завършиха.

- А в кои области продължават да учат и как се реализират след това вашите възпитаници?

- Може би 40 процента продължават да учат изкуство. Други се насочват към интериорен дизайн, графичен дизайн, архитектура... Има, разбира се, и такива, които стават полицаи.

- Смятате ли, че изкуствата като цяло са пренебрегвани в българското образование? Какво губят децата, когато рисуването, музиката и другите изкуства останат на заден план?

- Да пренебрегвани са. Някак си на тях се гледа като на не толкова важни дисциплини, на забавни и лежерни. Намален е и броят на часовете. От осми до десети клас има по половин час изобразително изкуство и музика. Родителите също помагат в тази посока и неглижират тези предмети и като цяло това е грешка. Грешка в цялостното ни отношение към образованието. Нашата цел преди всичко е да възпитаваме отношение към изкуството. Тези дисциплини в учебната програма са много важни, защото именно изкуствата оформят дясното полукълбо на мозъка и родителите, отричайки изкуствата, оставят децата си недоразвити или най-малкото пречат им да развият пълния си потенциал.

- Ваши ученици постигат сериозни успехи в конкурси и изложби. Как откривате таланта у едно дете и как разбирате, че то има потенциал да се развива професионално?

- Талантът си личи веднага, но само той не е достатъчен. За да се развива професионално някой, той трябва да е наясно, че успехът може да дойде при него само с много положен труд. Талантът е малко зрънце и той винаги ще се откроява, но постоянната работа е нещо, което може да извади много по-голяма част от всяка дарба на показ.

- Може ли добрият учител да компенсира липсата на увереност у едно талантливо дете?

- Изложбите, които правя, са именно за добиване на увереност в децата да получат оценка и признание от публиката. От 4-5 години организирам и пленери. Те са изнесени в село Смоличано, като имаме пролетен и есенен пленер, а след това правим изложба. Тези изложби дават увереност, защото децата не получават просто оценка в Школо, а получават оценка от своите роднини, от приятелите си, от непознати хора, които могат да оценят вложеното от тях. Признанието е това, което им дава самочувствие. В началото, когато започнахме да правим тези пленери, учениците ми изглеждаха свити, беше ги страх да започнат да рисуват на платно, всички искаха картон. На последния обаче усетих обаче една по-голяма свобода и смелост у децата. Действат с по-голям размах и това ми носи удовлетворение.

- В ПМГ има и обучение по компютърна графика. Как се променя отношението на учениците към изкуството, когато традиционните техники се срещат с дигиталните технологии?

- Съчетават ги и много умело прескачат от палитрата с боите към таблета. Това е едно от интересните неща при тях – те не поставят граница между традиционното рисуване и дигиталното изкуство така, както ние, възрастните, понякога сме склонни да я поставяме. За учениците и двете са възможност да създадат нещо свое. Рисуването е въображение и мислене, независимо дали работиш с молив и четка, или с дигитални инструменти. Например, когато поставим задача да направят една и съща идея по два различни начина, се вижда колко естествено преминават от единия инструмент към другия. Първо някой започва с молив или бои, търси формата и композицията, а след това я пренася на таблета и започва да експериментира – променя цветове, добавя детайли, пробва различни решения. Понякога точно там се раждат най-интересните идеи, защото ученикът вижда, че може да не се ограничава до първия вариант. В компютърната графика имат възможност да опитват, да грешат и да започват отначало, а това им дава увереност. Понякога дори ме изненадват с решенията, които намират сами. Който има желание, търси възможности. И когато му дадеш свободата да експериментира, се вижда колко много може да направи. Най-важното е да не губят въображението си заради технологията – напротив, да използват технологията, за да го развиват.

- Днешните деца обаче прекарват огромна част от времето си пред екрани. Помагат ли технологиите на изкуството или понякога пречат на децата да развиват собствено въображение?

- Прекалената информация понякога започва да тежи и някои деца се объркват. Има толкова много изображения в интернет, че вместо да измислят нещо свое, просто намират една картина и започват да я копират. Това, разбира се, също е част от ученето, но ако останат само на копирането, не развиват достатъчно собственото си въображение. Технологиите сами по себе си не пречат. Напротив, могат много да помогнат, стига детето да ги използва като средство, а не да оставя те да мислят вместо него. Затова се стараем първо да измислят какво искат да направят, а след това да използват програмите и възможностите, които имат, за да го покажат по най-добрия начин. Аз пак ще повторя – рисуването е въображение и мислене. Може да имаш най-добрата програма и всички възможни инструменти, но ако нямаш собствена идея, трудно ще се получи нещо наистина интересно.

- Какво трябва да се промени в училищното образование, за да има повече деца, които не просто могат да рисуват, а умеят да мислят творчески?

- Да има повече часове по изкуства и повече творчески изяви. Не само математиката и българският език да са важни в училище. Разбира се, те са основата, но децата имат нужда и от време, в което да рисуват, да творят, да измислят и да покажат какво могат. Повече изложби, конкурси, различни проекти – такива неща много помагат. Когато детето знае, че ще покаже това, което е направило, то се старае повече и започва да мисли по различен начин. А понякога точно в тези часове виждаме деца, които имат много интересни идеи и способности, които няма как да се покажат в един математически тест.

- Вие работите и с хайку. Използвате ли го в работата си с учениците и какво може да научи едно дете от тази форма – да наблюдава, да мисли, да бъде кратко и точно?

- Да, работим и с хайку и това е много интересна форма за децата. Даже имахме участие в XIX световен конкурс за детско хайку на фондация JAL в Япония. Конкурсът се провежда на всеки две години и в него участват деца до 15-годишна възраст от цял свят. Досега са се включвали участници от около 60 държави и региони, а изпратените творби са над 760 000. Темата на XIX издание беше „Звук“. Особеното е, че децата не просто пишат хайку, а го съчетават с рисунка. Наша ученичка – Кристина Маринова от 8-и клас, професия „Компютърен график“ – получи награда. Това беше много хубаво признание за нея и за училището. Конкурсът е свързан с фондация JAL и е подкрепен от японските авиолинии. Има и нещо много интересно – отличените рисунки могат да достигнат до хора от целия свят, защото част от тях се показват и в самолетите на JAL. Така едно детско произведение може да бъде видяно от хора от различни държави. За едно дете това е много силно преживяване – да разбере, че това, което е създало, може да стигне много по-далеч от неговото училище и град. А самото хайку учи децата да наблюдават и да обръщат внимание на малките неща. Да видят нещо, което друг може да подмине, да го усетят и след това да го изразят с много малко думи. Трябва да мислиш кое е най-важното и какво можеш да оставиш, без да претрупваш. При нас е интересно и съчетаването на хайкуто с рисуването. Първо детето има една идея или усещане, после трябва да го изрази с думи и с образ. Така започва да търси своята гледна точка и свой начин да покаже това, което вижда. А точно това е важното – не просто да направи хубава рисунка, а да има какво да каже с нея.

- Има ли разлика между начина, по който децата днес възприемат изкуството, и начина, по който го възприемаха преди години? По-любопитни ли са или по-трудно се концентрират?

- Любопитството им е същото, не мисля, че децата днес са по-малко любопитни в сравнение с тези преди 20 години например. По-скоро им е по-трудно да довършат това, което са започнали. Започват нещо, интересно им е, но след малко вече им се иска да минат към следващото. Може би това идва и от постоянното скролване. Свикнаха всичко да се сменя бързо – едно видео, после друго, после трето. А при рисуването не става така. Трябва да седнеш, да си дадеш време, да опитваш и понякога да поправяш едно и също нещо няколко пъти. Наистина не виждам голяма разлика в интереса към изкуството спрямо преди. По-скоро виждам разлика в търпението. Телефоните малко ни отучиха от бавното случване, а при изкуството точно това бавно случване е важно. Да не бързаш и да довършиш това, което си започнал.

- Каква е най-голямата грешка, която правим, когато оценяваме дете с творчески способности? Опитваме ли се прекалено рано да го вкараме в определени рамки?

- Грешка откривам у родителите, които забраняват на детето да се занимава с изкуство. „Мама каза да не се занимавам с глупости“ „Категорично ми забраниха да рисувам“ и др. Чувала съм такива неща. Сблъсквала съм се с изключително талантливи неща, които ги палим за изкуство, но те вкъщи гасят това пламъче. „Няма да се занимаваш с глупости, насочи усилията си към нещо друго.“ Българският родител в масовата част не разбира много от изкуство и се бърка. Ако той не разбира една рисунка или картина, значи е лоша, но не подозират, че за други очи в света това може да е гениална творба. Например това, че детето слага ръката и с молива прави цялата рисунка, без да си вдига ръката, е нещо изключително трудно.

- По-трудно ли е на един учител в малък град да изгради и поддържа своя авторитет?

- Навсякъде е трудно да се изгради авторитет, не мисля, че това зависи толкова от големия или малкия град. Аз се шегувам, че в малкия град съм много популярна между тези от 12 до 18 години. Винаги има деца, които те оценяват и разбират какво правиш, но има и такива, които не гледат в същата посока. Понякога е трудно и с родителите. Те някак си мислят, че знаят повече за нашата работа и как трябва да я вършим. А всъщност отстрани не се вижда всичко, което се случва в един час и с едно дете. Авторитетът се изгражда трудно и с времето. Не става само с това да си строг. Трябва децата да виждат, че си последователен, че знаеш какво правиш и че можеш да им бъдеш полезен.

- Вие пишете ли двойки?

- Да, пиша двойки. При нас има и специални предмети и там, ако детето не си е свършило работата, няма как да му пиша добра оценка. В обикновените часове по рисуване, разбира се, е малко по-различно. Там е важна свободата, да се изрази, да има собствена идея. Не можеш да сложиш двойка на едно дете, защото рисува по различен начин. Но когато говорим за компютърна графика, анимация, живопис, там вече има конкретна работа, която трябва да бъде свършена. Например една анимация се прави дълго време – рисува се много, после отделните кадри се снимат и се сглобяват. Ако някой не си свърши работата, накрая просто няма как да има готова анимация. Там вече оценявам и труда, и това дали е изпълнена задачата.

- Какво бихте пожелали на учениците на 15 септември – не само на тези, които ще се занимават с изкуство, а на всички деца?

- Да са креативни и вдъхновени! И да спрат понякога да скролват по екраните и да погледнат нагоре – към облаците, към птиците, към това, което се случва около тях. Да виждат света, а не само това, което им показва екранът.

ТОВА Е ТЯ:

• Родена е в Добрич, но живее и работи в Кюстендил
• Учител по изобразително изкуство и художник
• Преподава в ПМГ „Проф. Емануил Иванов“ – Кюстендил.
• Завършила е Шуменския университет, специализирала е текстилен и моден дизайн и фотография
• Носител е на наградите „Неофит Рилски“ и „Учител на годината“ на СБУ, както и на отличието „Учител на годината“ на община Кюстендил за 2025 г.
• Работи активно с ученици по изобразително изкуство, графичен дизайн и дигитално изкуство
• Автор е на книгите „Хайку, хайга и суми-е“ (2010) и „Опит за съвършенство“ (2026), която включва хайку, сенрю и авторски тушови илюстрации
• През 2015 г. е включена сред 100-те най-креативни хайку автори в Европа

Людмил Христов