- Проф. Павлов, кои са малко известните неща, които българинът днес не знае за Съединението?
- Темата за Съединението е добре застъпена в съществуващите учебници по история. Освен това самото събитие се отбелязва всяка година в национален мащаб, така че е сравнително познато на широката публика. И все пак, малко се съзнава – не само в обществен план, но и от днешния ни политически и културен елит - че Съединението е ярка проява на единството на българската нация. Става дума не само за дедите от територията на Източна Румелия и Княжество България, но и за българите от Македония и Бесарабия, от тогавашните гурбетчии (сезонни работници, най-вече градинари), студенти и т.н. в чужбина. Самата идея за създаването на БТРЦК е дадена на Захарий Стоянов и Иван Андонов от македонския българин Спиро Костов, преди това хъш в Румъния, близък до Любен Каравелов. Пратеник на комитета в Панагюрище, където на 2 септември започват събитията, е бъдещият голям наш държавник Андрей Ляпчев, отново македонски българин, тогава ученик в Пловдив. Можем да посочим имената на Трайко Китанчев, Пере Тошев, Димитър Ризов, Никола Генадиев. Командир на т.нар. румелийска милиция, войската на автономната област, е бесарабският българин Данаил Николаев, когото днес тачим като „патриарх“ на българското войнство. А ролята на войската в събитията, както е известно, е много значима. Участват и други бесарабски българи, озовали се в Пловдив и областта. След обявяването на Съединението доброволци от цялата страна (София, Търново, Габрово, Свищов, Русе, Шумен и т.н.) потеглят към Пловдив, организирани в доброволчески отряди, за да бранят съединеното Отечество от очакваната османска военна интервенция. Сред тях има и ученически легиони с младежи от горните класове на гимназиите. Особено активни са бившите опълченци, участниците в Априлското въстание (само девет години по-рано!), интелигенцията… Тези спонтанно създадени въоръжени сили, следващи традицията на Българското опълчение от Руско-турската война през 1877-1878 г., участват активно в последвалата Сръбско-българска война. Стотици харамии, дошли от поробена Македония и водени от капитан Коста Паница, действат с оръжие в ръка в помощ на българската войска и се сражават смело срещу сърбите през цялата Сръбско-българка война. Много важна е ролята на доброволческите чети, особено на онези от Северна България, при защитата на Видин и Северозапада, където редовната армия е крайно недостатъчна. Всичко това прави Съединението и последвалата война демонстрация на националното единство. Тъй като войната е кратка, някои българи от чужбина закъсняват и са разочаровани, че не са могли да се сражават за Отечеството… Това се повтаря с още по-голяма сила във времето на Балканските войни през 1912-1913 г.
- Съединението очевидно не е един стихиен акт, а е подготвено дипломатически доста добре. Чия е заслугата за това?
- Да, дипломатически сондажи безспорно има, но водещи са радикалните сили и натрупаната енергия в самото българско общество. Няма да е пресилено да се каже, че Съединението е закономерно продължение на Априлската епопея и действията на Българското опълчение през освободителната война. Ако следваме Вазов, след известно затишие отново се стига до „пиянството на един народ“, този път с блестяща победа.
- Каква е ролята на губернатора на Източна Румелия Гаврил Кръстевич по време на Съединението и не се ли подценява тя днес?
- Личността и ролята на Гаврил Кръстевич са подценявани по-скоро тогава, докато днес не е така, поне не и от страна на историците. От друга страна, тази роля не следва да се преувеличава. Така или иначе, генерал-губернаторът на Източна Румелия в онези решаващи дни прави всичко възможно да предотврати вмешателство на султанското правителство и реално работи за Съединението.
- Интересна по време на Съединението е личността на Чардафон, който унижава губернатора, като го разхожда с файтон из Пловдив. Изобщо може и трябва ли да бъде определяна личност като Чардафон като олицетворение и главен герой на Съединението?
- Да, унижението е факт, но какво да се прави – тази гротеска е част от картината на „пиянството на един народ“, на силни емоции и екзалтация. Чардафон, Продан Тишков, е бивш опълченец, сражавал се за свободата на едва 17-годишна възраст. По време на Съединението той е нещо като медийна звезда, но все пак сърцатият габровец е член на БТРЦК и води най-голямата чета – Голямоконарската. В Голямо Конаре, днес град Съединение, Тишков като военен отговаря за резервистите, а околийски полицай е споменатият Спиро Костов. И нещо показателно – Чардафон не прави политически капитал от участието си в събитията, а продължава да служи в армията. Умира през 1906 г.
- Може ли да се направи паралел между ситуациите, в които са поставени монарсите Александър Батенберг и Фердинанд при признаването на Съединението и Независимостта на България? В еднаква ситуация ли са поставени те или в двете ситуации има различия?
- Би могло, разбира се, но няма да е коректно. Ситуацията през 1908 г. е много по-различна от онази през 1885-а. Нека не забравяме – една от основните причини за обявяването на Независимостта е именно Съединението, защото до онзи момент българският княз де юре е и генерал-губернатор на бившата автономна област. Тази двойнственост крие рискове, за които днес сме забравили. През 1908 г. България е вече с изградена политическа система, преживява стопански и културен възход, изградила е силна армия. Всичко това в решаваща степен се дължи на управлението на Стефан Стамболов преди повече от десетилетие. Самият Стамболов играе активна роля в Съединението и в неговата защита. Трябва да се признае, че и княз Александър, и цар Фердинанд, независимо от съществените различия при двамата в личностен, характерологичен план, действат адекватно, като отговорни държавници.
- А каква е реакцията на Великите сили след провъзгласяването на акта на Съединението?
- Да се каже, че Великите сили са изненадани, няма да е особено точно. Още от времето на злощастния за нас Берлински договор е ясно, че българите няма да се примирят с разделението на свободната си земя. Факт са нестихващите протести срещу решенията от Берлин, включително от българските общини в Македония, а още през 1879 г. са създадени комитетите „Единство“. Има няколко проекта за съединистка акция преди 1885 г. Нека припомним, че една от партиите в Източна Румелия си спечелва обидното прозвище „лъжесъединистка“ заради неизпълнените предизборни обещания, че ще работи именно за съединение с княжеството. Дипломатите на Великите сили, включително на сюзерена – Османската империя, са наясно с всичко това. Разбира се, Руската империя и Австро-Унгария не са доволни от станалото, тъй като не желаят появата на една по-силна държава на Балканите, в каквато се превръща България със Съединението. Да не говорим за взелата маниакални размери антипатия на руския император Александър III към неговия братовчед – българския княз Александър… Разбира се, дипломацията е изключително важна, особено при позицията на Великобритания, която се оказва благоприятна за България. Така или иначе, и по отношение на дипломатическата защита на Съединението решаващи са проявените от българското общество желязна воля и единомислие за осъществяването и защитата на акта от 6 септември. Победата в Сръбско-българската война окончателно убеждава европейската общественост в правотата на българската кауза.
- Проф. Павлов, а защо Съединението от 1885 г. не можа да се повтори и да прерасне в национално обединение през следващите години и десетилетия в края на 19-и и началото на 20-и век?
- Да, нищо в този свят не се повтаря буквално и това не е тайна за тогавашните български политици. И все пак, нека подчертаем, че за Гоце Делчев и водачите на ВМОРО идеята за автономия на Македония е резултат именно от примера с Източна Румелия. В крайна сметка това се оказва невъзможно предвид позициите на Турция, на Великите сили, на балканските ни съседи. Затова българското общество се готви за военно решение на националното обединение, а армията показва чудеса от храброст по време на двете балкански и Първата световна война.
- Само имперските амбиции на Фердинанд ли са причина за крушението на българските национални идеали по време на балканските войни и царят ли е главният виновник за последвалата национална катастрофа?
- Да се сатанизира личността на цар Фердинанд е погрешно, независимо от неговите грешки, прояви на тщеславие и т.н. Всъщност заслугите на монарха за развитието на модерна България са факт, а основният фактор за крушението на националните идеали е геополитиката – уви, не по силата нито на царя, нито на правителствата да се справят със сложния възел от противоречия, още повече че България реално не разполага с подкрепата на нито една от Великите сили. Да не говорим за грабителските апетити на балканските ни съседи. За злополучния край на войните със сигурност има и български виновници, вкл. политици и военни, като особено драматично е отсъствието на държавници от ранга на Стамболов. Както виждаме и в днешния свят ролята на личността при държавните ръководители не е за пренебрегване.
- Защо българите не успяват да се сдобият със своя писмена национална доктрина за разлика от останалите балкански държави като Сърбия и Гърция например?
- В края на миналия и началото на настоящия век група учени, организирани от покойния акад. проф. Григор Велев, предложиха проект за национална доктрина с конкретни съпътстващи програми. Като председател на Държавната агенция за българите в чужбина по онова време бях ангажиран с тази идея, която беше добре приета, вкл. от нашите общности зад граница. Уви, тогавашните политици, част от които са в действие и днес, високомерно игнорираха този визионерски опит за осмисляне на днешното и бъдещото битие на нацията. Най-малкото можеше да има дебати по темата, но това така и не се случи. А би могло - например вместо прословутата тема за религията и добродетелите в училище. По този повод бих казал, че се появява опасност от ново разделение, след като се предлага децата да са обособявани в самото обучение по религиозен признак. Ако се приеме такъв предмет, в учебниците трябва да бъдат представени основните религии в страната – християнство (православие, католицизъм, протестантство) и ислям (сунитство, но и алианство), и да се изучава от всички ученици, независимо от религиозната им принадлежност. Водещо трябва да е познанието, защото вярата е нещо друго…
- Като професионален историк каква според вас трябва да е съвременната българска национална доктрина? И как може да бъде постигната тя успешно?
- Да се отговори накратко е невъзможно, а и тази материя не е само за историците. В крайна сметка необходима е трезва, аналитична оценка на настоящето и креативен поглед към бъдещето. Разбира се, трябва решително да скъсаме с наследения от десетилетия национален нихилизъм, с чуждопоклонството, с безотговорното отношение на съществена част от днешния политически и културен елит към собствения си народ и неговите жизнени интереси. Да направим всичко възможно за преодоляване на продължаващата демографска криза, вкл. да мотивираме хиляди сънародници да се завърнат обратно в България. Същевременно да помагаме на нашите българи зад граница, вкл. в Северна Македония, да водят достоен живот и да пазят българското си съзнание. Разбира се, такава програма изисква добре обмислени и перспективни усилия за модернизация на образованието, националната сигурност и икономиката преди всичко. Не на последно място и за опазването на дивата природа, реките и българската гора в днешните тревожни дни на климатични промени и бедствия.
- Поддържате ли схващането на някои ваши колеги историци, а и на много българи, че либералната глобализация ще превърне цяла Европа в едно „голямо село“ и ще доведе до заличаване на нациите и националните истории?
- Категорично не съм съгласен. Това е крайна и необективна оценка, а и да живееш в „голямото село“ Европа не е толкова лошо, нали? Както не губим своята идентичност в собствените си родни места, градове и държава, няма как да се обезличим и в обединена Европа. Примерът на дедите ни от 1885 г. е достатъчно показателен за силата на българина дори и във времена, много по-трудни от нашето.
Това е той:
- Роден е на 12 юли 1958 г. в село Пейчиново, Русенско
- Завършва „История“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“
- От 1984 г. е преподавател във Великотърновския университет
- Автор и водещ на предавания в много медии
- През 1998-2002 г. е председател на Държавната агенция за българите в чужбина
- Почетен гражданин на Велико Търново
- Носител е на орден „Св. св. Кирил и Методий I степен
Иван Първанов
