К огато Тиаго Нунеш разбира, че Бруно Гимараеш е специален футболист, причината не е голов пас, страхотен шпагат или красиво изпълнение. Случва се в съблекалнята. През септември 2019 година Атлетико Паранаензе играе реванша от финала за Купата на Бразилия срещу Интернасионал. След първите 45 минути резултатът е 1:1, домакините доминират, а футболистите на Атлетико усещат огромното напрежение.
Тогава само 21-годишният Гимараеш се изправя пред съотборниците си. „Ако ви е страх да играете, дайте топката на мен. Аз ще играя вместо вас. Можете да ми вярвате. Но ще ви кажа едно – ще си тръгнем от този стадион с купата.“ Нунеш никога не забравя тези думи. „Настръхнах. За момче на тази възраст беше нещо изключително. Показа характера и амбицията му“, спомня си треньорът.
Атлетико удържа резултата и печели трофея. Седем години по-късно същото момче вече е един от най-големите трансфери на шампиона на Англия Арсенал.
Роден да бъде лидер
Гимараеш прекара четири години и половина в Нюкасъл и се превърна в една от най-обичаните фигури на „Сейнт Джеймсис Парк“. Бразилецът не спечели феновете само с техниката и работоспособността си. Той прие Североизточна Англия като свой дом, стана капитан и постоянно говореше за желанието си да остави името си в историята на клуба.
През 2025 година това се случи. Като капитан Гимараеш вдигна Купата на Лигата – първия голям вътрешен трофей за Нюкасъл от 70 години. По думите му това бил „най-хубавият ден в живота му“. Сега той напуска като символ на отбора, а на Тайнсайд вече се питат как ще изглежда Нюкасъл без своя лидер.
Детето, което не можеше да си връзва обувките
Гимараеш израства в Енженьо Ново – сравнително скромен квартал в северната част на Рио де Жанейро. Баща му Дик работи като таксиметров шофьор, а майка му Марсия – в магазин за мотоциклети. Като малък Бруно два пъти боледува от пневмония. Лекарят препоръчва плуване, за да укрепи белите си дробове. Самият той обаче вече е обсебен от футбола.
На пет години започва да играе футзал в местния Еленико. Точно там един от първите му треньори, Марио Жорже, забелязва колко болезнено състезателен е. На тренировките децата често правели надпревари кой най-бързо ще си завърже обувките. Само че Бруно не можел. Това толкова го ядосвало, че се прибирал вкъщи и молел майка си да го научи, докато не усвои умението. Още тогава загубата била неприемлива за него.
Страхуваше се да играе мачове
Колкото и странно да звучи днес, като дете Гимараеш често не искал да участва в истинските мачове. Напрежението било толкова голямо, че понякога му прилошавало. „Отиваше до тоалетната и ми казваше, че не иска да играе. Понякога дори не можеше да говори – само клатеше глава“, разказва Марио Жорже. Постепенно това изчезва. Футзалът, уличният футбол и безкрайните мачове в квартала изграждат характера му. Треньорът си спомня как двамата заедно с още едно момче играели три на три срещу възрастни по улиците.
Без обувки. Без очертания. Без нарушения.
Топката удряла бордюри и стени и играта просто продължавала. „И винаги печелехме“, казва Марио Жорже. Никой не виждал бъдеща звезда На 13 години Бруно преминава към футбола на голям терен. И тук идва още един парадокс. Той изобщо не изглеждал като бъдеща звезда. Бил слаб, физически изостанал и далеч не най-техничният футболист в отбора.
Дори координацията му била проблем. „Нямате представа колко зле изглеждаше. Ръцете и краката му сякаш водеха четири различни спора“, шегува се години по-късно Марио Жорже. Наложило се треньорите да му дават специални упражнения, за да подобрят начина му на движение. „И днес не тича особено красиво, но се оправя“, добавя наставникът. Голямото му оръжие било друго. Характерът. „Винаги правеше каквото поискахме от него. А после още малко отгоре. Беше боец“, разказва друг от детските му треньори – Габриел Барейро.
Футзалът изградил сегашния Бруно
Много от характерните елементи в играта му идват именно от футзала. Контролът на топката с ходилото. Бързите решения под преса. Късите дрибли в малко пространство. Опитите да промушва топката между краката на съперниците. „Когато го гледам сега за националния отбор, още виждам онова деветгодишно момче на футзалното игрище“, казва Марио Жорже. И точно способността да се измъква от натиск по-късно ще се превърне в едно от най-силните му качества като полузащитник.
Не бил желан от големите клубове
Флуминензе и Ботафого го пробвали, но нито един от тях не го задържал. Докато други момчета от отбора получавали оферти от Фламенго, Васко да Гама и различни бразилски клубове, за Гимараеш нямало сериозен интерес. Професионалният му дебют идва за Аудакс на 17 години.
След това преминава в Атлетико Паранаензе, но и там началото е трудно. Между май и ноември 2017 година играе само 58 минути за първия състав. Бруно бил убеден, че ще бъде върнат. В последния мач от сезона обаче получава 15 минути срещу Палмейрас и се представя толкова силно, че клубът решава да го задържи.
Това се оказва повратната точка. „Не правеше финтове, но винаги знаеше къде да бъде“ През следващия сезон Атлетико използва младите си футболисти в щатския шампионат. Гимараеш грабва възможността. Тимът печели турнира с практически младежки състав, а Бруно е сред най-силните му играчи.
„Инстинктивно знаеше къде трябва да бъде, за да получи топката. Знаеше кога е свободният човек, кога трябва да помогне, кога трябва да направи движение. Това не е нормално за футболист на тази възраст“, обяснява Нунеш.
Той не бил футболист на показните финтове.
Силата му била в правилния избор. Правилното докосване. Правилното подаване. Правилното движение. Критиката го прави по-добър Нунеш бързо разбрал как да извади максимума от Гимараеш. Трябвало да го ядосва. „Когато го критикуваш, не ти отговаря и не се оплаква. Ядосва се ужасно, но задържа всичко в себе си и използва гнева, за да стане по-добър.“
Една от слабостите му била играта с левия крак. Треньорът дори му измислил подигравателен прякор заради слабите удари с левия. Бруно ненавиждал това. И започнал да тренира още повече. Години по-късно личните му анализатори отбелязват, че действията му с левия крак са се удвоили. Същият модел продължава през цялата му кариера – когато му кажат, че не може нещо, той започва да го тренира маниакално. Географията обаче не му е сила
Има и далеч по-забавна страна на историята. През 2018 година Нунеш се върнал от почивка в Париж и се обадил на Бруно. Футболистът му казал: „Видях в Instagram, че си бил в Париж. Винаги съм искал да отида в Англия.“ Шегата за познанията му по география продължила дълго в съблекалнята.
Арсенал го искал още преди години
С израстването му интересът от Европа става все по-сериозен. Челси го наблюдава. Бенфика също се интересува. Обаждат се и от Арсенал. Тогавашният технически директор Еду разговаря лично с Тиаго Нунеш и иска мнението му за халфа. „Казах му: Вземете го, защото има огромен потенциал“, разказва Нунеш. Арсенал обаче не стига до сделка. Олимпик Лион се оказва по-настоятелен.
Спортният директор Жуниньо Пернамбукано лично се обажда на Гимараеш и му обещава да го превърне в най-добрия централен халф в света. Бруно избира Франция. От „термометър“ в Лион до идол в Нюкасъл В Лион бразилецът се превръща във футболист, способен да контролира темпото на цял мач.
Треньорът Петер Бос го нарича „термометъра“ на отбора. Гимараеш започва да работи и с лични анализатори, които следят всяка част от представянето му. Дори след като се превръща в звезда, подходът му не се променя. Работи върху ударите. Върху слабия крак. Върху статичните положения.
През миналия сезон повече от удвоява броя на точните си удари на мач. Сам решава да започне да изпълнява по-често корнери и свободни удари. „Той е истински победител. Изключително състезателен е и разбира, че на това ниво трябва постоянно да става по-добър“, казва един от личните му анализатори Едуардо Бартем.
