С изключение на трима британски приятели, поздравили ме с успеха на наградената песен от Евровизия, днес никой не показва видим интерес към нея. Така както за двайсет години в Лондон никой не ме попита за Бербатов и Стоичков, нито дори за Григор Димитров. Може би кръговете в които се движа, не се интересуват от спорт и музика или от българските им представители.
По принцип конкурсът не е на голяма почит в Обединеното кралство, видимо и от представителят им тази година. Вяло преживяване се оказва и за заселниците на Острова, представляващи персонал от рецепции , кухни, обществен транспорт, почистване...
Бангарангата ни очевидно вълнува само нашенци, макар и от тях скоро да не съм чувал възторзи, може би защото на повече се хареса факта, че сме наградени а не самата песен. Дара се появява с огромни рамене тук и там- дискусионна мода, която не харесват дори водачите на ТИР. Или ако харесват- до мен не е достигнало.
Световната икономическа обстановка не допуска дълготрайни увличания по каквото и да било днес , защото наемите и кредитите чукат на вратата на хората, позволявайки си вече по една бира след работа и пълна торба със снаксове за пред компютъра по- късно. Освен това музикални продукти за еднократно ползване се появяват през една минута и трябва да си наистина компетентен или зависим от нещо, за да го издирваш, слушаш, анализираш или запомняш. Под Бангаранга няма предвид само едноименната песен а всичко, което се появява като фойерверк а изгасва като кибритена клечка.
Това е съдбата на подобни продукти и никой не трябва да съжалява или спори за тях. Конвейрът е толкова голям, че изнемогва в задоволяването на все по- ниските вкусове и очаквания на света. В момента Световното по футбол е обсебило интереса а специално в Лондон нарушават дори някои клубни правила и поставят огромни екрани в общите части.
Така, че всеки се е вглъбил в своя отбор и пържените си картофки и гледа да се прибере преди последното метро да е отлетяло. Световното а не Бангаранга е в устата на британското множество сутрин, когато светът се изнизва към работните си места, но най- често темите за разговор за политически или финансови- и почти никога с положителен знак. И политиците там, като някоя превтасала песен, се забравят а Историята ги сритва в ъглите и никога повече не се занимава с тях.
*Коментарът е написан специално за „Телеграф“.
Лорд Евгени Минчев
