- Г-н Бърдаров, честит нов роман - „Адажио за Мария“. За първи път нещо любовно.
- Да, този роман е различен от всички останали, които съм правил, и затова ми е много интересно как ще се възприеме от читателите, тъй като досега залагах на темата, която ми е позната от университет, от работата ми с военните конфликти, което много емоционално минава през мен, макар че слава богу аз никога не съм бил част от нещо такова, но някак си го възприемах много емоционално и там се чувствах много в свои води. Сега за първи път излизам от тази тематика и не че в другите ми книги не е имало любов, но тук акцентът и основата е любовта и затова ми е вълнуващо, интересно и нямам търпение да видя как ще се възприеме.
- Кога се очаква да излезе и на книжния пазар?
- На Голяма Богородица ще тръгне в книжарниците. Ние с нашето издателство „Мусагена“ започнахме преордър за предварителни продажби на книгата. Поръчките могат да се правят само онлайн, на сайта на „Мусагена“, книгите са с автограф и посвещение от мен. На 28 юли е премиерата в Бургас. Много държах да е там, защото от 7 години имам удоволствие да работя в Бургас по демографско-образователни проекти. Възприемам си го като моето място и някак ще е едно взаимно удоволствие. Така че там ще бъде премиерата, а след това има и на 3 август в Банско. Така че след два дни книгата ще излезе.
- Колко време ви отне написването на тази книга? Имаше ли момент, в който блокирахте и ви беше нужно време, за да продължите да пишете?
- С този роман беше малко по-специфично, много ме притискаше времето, тъй като имам страшно много ангажименти в университети и други лични. Затова не си позволявах да блокирам. Дори когато блокирах, продължавах да пиша и не спирах. Работил съм нонстоп четири години близо. Като казвам нонстоп, това означава 320-330 дни в годината съм работил по този роман. Всичките четири години.
- Това е страхотно, защото когато се влагат максимум усилия и сърце в това, което прави човек, то си личи и по качеството, и по успеха. Да ви върна малко към деня на излизане на книгата по книжарниците – 15 август, Голяма Богородица. Целенасочено ли избрахте тази дата и имате ли си свои вярвания за специални дни, в които да пуснете роман?
- Аз по принцип съм много суеверен. В случая обаче не това е причината. Причината е, че за първи път е любовна история, главният герой е жена, досега бяха основно мъжки образи, и тя се казва Мария, а действието започва на 15 август 1965 г. И заради началото на действието, и заради това, че се казва Мария, избрахме 15 август.
- За първи път български роман излиза със специално записана за него музика.
- Да. Тя е подарък към читателите. На издателя и композитор Петко Манчев му хрумна, че „Адажиото на Албинони“ сякаш разказва историята на главната героиня в романа - Мария. Заедно с него и екипът на издателство „Мусагена“ решихме, че това е страхотна идея и така се роди и заглавието на книгата. Петко Манчев направи своя музикална версия на прочутото адажио и го записа с едни от най-добрите класически музиканти – цигулка: Зорница Иларионова, чело: Кристияна Алипиева, виола: Надя Петрова, пиано: Георги Черкин. Читателите могат да се насладят на произведението безплатно, чрез qr код в самата книга.
- Вие сте и преподавател. Трудно ли ви е да съчетавате писането и преподаването?
- Не ми пречи университетската работа на писането, напротив, много ми помага. Много добре се допълват, през деня работят в университета и проектите, които си движат. Вечер сядам да си пиша. Винаги при мен много добре са се допълвали нещата.
- Какъв е погледът ви сред младите. Четат ли и обичат ли книгите във време на всякакви технологии и компютри?
- Имам удоволствие да работя с много качествени, млади хора. Разбира се, не мога да кажа, че те са представителна извадка на младите хора в България, но аз съм много против това съждение, че нивото пада, че те стават все по-зле, някакви такива глупости, защото според мен всяко едно поколение, което навърши моята възраст около 50 и започва да изгражда тази митологема колко хубаво е било в миналото, колко младите са били по-адекватни и качествени и как всичко е било много по-добре, е пълна глупост. И за тях са казвали също, което сега казваме ние за следващите млади. Отворени са младите хора, четат много. Сега много по-трудно е да им захванеш вниманието и интереса, но когато се случи, си е същата комуникация като преди 15-20 години.
- Казахте четящи хора, когато имате свободно време, какво четете?
- Аз съвсем нормално чета много. За да си писател, първо трябва да си чел много. Редувам професионална с художествена литература. В момента чета чисто професионално заради професурата Дарон Аджемоглу „Защо нациите се провалят“.
- Как отдъхвате? Как презареждате?
- Най-вече с пътувания със семейството. Или пък срещи с приятели, които са чудесни, с много хубаво чувство за хумор.
- Планирали ли сте вече лятно пътуване?
- Ами Бургас, разбира се, заради премиерата и проектите. Банско загради джаз-феста. Така че по-скоро ще се работи това лято (смее се).
- Каква е вашата мисия, когато започвате да пишете книга?
- Когато аз пиша книга, водещи са две неща. Едното е да има истинска история в основата, естествено след това много художествена измислица, но трябва да има истинска история, за да ме запали мен самия и второто е да имам ясно послание към хората, т.е. това, което пиша, да е с ясно послание.
- Срещите ви с хората винаги са много емоционални. Вие самият какво научихте от тези срещи?
- Разбира се, всяка среща, всяка комуникация си е взаимна обмяна на енергия най-малкото, на интересни идеи. Тези срещи са ме заредили първо с много позитивна енергия и второ с много идеи и за писане, и за проекти, които правя. Намерил съм чудесни интересни, различни, разнообразни хора, някои от тях ми стават приятели, много чудесни приятелства излязоха от такива срещи.
- А има ли някаква история, за която винаги се сещате от такива срещи?
- Да. Моя близка приятелка ми я разказа малко след като излезе „Аз още броя дните“. Отиват на море с мъжа си за пръв път без децата от много, много години. Само двамата най-накрая. Взела е книгата, но тя не знае за какво става въпрос в нея. И първия ден е облачно и сяда на шезлонга на плажа, започва да я чете, потъва в тази история, прибира се вечерта в стаята, мъжът й заспива, а тя продължава да я чете. Към 3 през нощта я свършва и започва да реве неудържимо. Той се събужда, пита я защо реве, тя започва да му разказва и той се разревава. Започнали да си изчистват нещата, останали през годините неизяснени между тях, накрая и двамата си поревали, простили си и така. Това е едно от най-хубавите неща, които съм чувала.
- В „Аз още броя дните“ се говори за прошка, за морал. Има ли ги вече в днешно време – истинската прошка и моралът?
- Аз имам една теза, че човек като същност не се е променил и няма да се променя никога. Тоест такива категории дали по-лесно прощаваме, дали сме станали по-добри или по-лоши са излишни... Ние използваме много често думата прошка. Трудно прощаваме. Истинската прошка си е дълбоко вътре в себе си.
- Вие трудно ли прощавате?
- Изключително трудно. Пиша за прошката, а много трудно прощавам.
- Има ли тема, която искате да разкажете, но все още не сте събрали смелост да го направите?
- Не, няма. Аз, когато пиша, обичам и да рискувам, и да съм смел докрай. Разголвам се изцяло, няма проблем. По-скоро искам да напиша смешни, забавни истории. Като аз самият съм такъв оптимист човек, под някаква форма и забавен. Обичам да разказвам забавни истории много, когато съм с приятели и естествено искам напиша история, която да е смешна, да е забавна, да усмихне.
- Кога се чувствате най-много себе си? Когато пишете, преподавате или просто когато се срещате с хората?
- Аз съм много комуникативен човек и срещите с хората са ми много ценни. В началото на пандемията примерно ме хвана някаква депресия, защото ми липсваха срещите с хората. Най-много се чувствам себе си, когато преподавам. Най-силното ми качество е именно презентирането. Не е важно дали ще е в университет или ще презентирам пред някаква друга аудитория, просто тогава се чувствам най-спокоен и себе си.
- Какво ви държи вярата, че думите все още имат значение?
- Думите имат огромна сила и стойност. И това ще бъде винаги. Въпреки изкуственият интелект ние ще останем емоционални същества. Обратната връзка от хората - това ми дава най-голяма вяра. Как са въздействали моите книги, как са си променили светогледа...Това е нещото, което ми дава най-голяма увереност и сила.
- Какво бихте казали на едно младо момиче или момче, което иска да стане писател?
- Със сигурност писането изглежда много романтично. Трябва обаче да са наясно някои неща. Това е къртовски труд и трябва зверска дисциплина. Чакането на вдъхновение, както аз съм чакал като млад, за да пиша, това е вятър работа. Второто нещо е, трябва да си готов на много жертви, трябва много работа и другото е, че трябва много силно да вярваш в себе си. Т.е. никаква критика, никакъв хейт не трябва да те отмести от пътя, по който си тръгнал. Аз съм започнал да пиша 1987, първия текст от мен излезе в 2013. Това са 26 години, в които съм писал и никой никъде не ме е отразил. Пък аз съм Овен, македонец и съм упорит и съм пращал навсякъде, където имаше конкурси, издателство, вестник, списание.
- Но това не ви отказа?
- Не ме отказа. Когато започна да ставам известен и популярен, разбира се, е съвсем нормално с похвалите и възхищението да има и хейт. И това не ме отказа. Но сега съм зрял човек. Ако си млад човек и срещаш такъв брутален хейт, е много тежко. Затова казвам, че е изключително важно да вярвате в себе се и така никой не може да ви отмести от пътя ви. Вярвате ли, то ще се получи. Най-много ме държи вярата в това, че няма невъзможни неща. Аз така съм си форматирал моя начин на мислене от дете, покрай един футболен мач. Аз не смятам, че има нещо, което не мога да постигна. Много пъти съм се провалял. Това не трябва да се бърка с прекалено самочувствие. Бил съм на дъното заради глупости, заради провали, но това не ми е променило вярата, че мога да постигна абсолютно всичко, което искам.
- Значи сте от хората, които провалът ги мотивира?
- Да, когато сте на дъното, всъщност това са най-ценните уроци, които научаваш. Тогава разбираш колко си слаб и колко е крехък животът, какво може да се случи за 1 минута. Това са безкрайно ценни уроци. После като го преодолееш, чак тогава осъзнаваш колко много ти е дало това нещо.
- Това е истина страхотно и трябва повече хората да се учим и да се мотивираме не само от провалите, а и от градивната критика.
- Аз съм с такова его, че много трудно търпя и градивна критика (смее се). Една от най-смешните градивни критики, които получих, беше от редакторката ми на сегашния роман Мария Владимирова-Каргиотаки. След като прочете новата книга и нали е първата за любов, ми се обажда по телефона и ме почна: „Жоре, значи там, където има насилие, смърт, убийство, си гениален. Но там, където са емоции, чувства, хич те няма, ма хич те няма (смее се)“. И, естествено, не ми стана приятно, но това е критиката, която знам, че ще ми помогне, и романът стана добър.
- В живота тези чувства пак ли не ги пускате на свобода?
- Не, аз съм експресивен човек, емоционален. Даже приятели, като гледаме мач и ми казват, че много ми завиждат, че мога да си пусна емоциите, да покажа всичко, което чувствам и изпитвам. Така че никога не съм задържал нещо в себе си.
- За финал да пожелаете или да кажете нещо на читателите на „Телеграф“.
- Животът е единственото неповторимо чудо на тази земя. Всичко останало се повтаря и повтаря. Граници, каузи, идеали, идеи. Само животът е неповторимо чудо. Така че това не трябва да се забравя никога. От живота на мравчето до живота на човека, това е неповторимото чудо на тази земя. И това, че ни е дадено, че го имаме, е феноменално щастие.
Елизабет Методиева
