Ч етиридесет години след публикуването си „Родените в полунощ“ на Салман Рушди се откроява като епохално художествено произведение на един от най-значимите литературни гласове на нашето време. А сега романът е на български в нов превод на Надежда Розова и издание на „Колибри“. Салим Синай се ражда в полунощ в момента, в който е обявена независимостта на Индия. Приветстван от фойерверки, ликуващи тълпи и самия министър-председател Неру, Салим постепенно разбира зловещите последици от това съвпадение. Всяка негова постъпка се отразява и умножава в събития, които променят хода на националните съдбини. Здравето и благосъстоянието му са неразривно свързани с тези на нацията му, а животът му е неразделен, понякога дори неразличим, от историята на неговата страна. Телепатични сили го свързват с 1000 други „родени в полунощ“ в Индия, всички дошли на света в този начален час и дарени с магически способности. Удивителната история на семейство Синай се разгръща пред очите ни – семейни кавги, любовни афери, ужасни болести, чудодейни изцеления. Истинска вихрушка от бедствия и триумфи.
Книгата два пъти печели и „Букър на всички Букъри“, през 1993 г. и 2008 г., по случай 25-ата и 40-ата годишнина на наградата.
Роден съм в Бомбай... някога. Не, така няма да стане, няма как да избягаме от датата: появил съм се на бял свят в родилния дом на доктор Нарликар на 15 август 1947 година. В колко часа ли? И това има значение. Ще ви съобщя – през нощта. Не, налага се да добавя още нещо... Всъщност точно в полунощ. Когато съм се родил, стрелките на часовника се долепили като длани в почтителен поздрав. Ах, добре, ще го кажа направо: точно когато Индия придобила своята независимост, аз съм се появил на белия свят. Край мен притаили дъх. Отвън – фойерверки и тълпи. Няколко секунди по-късно баща ми си счупил големия пръст на крака, но това било дреболия в сравнение с връхлетялата ме беда в онзи злополучен среднощен миг, защото в резултат на окултната тирания на любезния поздрав на часовниковите стрелки аз се оказах мистериозно прикован към историята и съдбата ми е неразривно свързана със съдбата на моята страна. През следващите три десетилетия за мен нямаше избавление. Аз, Салим Синай, впоследствие наричан Сопола, Сипаничавия, Плешивеца, Подсмърчащия, Буда и дори Лунно късче, бях оплетен в нишките на съдбата – което си е опасно дори в най-хубавите моменти. А в онзи миг още не съм можел дори носа си да избърша.
Сега обаче времето (вече непотребно за мен) изтича. Скоро ще навърша трийсет и една. Може би. Ако го позволи моята изнурена разпадаща се плът. Няма надежда да спася живота си, не мога да се надявам дори на хиляда и една нощи. Трябва да действам бързо, по-бързо от Шехерезада, ако искам да намеря някакъв смисъл, да – смисъл. Признавам, най-силно ме плаши безсмислието.
Има толкова много истории за разказване, твърде много, такова изобилие от животи, събития, чудеса, места, слухове, такава гъста смес от земно и невероятно! Погълнал съм много животи и за да ме опознаете поне в едно от проявленията ми, ще трябва и вие да ги поемете всичките. Погълнатите множества се бунтуват вътре в мен и аз, направляван единствено от спомена за големия бял чаршаф с приблизително кръгла дупка с диаметър двайсетина сантиметра, изрязана в средата, и вкопчен в бляна за това продупчено и обезобразено платно, което е моят талисман и моето заклинание, аз трябва да започна да съзиждам наново живота си от мига, в който той действително започна – около трийсет и две години преди началото на нещо толкова очевидно, толкова настоящо, като моето оповестено с камбанен звън и опетнено от злодеяния рождение.
(Всъщност чаршафът също е опетнен с три стари и вече избелели червени капки. Както ни учи Коранът: „Чети, в името на своя Господ, Който сътвори човека от съсирек“.)
Една сутрин в Кашмир, в началото на пролетта през 1915 година, дядо ми Адам Азис си ударил носа в купчина замръзнала пръст, докато опитвал да се моли. Три капки кръв покапали от лявата му ноздра, начаса се втвърдили в мразовития въздух, тупнали пред очите му върху молитвеното килимче и се превърнали в рубини. Той се надигнал назад, отново се изправил на колене с вирната глава и установил, че сълзите в очите му също са се втвърдили. Точно в този момент, докато презрително триел брилянти от ресниците си, дядо ми решил никога повече да не целува пръстта нито в името на бог, нито в името на човек. Ала с това решение у него зейнала дупка, празнота в жизненоважна телесна кухина, която го направила уязвим към жените и към историята. Отначало той не бил наясно с този факт, макар че току-що бил завършил медицинското си образование; дядо ми се изправил, навил молитвеното си килимче на стегнато руло, стиснал го под дясната си ръка и огледал долината с бистри очи, вече без брилянти.
Светът се обновил за пореден път. След зимен сън под снежната черупка долината си изкълвала път навън, влажна и жълта. Новата трева все още чакала сгода под земята, но планините вече се оттегляли нагоре към летните си курорти. (През зимата, когато долината потъвала под леда, планините ръмжали и се зъбели като хищни челюсти току до езерното градче.)
В онези дни радиокулата още не била построена и храмът на Шанкарачаря, черно мехурче на кафеникаво-зеления склон, извисявал снага над улиците на Шринагар и над езерото. В онези дни на брега на езерото нямало военен лагер, безконечните змии от боядисани в маскировъчни цветове камиони и джипове не задръствали тесните планински пътища, зад планинските хребети покрай Барамула и Гулмарг не се спотайвали войници. В онези дни никой не разстрелвал пътешествениците като шпиони, докато снимали мостовете, и ако не броим къщите лодки на англичаните в езерото, долината била почти непроменена от времето на Монголската империя, само се обновявала всяка пролет. Очите на дядо ми обаче – двайсет и петгодишни като всичко останало у него – виждали нещата различно... и започвало да не го свърта.
Ето каква била тайната на променения поглед на дядо ми: той бил прекарал пет години, пет пролети, далеч от дома. (Купчината пръст, съдбовно оказала се под случайна гънка на молитвеното килимче, е само катализатор, нищо повече.) След завръщането си Адам Азис гледал през очите на пътешественик. Вместо красотата на малката долина сред гигантските зъбери, той виждал нейната теснота и близостта на хоризонта, затова тъгувал, че уж е у дома, пък е в клопка. Освен това – по необясними причини – той изпитвал усещането, че старият град негодува срещу неговото завръщане като образован човек със стетоскоп. Под зимния лед градчето излъчвало хладно безразличие, а напролет не останала и капка съмнение – след времето, прекарано в Германия, дядо ми се бил завърнал във враждебна среда. Много години по-късно, когато зейналата у него празнота се запълнила с омраза, и Адам Азис се самопожертвал в светилището на божеството от черен камък в храма на склона, той щял да опита да си припомни своите детски пролети в рая, своя живот отпреди пътуването, отпреди купчините пръст и военните танкове да съсипят всичко.
На сутринта, когато долината, сгушена под молитвеното килимче като в ръкавица, го цапнала по носа, дядо ми – каква нелепост – опитал да се престори, че нищо не се е променило. Станал в четири и половина в онова мразовито утро, измил се съгласно предписанията, облякъл се и наложил бащината си астраганена шапка, после занесъл навитото на руло молитвено килимче в малката градина край езерото, пред старата им тъмна къща, и го развил върху пръстта там. Земята под нозете му била измамно мека и той се чувствал едновременно лекомислен и неуверен. „В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!...“ – откриването, произнесено с долепени като разтворена книга длани, утешило част от съществото му, но в друга, много по-голяма част, породило смут; „Хвала на Аллах – Господа на световете“ – но Хайделберг не му излизал от главата, там била Ингрид, за кратко негова, с присмехулно лице, докато той каканижел, обърнат към Мека, там били приятелите им, анархистите Оскар и Илзе Любин, които, противници на която и да е идеология, се надсмивали и над неговата молитва; „Всемилостивия, Милосърдния, Владетеля на Съдния ден!“; Хайделберг, където, освен че се образовал по медицина и политика, той научил, че видиш ли, Индия, подобно на радия, била „открита“ от европейците; дори Оскар преливал от възхищение към Вашку да Гама и точно това окончателно разделило Адам Азис от приятелите му: убеждението им, че той е изнамерен от техните предци; „Само на Теб служим и Теб за подкрепа зовем...“; и ето че там, в онзи миг, макар приятелите да се натрапвали в главата му, той опитал да се съедини отново с предишната си същност, която пренебрегвала тяхното влияние, но знаела всичко, което има да се знае, за покорството примерно и за това какво точно правел той в онзи миг, докато ръцете му, направлявани от паметта, политнали нагоре, палците се притиснали към ушите и пръстите се разперили, когато той паднал на колене; „Насочи ни по правия път, пътя на онези, които си дарил с благодат...“. Ала се оказало безполезно, защото Адам попаднал в междина, пленен между вярата и неверието, тъй че молитвата му била само преструвка...; „… а не онези, над които тегне гняв, нито заблуждаващите се!“ Дядо ми склонил чело, привел се, а земята, покрита с молитвеното килимче, се извила нагоре към него. И тогава настанал звездният миг на купчинката пръст. Тя го цапнала по върха на носа като укор от името и на Илзе-Оскар-Ингрид-Хайделберг, и на долината-и-Бог. Отронили се три капки. Рубини и диаманти. И докато се надигал, дядо ми взел решение. Изправил се. Навил молитвеното килимче. Плъзнал поглед над езерото. И останал завинаги в клопката на онази междина, неспособен да се кланя на Бог, в чието съществуване обаче не бил докрай разколебан. Неспирно колебание – същинска бездна.
