Н а фона на бурята на политическата дейност на великия поет Никола Вапцаров понякога в сянка остава неговия личен живот и неговата голяма любов – Бойка.
Самата тя подробно разказва в спомените си как става запознаването й с Никола на 28 август 1932 г. Тя е поканена от група студенти и младежи от Горна Джумая (дн. Благоевград) на традиционния събор в близкото с. Бараково. Възнамеряват да я срещнат с Никола, техен приятел, завършил наскоро Морското машинно училище във Варна, а понастоящем машинен техник от Книжно-мукавената фабрика в Бараково. Срещата се е състояла в ресторант „Картината” на пътя между Бараково и Кочериново. Според Бойка още с първия поглед между нея и Никола пламва любовната искра. Тя му обещава и на следващата вечер да отиде там, но по-късно, уплашена родителите й да не узнаят, се отказва. Вапцаров е обиден, че го е излъгала, и същия ден върви пеш от Бараково до Горна Джумая, където я причаква пред дома й. Накрая всичко между двамата се урежда.
Разходка
По време на зимната ваканция през 1933 година влюбената двойка се разхожда всеки ден край Горна Джумая по стария път за София. Наслаждават се на любовта си, търкалят се в снега и веднъж влизат да се „постоплят“ в една барака в местността Баларбаши. В следващия момент виждат трима въоръжени мустаклии до вратата на бараката. Бойка разпознава страшилището Барбата, местния войвода на ВМРО, близък приятел на баща й. Уставът на организацията е безкомпромисен към отношенията между мъж и жена. Ако жена се хване в неморално поведение, се наказва с 50 тояги на голо. Наказанието за подобно деяние на мъж е 50 тояги плюс солидна глоба. Ако няма пари – 100 тояги на голо. Барбата им поставя ултиматум. «Или се венчавате веднага, или с тебе ще се разправяме по друг начин», свъсил той вежди към Никола. Още на другата вечер Никола идва с файтон пред дома на любимата си и под неистовия плач на майка си Бойка се качва на файтона с куфар и бохча в ръце, за да пристане на Никола.
После Никола и Бойка занасят документите си на селския поп в Бараково, Здравко Димитров, за да им насрочи ден за венчавка. От Банско е готова да дойде майката на поета баба Ленка. Баща му Йонко Вапцаров е в неизвестност от няколко месеца. Всъщност старият харамия и революционер от ВМРО е отвлечен от хората на Иван Михайлов за появил се дълбок конфликт между двамата. Майката и бащата на Бойка, известен адвокат в Горна Джумая, също ще отсъстват от венчавката, защото не са дали съгласието си любимата им дъщеря да напусне Софийския университет, за да пристане на един работник с неясно бъдеще.
Вапцаров (вляво), Бойка и техен приятел, 1932 г.
Пречка
Поп Здравко попарва влюбената двойка и с друга лоша новина. Не може да ги венчае, защото Никола е евангелист-протестант по кръщелно свидетелство. По бащина линия Никола Вапцаров е от рода Проданичини, а по майчина от също такъв стар банскалийски род – Везьови. Общото между двата рода е, че са евангелисти-протестанти и че са потомствени вапцари, т.е. бояджии по занаят. В документите на Бойка Димитрова също има несъответствие – в кръщелното си свидетелство тя е написана с 2 години по-голяма от свидетелството в църковната книга в храма «Въведение на Пресвета Богородица» в Горна Джумая. Т.е. по църковния канон те не могат да се венчаят, защото Бойка е непълнолетна, а Никола е протестант. Поп Здравко насочва младите какъв е единственият изход от заплетената ситуация и Никола веднага заминава за Банско, за да вземе разрешителен документ от евангелисткия пастор, а после и да бъде кръстен в източноправославната вяра. После двамата влюбени пътуват 6 часа в раздрънкания автобус до Неврокоп, където владиката Макарий, приятел на баща му Йонко и сподвижник в революционните борби за свободата на Македония, се отзовава положително на просбата им, като им дава благоволение да се венчаят. Така на 17 февруари 1934 г. в църквата «Света Богородица» в село Бараково отец Здравко в присъствието на баба Ленка Вапцарова, колеги работници на Никола и две приятелки на Бойка първо кръщава младоженеца, а после венчава двамата млади.
Майка му примерна, баща му харамия
Майката на поета Елена (Ленка) Везюва, после Вапцарова, е родена през 1882 г. За разлика от своя буен и непокорен мъж Йонко тя завършва основно училище в родното си Банско, а по-късно със съдействието на американската мисионерка мис Стоун е приета в американския евангелистки пансион в Самоков. Тук заедно с подробното изучаване на библията тя учи и педагогика, като се увлича и от художествената литература. Влюбва се в театъра. Завършва двегодишния курс за евангелистки учителки в пансиона. През 1908 г. е преместена на работа в родния си град Банско. Тук при необясними обстоятелства се запознава с бъдещия си съпруг – харамията революционер Йонко Проданичин, и през януари 1909 г. се оженват. Отначало младоженците живеят при свекървата Мария Проданичина, останала вдовица със 7 деца, а след това отиват в по-широкия дом на Везюви при баба Милана Везюва.
Бойка и Никола на екскурзия до Черепиш, 9 април 1939 г.
Бабите го захранили с родолюбие
Първите жени, които оставят дълбоки следи в съзнанието на Никола, са двете му баби Мария и Милана. Баба Мария била първата жена в Банско, организиран член на ВМРО. Приказките, които разказва и които попиват в паметта на малкото момче, са за освобождението на Македония, за борбите. Но Македония и България за нея са тясно свързани: „Ние като българи сме се борили, за да освободим Македония – и моят мъж, и моите деца“. Нейните разкази са изпъстрени винаги с комитите и борбите им с турците, с квартируването на четниците в нейната бащина къща. Самата тя пренася храна, писма, пушки. Баба Мария има седем деца. След Илинденското въстание четири от децата й и мъжът й заминават за Америка, затова тя често повтаряла: „Бог да прости Христофор Колумб, че откри Америка, та да се отърва от Димитър“. В голямото семейство Никола чувства затрогващите грижи и на другата си баба Милана. Тя си извоюва истински авторитет пред своя първи внук. Сдържана и неразговорлива, но особено нежна към децата, Милана умеела да печели тяхната обич. Още от малък Никола не слуша детски приказки, а действителни случки за войводи и комити, за подвизите на прадядото Коста Чакъров, за бедни и богати, за поробители и потисници. Безспорно тези разкази край бабиното огнище първи пробуждат чувството за справедливост у него. Затова и през целия си живот Вапцаров ще остане дълбоко дискретен в съчувствието си и отношението към хората. Това е присъщо само на истински, мъжествени характери.
Румен Жерев
