Л ейди Шърли е чаровно, невероятно любвеобилно и интелигентно куче. Тя обича приключенията и пътешествията и с удоволствие се снима във филми. Заради известността й стотици деца я обожават, срещат се с нея или й пишат писма. Всички с нетърпение очакват новите й участия в епизодите на сериала „Из живота на Лейди Шърли“.
Книжката „Чудният свят на Лейди Шърли“ вече е на пазара. Нейният автор Людмил Георгиев е бивш полицай и експерт по криминалистични разследвания. Той е собственик и дресьор на кучето.
Лейди Шърли
Здравейте мои скъпи приятели-читатели! Благодаря ви, че отваряте тази книжка, в която ще ви разкажа любопитни неща за моя кучешки живот. Коя съм аз ли? Викат ми Лейди Шърли и съм госпожица от породата Епаньол бретон. Все още не сте чували за тази порода? Тогава чрез няколко реда ще трябва да ви запозная с нея, защото тя дава обяснения за много от чертите в моя характер. Както и за събитията, които се случват в живота ми.
Исторически факти за Епаньол бретон има още от 17 век. Тогава породата е била селектирана за лов на птици във френската провинция Бретан. Скоро към нея проявили интерес и от френския кралски двор. Приближените на краля ходели с тези кучета на лов. Придворните дами и техните деца пък ги ползвали вкъщи за компаньони.
През вековете представителите на породата сме се утвърдили като умни, съобразителни, любопитни и чувствителни кучета. Отличаваме се с изключителна интелигентност и запомняме бързо. Затова сме добри и всеотдайни ученици. Винаги сме енергични и предпочитаме игрите. Обичаме да тичаме, да се катерим по чукарите и да изследваме всякакви дупки и пещери. Аз пък станах и актриса и се снимах в многосерийния детски филм „Из живота на Лейди Шърли“.
Епаньол бретоните сме верни, щастливи и много нетърпеливи. Обичаме човешката компания и най-вече да сме център на внимание. Поддаваме се лесно на дресировка. Много обичаме стопаните си. Обожаваме компанията на малките деца. Това ни прави и добри пазачи. Лесно се адаптираме във всяка среда. За разлика от други кучета, ние можем да живеем дори и в съвсем малки жилища. Мразим обаче да стоим вързани на синджир, това ни води до апатия. Освен домашни любимци можем да сме и добри помощници в лова на птици. Ето защо си нямаме опашки както другите породи. На ръст сме средноголеми и обичайно тежим между 14 и 17 килограма. Краските ни пък могат да са в няколко разновидности: рижаво-бели (най-често срещан), черно-бели, кафяво-бели или в комбинация от четирите изброени цвята.
Помня първото си влизане в селската къща, след като ме взеха от котилото. Чух да казват, че съм ухаела на зоопарк. И от вратата ме отнесоха направо в банята. Бях все още много дребна и вместо под душа ме изкъпаха в мивката. Това беше първата ми баня в живота. Станах много по-бяла и започнах приятно да ухая на кучешки шампоан.
Възникна и сложният въпрос с името ми. Как да се казвам? Нашите изчетоха азбучника с кучешки имена, но нищо не харесаха. Затова няколко дни ме наричаха „Куче без име“. Понеже съм шарена, тате каза, че, ако съм била момче, щял да ме кръсти Шаро. Но понеже съм момиче, а и за да не противоречи на тате, мама предложи името Шърли. Харесах го и аз, защото напълно съответстваше и на френско-английския ми произход. И понеже, както казах, съм с благороднически произход (биологичният ми баща е „лорд“, а мама - „лейди“), то пред Шърли като наследство се прибави и титлата „Лейди“. Така ме и записаха в паспорта – Лейди Шърли.
На мама и тате предстоеше и 10-дневно пътешествие с голям пътнически кораб из Балтийско море. Моето разочарование дойде, когато разбрах, че няма да ме вземат. На борда на подобни круизни кораби не приемали домашни любимци. Не можех дори и да си помисля, че ще остана на хотел и то толкова дълго време без нашите. А пък много исках да посетя няколкото непознати страни, през които щеше да мине корабът. Ето защо трябваше да измисля някакъв план…
Минути преди мама и тате да тръгнат за кучешкия хотел (където имах резервация), а оттам и за летището, аз… изчезнах. Чувах как ме търсеха навсякъде из вкъщи – под леглата, в гардероба, из килера, за всеки случай - в двора, че и на улицата… Разстроени от моята липса, а и за да не изтърват самолета, двамата натовариха багажа в такси и отпътуваха към аерогарата. По пътя чух, че звънят в полицията с молба да ме обявят за издирване. Чрез вайбъра изпратиха и моя снимка… Представих си се като в уестърн на плакат с надпис „Издирва се“.
А аз се бях скрила сред дрехите, в големия куфар на мама, малко преди двамата да тръгнат. Молех се да не се сетят да го отворят. Не знаех колко време щеше да се наложи да бъда вътре, затова си взех за из път и няколко дози храна от любимите ми гранули със сьомга. В шишенце налях и малко вода. В мен беше и задграничният паспорт – в случай че ме хванеха и се наложеше да ми установят самоличността.
По време на граничния контрол лежах като препарирана, без да дишам, в куфара на мама и скенерът ме отрази като плюшена играчка. После усетих, че с транспортна лента натовариха багажа в товарния отсек на самолета. Полетът щеше да продължи няколко часа и когато самолетът излетя, аз излязох от куфара. Разтъпках се между стотиците багажи и после се настаних до един илюминатор...
…Летяхме над някакво море, когато самолетът започна плавно да се снижава. Забелязах голям кораб да се приближава към пристанището на хоризонта. Разбрах, че след минути ще се приземим и побързах да се прибера в куфара на мама.
Когато отново изпълзях от багажа, се намерих в корабната кабина на круизния кораб. Беше обширна, с изглед към морето, с всякакви екстри и най-вече - с голямо двойно легло. Ех, ако нашите бяха хора – щях добре да си отдъхвам и аз на тази спалня. Те бяха отишли да вечерят и предпазливо излязох на откритата шеста палуба. Корабът беше необичайно дълъг и висок. На информационна табела прочетох, че може да превозва 2000 пътници и 1000 души екипаж. С шестнадесетте си палуби и многолюдието беше като плаващ град. На откритите палуби имаше няколко басейна, водни пързалки, джакузита, игрални площадки за тенис, пътеки за бягане и разходки. Видях и съоръжения за алпинизъм.
Прегладняла, реших да хапна в една от закусвалните. И тогава от охраната на кораба ме забелязаха и арестуваха. Нямах билет, пътувах нелегално, а и бях куче... Затвориха ме в едно помещение, докато капитанът вземе решение по моя случай...
P.S. Уважаеми читатели, ако искате да се запознаете с мен и на живо, може да изпишете в Ютуб „Един ден в пожарната“ - 17 епизод от детския сериал с мое участие. Или пък гледайте трейлъра на сериала, като изпишете „Из живота на Лейди Шърли“.
