Н ай-широко разпространената черна легенда в най-новата история на българите, просъществувала вече 150 години, е, че Левски е предаден от поп Кръстю. В третата част за мистерията писателят Васил Колев разкрива опита на българския Юда да се оневини. Но документите изчезват, укрити от неговите гузни съдници.
Ясно е, че злонамерените слухове и плиткоскроени лъжи за поп Кръстю, пуснати от неговите лични врагове в Ловеч – фамилията на поп Лукан Лилов, щяха да бъдат забравени без намесата на Любен Каравелов. Той превръща в. „Независимост“ в глашатай на клеветата. В атаката срещу поп Кръстю обаче липсват аргументи и доказателства, защото тя няма за цел да разкрие историческата истина за залавянето на Левски.
Принос
Известно е, че българското духовенство има основен принос за запазване и укрепване на народността. След създаването на Екзархията обаче революционерите оспорват нейната водеща роля в развитието на обществото. В тази връзка църковните служители все по-често са преследвани от войнствен атеизъм и с дописката от 23 март 1874 г. в. „Независимост“ дава глас на тези настроения: „А какво прави владиката ни? – Той приследова някакви си атеисти, които уж биле наводниле отечеството ни и които грозиле и на православието ни, и на народността ни. Вижте му умът, та му кройте аба!"
В този дух са написани и стиховете на Любен Каравелов: „Не вярвам аз, че калугер ще спаси раята - свободата не ще екзарх, иска Караджата."
Христо Ботев
Ярък изразител на тези радикални настроения е и поетът революционер Христо Ботев: " ... екзархията е такова учреждение, което има смисъл само за оние епархии, които не са още смъкнали от шиите си ненавистното фанариотско иго и които се раздират от убийствените пропаганди на гърцизмът и на сърбизмът. Екзархията, повтаряме ние, е потребна само затова, за да прибере разпръснатите части на народът и да ги свърже в едно цяло; а сичкото друго – не е за нейните уста лъжица. Като учреждение, което е основано на власт, на лъжа и на насилие, тя не може да привлича симпатиите ... Един от най-главните врагове на прогресът и на свободата са били, а може би още дълго време ще да бъдат духовенството и религията. ..."
Шпионаж
Написаното от Ботев намира реализация след Освобождението, като екзарх Йосиф I е оставен в Цариград да защитава българските национални интереси в Тракия и Македония, а православното духовенство в свободна България е обвинявано в шпионаж и предателство.
Някои български управници предприемат действия, насочени към ограничаване правата на Българската православна църква. Особено активен в това отношение е Стефан Стамболов, който стига до насилствени действия в стремежа си да подчини синодалните архиереи на своята политика.
Най-ярък пример за политическа разправа с духовен лидер е насилието, упражнено върху Търновски митрополит Климент (Васил Друмев) – автор на "Нещастна фамилия" и „Иванку, убиецът на Асеня I“, участник в легията на Раковски, основател на Българското книжовно дружество, министър-председател и министър на народното просвещение. През 1893 г. той е нападнат от проправителствена тълпа в митрополията му, където унищожават всичките му ръкописи, малтретират го, бива заточен в Петропавловския манастир, съден и осъден на затвор, който излежава в Гложенския манастир. Тук през 1894 г. го посещава Ловчанският окръжен управител Марин поп Луканов – един от главните врагове на поп Кръстю, стоящи в основата и на слуха, че той е предал Апостола на свободата.
Гложенският манастир.
Луканов дълго увещава „твърдоглавия“ владика да отиде в столицата, за да иска милост от премиера. Климент категорично отказва да изпълни препоръката, понеже е под неговото достойнство. Тогава Марин поп Луканов прибягва към брутални заплахи, че щели да го качат на едно краставо магаре и да го развеждат като чучело из цяла България. А след тази „тържествена церемония“ щели да го прехвърлят в някое село на турска територия.
Славянин
В такава жестока за православните клирици обстановка след Освобождението и поп Кръстю опитва да се оневини. В отговор на публикация в русенския вестник "Славянин" (в която за пръв път след Освобождението е набеден, че е предал Левски) той изпраща писмо опровержение до пловдивския вестник "Марица" под заглавие "Паметникът на свещенодякона Игнатия Левски". Освен писмения си отговор свещеникът изпраща на вестника за обнародване и сметководната книга, заверена лично от Левски при последната им среща (като касиер работата на поп Кръстю се е състояла в това да записва в сметководната книга имената на вносителите от Ловеч и да предава парите на тогавашния председател на Ловчанския комитет Марин поп Луканов), както и други документи, отнасящи се до дейността на Ловчанския революционен комитет. Книжата и дописката обаче не са публикувани. Липсата на реакция от страна на издателството и изчезването на документите изпълват с тревога последните две години от живота на свещеника.
Свидетелство
„Дълго време охка той – разказва протойерей Евстати поп Стефанов – защото вестникът не печата документите ... Той много се кахъреше. Еднаж в неговия дом пред мен той писа писмо до редакцията: „Или напечатайте документите, за да се разбули всичко, или ми ги повърнете”, но нищо не биде напечатано... През Велики пости 1880 год. ми каза, че щом се освободи Балкана (от снега-б.р.) ще отиде сам в Пловдив да вземе документите, изчезването на които почна да го безпокои твърде много. Ала не можа да отиде. Той се разболя от туберкулоза...”.
Марин поп Луканов на младини.
По-късно става ясно, че частта от архива на Ловчанския комитет, запазена и дадена за обнародване от поп Кръстю, изобщо не стига до редакцията на в. „Марица”, както и че вина за това носи тогавашният полицейски началник в Ловеч Марин поп Луканов. Чрез намиращия се на комисарска служба при него Стоян Куюмджията, той взема от пощенската станция в Ловеч документите, които след това изчезват.
Постъпката на бившия комитетски председател може да се обясни единствено с желанието му да скрие от обществото факта, че е злоупотребил с пари на революционната организация, за което и сам Левски пише в последното си писмо до ловчанлии от 12 декември 1872 г. Решението на свещеника да публикува водената от него сметководна книга и някои други комитетски документи пък категорично доказва, че той съвестно и честно до последно е изпълнявал поверената му касиерска длъжност.
Следва продължение...
