В ойната, която клирът на Българската православна църква (БПЦ) обяви на нестинарите, разбуни духовете в държавата. Първо новият Сливенски митрополит Арсений обяви обичая за дяволска езическа практика, „забава за отегчени туристи“. И забрани на свещеници и християни да участват в нея, както и да взимат икони от храмовете и да играят с тях върху жаравата.
Патриарх Даниил подкрепи крутите мерки. В избухнала дискусия историци контрираха, че обичаят на практика е съхранил християнството в Странжа планина при османското робство, а и по времето на атеистичния комунизъм. Т.е. в смутни времена нестинарството е добро, а сега, в мирни, става лошо, коментират странджанци. Духовници ги обвиняват още, че изпадат в транс, докато танцуват върху жаравата. Отговорът на нестинарте, пък гласи, че танцът им е подвиг в името на светците Константин и Елена. Освен това огънят присъства в Стари и в Новия завет като Божи символ и израз.
Нестинарите в Странджанско танцуват върху жарава с икона на Константин и Елена.
Табу
Но да беше само нестинарството – да го зачеркнем, то обаче далеч не е единственият обичай на ръба на канона, вихрещ се под купола на Православната църква. Която не е тайна, че е адаптирала безчет такива обреди (регионални и национални) през вековете, за да привлече местните общности към християнската религия. В наши дни уникалните обичаи хранят цели населени места заради притока на поклонници и туристи. А анатемосването им в XXI век е меко казано отблъсква миряните, коментират под сурдинка клирици по места. В следващите редове ви предлагаме една малка част от неканоничните църковни традиции, превърнали се в магнит за поклонници и туристи от цял свят. Разкриваме ги, без да съдим добри или лоши са те, защото все пак Бог може да се прояви навсякъде и във всичко, стига с молитва и праведен живот да заслужим неговото снизхождение и благодат.
Народни светии пълнят храмове
Регионални култове полулегално (от църковно гледище) се вихрят във и край наши храмове. Безспорен №1 е пророчицата Ванга. Хората минават да се поклонят на гроба й в Рупите, след което отиват да запалят свещ в нейния храм „Света Петка“.
В района на село Златолист, община Сандански, се намира кокетната черква „Св. Георги“. В двора й поклонници от цял свят се молят на гроба на преподобна Стойна, като нощуват в черквата за здраве. После се люлеят на вековния чинар – според традицията черпят енергия, като го прегръщат.
Иначе праведната монахиня е живяла в храма, пророкувала и помагала на хората с неземни дарби, гласят многобройните свидетелства. Както тя, така и Ванга казвали, че помагат на хората със силата на небесни светии, нещо което официално Църквата нито признава, нито отрича.
Църквата "Света Петка"
Фарисеи
Курбаджии и стотинкари – така в Югозападна България се наричат неискрените вярващи, подобни на фарисеите. Те ходят само там, където има някаква облага за джоба им или стомаха. Но кой може да ги съди – безспорно курбанът е голям деликатес и феномен, сплотяващ местните общности. Той се състои в принасяне в жертва на животно (агне, овца, коза или теле) на някой голям празник в името на светия или Божията майка. Най-често закланите и разфасовани мръвки скачат в казаните за Гергьовден (6 май), Голяма Богородица (15 август), но може и на друг църковен празник, когато се чества патронът на определения храм. Според учени тези жертвоприношения обаче имат връзка с тракийските мистерии, когато предците ни са измолвали от боговете здраве и по-добър задгробен живот. Любимите на мало и голямо курбани се считат още и за остатък от османския период, а самата дума има арабска етимология.
В Стария завет словото е „корбан“, което църковни люде приемат за по-правилно като изписване Т.е., ако се прави курбан, е грешно, но ако го наричаме корбан, е богоугодно. Понятието се среща много често като част от религиозния живот не само на юдеите, но и на езичниците.
В древни времена още преди Христа на Божия народ било заповядано да принасят в жертва първородните животни от стадата си. Тези животни трябвало да бъдат съвършени, без недостатъци. Обредът бил даден да напомня на хората, че на света щял да дойде Божият син Иисус Христос, Първородният на Отца. Той щял да бъде съвършен във всяко отношение и щял да принесе Себе Си като жертва за греховете ни. Ала с идването му преди повече 2000 г. кръвните жертви са отменени. Богослови изтъкват, че Той сам принася себе си в жертва-агнец на кръста и отменя старозаветните кървави Моисееви практики. На мястото на жертвата вече идва причастието, където хлябът е тялото Христово, а виното – Неговата кръв.
Икона
Една от чудотворни икони у нас – „Богородица Златна ябълка“, също се свързва с любопитен и доста екзотичен ритуал, за който една легенда реди, че идва от XVI век. Тогава една бездетна жена закъсняла да се поклони на иконата и за утеха свещеникът й дал ябълка, оставена в дар. После момата заченала.
Сливенският митрополит Арсений пред иконата Златна ябълка. Плодовете над нея се вярва, че церят безплодие.
Днес реликвата е особено почитана в района на Асеновград, където се слави, че е помогнала на стотици бездетни родители да се сдобият с рожба. А много от чудесата са се случили дори в чужбина. Според обичая ябълки се оставят да нощуват като венец на иконата. След това свещеникът ги раздава на миряни или техни близки, откъдето плодовете се пръсват по цял свят. Обичаят много напомня онова, което крайни ортодокси биха нарекли природна магия. А именно – свещеникът взима плода, като го дава със следните заръки: да разрежат ябълката на две половини – една за мъжа, другата за Евата. Да ги изядат сутринта на гладно и жадно. Остатъка, семки, дръжката или обелки да заровят в земя в саксия с цветя например.
От храма в Горни Воден обясняват, че ябълки има не само на празника, а целогодишно.
Там се практикува и друго – плетене на конци като мартеница. Според обичая храмът се обикаля с памучни конци три пъти от двама души или повече. Като се извърши това, конците се сплитат. Нощуват в храма и от тях се нарязват пояси за Евите, искащи да заченат. До конците опират и страдалци, прекарали тежка операция или инсулт. Те ги държат под възглавницата си, като някои разказват, че се възстановяват удивително бързо.
Откъде идва практиката, етнографски изследвания едва ли са правени. Духовници вярват, че прототипът на тези обичаи е поясът на Богородица, който се пази на Атон.
Чинтулово
В Чинтуловския манастир „Св. пророк Илия“ има не по-малко интригуващ ритуал. Там посетителите си провесват краката в една дупка. И който каквито болежки има, после разказва, че има подобрение. Най-вече изцеления се наблюдават по опорно-двигателния апарат не само от християни, а и от мюсюлмани. Помощта се свърза с легендата за братята Илия и Димитър. Те били овчари и работели за „някой си ага“. Илия бил чудотворец с неземни дарби. Когато чорбаджията бил на поклонение в Мека, по молба на жена му чрез нещо като телепортация българинът за секунди му отнесъл от нейните банички там заедно с тепсията. Заради тези знамения иноверците започнали да увещават Илия да приеме исляма, но младежът отказвал. Накрая бил посечен. Същата участ застига и брата му Димитър. На гроба им е построена днешната гробница в село Чинтулово. Първо е било дервишко теке, а след това в началото на XX век е превърнато в параклис.
Хора сядат и спускат крака в дупката в саркофага на народните светии.
На Росен
Народни обичаи на границата с езичеството се вихрят и във Видинска епархия, която доскоро патриархът оглавяваше. От векове на втория ден след Великден край скалния Албутински манастир хората правят уникален в цял свят ритуал – Хорото на мъртвите. То е известно още „На Росен“. При него онези, които имат починал близък, носят снимката му. После се хващат на хорото, вдигат я високо и сякаш и покойникът играе с тях. Обичаят доста напомня призоваване душите на умрелите чрез паганистичната природа на танца. Това обаче минава под знаменателя на християнската обредност – защото Хорото на умрелите се играе в дните след Великден, тогава, когато и Христос е възкръснал от света на мъртвите. Освен това в очите на Господ няма живи и мъртви, защото всички са живи, казват духовници.
Хоро с портрети на покойници танцуват под Албутинския манастир.
Дядо Дометиан
От векове това място се е смятало за чудодейно и хората продължават да водят тук тежко болните да преспят до манастира, за да се изцерят. Вярващите християни са убедени, че болните, преспали на това място, получават изцеление, когато Господ се смили над тях. А душите на мъртвите намират покой след изиграното в тяхна памет „тежко хоро“.
Миряни разказват, че преди години във Видинската митрополия при покойния владика дядо Дометиан и епископа му Сионий имало идея за изграждане в подножието на старaта Албутинска обител, основана от исихасти през XIV, нова, действаща. Но всичко останало само идея и добро намерение. А и по-добре, защото днес вероятно щеше да бъде обявено за свърталище на спиритуализма и викането на духове.
Велички епископ Сионий в служба на скалния манастир край Видин
Ползваме върбовите клонки за талисман
Смесването на езичество и християнство прозира в почти всички празници в лоното на Църквата. На Цветница например, която мина наскоро, в черквите се раздаваха върбови клонки. Как се снабдяват с тях свещениците и колко пари плащат на ромските групи, е друг въпрос, но в крайна сметка стоката се използва за своего рода магическа практика. Българинът прибира върбата и според прастария предхристиянски обичай и я ползва за лечение през годината подобно на Еньовския венец. Разпространено е още увиването на клонките й под формата на славянски кръг, който се слага на главата на болния, както и над вратата на дома - до конската подкова. Т.е. църковната върба става талисман за защита на дома.
Куп езически ритуали съпътстват и поминалните обреди за покойниците. При погребението те се пременяват в нови дрехи, за „да са добре там“, гиздят ги с часовници, бижута, даже в джобовете им слагат пари подобно на тракийските и египетски вярвания, че да си плати душата на пазителите на Отвъдния свят. Кремацията също не е православна практика, но се прави поради мода, а най вече по неволя заради липсата на места в гробищните паркове. Писанията никога и никъде не инструктират хората да изгарят мъртвите тела, превръщайки ги в пепел.
„Да не говорим за Йордановден - подпийнали мъже „спасяват“ Светия кръст от ледените води на реки, езера или морето. И от какво го спасяват, ако не от неверието ни. Или приемаме традициите, каквито са и ни определят като българи, или всички ги зачеркваме като езически“, дискутират нашенци в социалните мрежи. Православни свещеници изтъкват, че реално в църквата има много чудеса, които са свързани с молитвата, църковните тайнства и промяна в живота след спазването на Десетте Божи заповеди. Генералният проблем бил, че в масовия случай българинът остава сляп и глух за тази благодат.
Любомир Старидолски
