- Г-жо Златарева, колко километра и колко вагона с книги е пътят от четенето на книги до писането?
- Права сте – всяко писане започва с много, много четене. С всяка творческа изява е така. Преди един музикант да прояви порива си да композира, той с години е учил ноти, хармонии и е свирил чужди композиции, за да се стигне до творческия импулс, който е като изригване на вулкан след дълго клокочене в дълбините на земята. Стига се до музика, която понася сърцата в свои висоти, до стихове, които озаряват душите, до роман, който те кара дълго да го премисляш. Всеки автор (и аз не правя изключение) си мечтае романът му да е такъв – дълбок, въздействащ… Но всъщност читателите с времето отсяват зърното от плявата.
- Как ви осени писателското вдъхновение и кога?
- Още от началните училищни класове имах убеждението, че ще се занимавам с литература. Мина дълъг период оттогава до завършването на университета и чак тогава стана онова нещо, което наричаме „осеняване“. То е внезапно проявление след дълго и тихо нарастване. Сега се замислям, че самата дума „осеняване“ съвсем ясно ни насочва към думата „сянка“ и всъщност точно от нея произлиза. Нейният абстрактен смисъл се е появил през 9-и век за нуждите на старобългарските преводи от гръцки. В тях гръцкият глагол епискиа̀зо (хвърлям сянка) е точно преведен също с една новосъздадена дума – „осенявам“, и описва спускането на божествената сила върху човека. Днес съвсем естествено си служим с нея, без да знаем, че не е съществувала в ежедневния ни език, а е конструирана в зората на нашата книжовност. Тъкмо периодът преди и след покръстването е представен в третия ми исторически роман „Борис и неговите синове“, който току-що беше публикуван. А тази запазена до днес дума не е единствената, създадена тогава и останала и досега в езика ни!
- Подборът ви на теми е интересен. За първия ви роман „Медальонът“ с какво ви привлякоха героите от Априлското въстание и по-конкретно Бенковски, за когото честно казано има оскъдна информация?
- Интересът ми към Бенковски се появи случайно от една статия във вестник. Десетилетия ме деляха от училищните спомени за него. Тогава си дадох сметка, че той като съвсем млад е имал съвсем нереволюционни пориви. Бил е устремен към забогатяване чрез търговия. И се запитах как този младеж на своите 33 години внезапно се е озовал в Букурещ и то в обкръжението на Ботев! Така че романът ми „Медальонът“ не започна с идеята да пиша роман. Започнах да търся отговора на този въпрос. Зарових се в справочници, в мемоари и книги по история, за да задоволя собственото си любопитство.
- Какво и от кого научихте фактите за Бенковски, колко време ви отне проучването и къде е преходът между реалните сведения и въображението?
- Тъй като не си мислех, че ще пиша исторически роман, аз не бързах за никъде. Просто четях и събирах информация. Трупах до себе си на масата всевъзможни книги с напъхани между страниците безброй листчета, отбелязващи интересуващите ме места. Неусетно купчината им нарасна неимоверно. Но най-важната книга беше „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов! От него научих твърде много за Бенковски, роден с името Гаврил Хлътев. Но и недостатъчно, защото Захари Стоянов се „залепва“ за него от началото на 1876 година със започването на подготовката за въстанието и е неизменно до рамото му до мига на неговата смърт. Бил е с него само няколко месеца и само за тях разказва. А всичко останало? Ами детството му в Копривщица? Търговските му възходи и провали, и пак възходи и премеждия? Много детайли изрових, разпилени като трохи в книгата „Спомени“ на племенника му Михаил Маджаров. Социологът Иван Хаджийски е узнал и записал доста от бивши въстаници след Освобождението.
Моята 5-6 години събирателска дейност приличаше повече на хоби. Но придоби вид на огромна почти сглобена мозайка на събитията. В тази мозайка се подреждаха взаимосвързани личности, чиито пътища се пресичаха по забележителен начин, разпилени събития, които взаимно се съотнасяха едно с друго, любопитни срещи и съвпадения, но и бели петна с неизвестното в тях. Пред мен се простря картината на несвободните български и балкански земи с тяхното многообразие, на Европа с всичките интриги и интереси на Великите сили… Толкова мащабен образ на епохата не си бях представяла. И когато я обхванах с ума си, реших, че трябва да я разкажа. Така се появи „Медальонът“. И по най-невъобразим и странен за мен самата начин в него се преплете нишката на един съвременен сюжет с днешните ни грижи и мечти, с днешните политици и бандити и с един странен златен медальон, от който дойде и заглавието.
- Какво не знаят хората за Гаврил Хлътев, спестихте ли нещо за него съзнателно?
- Не е тайна, че дори съвременниците му нищо не са му спестявали – упреквали са го във вземане на еднолични решения, в самоизтъкване и авторитарност, в суетно перчене с оръжия и командирска външност… И въпреки това са били запленени от ентусиазма му, от организаторския му талант, от умението му да обхване и цялостната дейност, и всеки детайл от нея. Опитах се да покажа в романа цялостния му облик с неговите всеобхватност и противоречивост. Величието на делото му е такова, че не се налагаше нищо неудобно да премълчавам за Бенковски, защото то не би могло да засенчи заслугите му към нашето Освобождение. То не започва с Руско-турската война от 1877-1878 година, а тъкмо с Априлското въстание.
- Трябва ли да си мечтател и фантазьор или да кажем малко луд, за да се жертваш за родината си безкористно?
- В онази епоха на национални подеми се появяват политически организации като „Млада Италия“, „Млада Сърбия“, „Млада Гърция“. Гарибалди успява да обедини безбройните италиански кралства, херцогства и независими градове в една цялостна държава. Същото по резултат е и обединяването на немските държавици в една Германска империя от невероятния политик Бисмарк! Това надигане из цяла Европа поражда у младите образовани българи устрем към собственото ни национално освобождаване. Не е било нито лудост, нито фантазьорство, когато виждаш, че навсякъде наоколо кипят такива борби и дават резултати.
Песните на Добри Чинтулов са вдъхновявали за борба и подвиг. Тези млади и устремени хора, апостолите на Априлското въстание, не са били самоубийци, а мечтатели, решени със собствените си ръце да доведат мечтата си до реализация. Те са си вярвали. Затова са успели да накарат и другите да им повярват и да се вдигнат на въстание.
- Търсенето на историческа достоверност, разтоварена от политически или други внушения и изкривявания, има ли отражение в новия ви исторически роман „Борис и неговите синове“?
- Точно това се опитах да постигна. Постарах се да изнамеря всеки детайл и да преценявам различните научни хипотези за него. А това е трудно, защото дори историците не са единодушни за много събития от онова толкова слабо документирано минало. Затова съм изключително благодарна на проф. Пламен Павлов и проф. Николай Кънев, на които постоянно досаждах с въпросите и уточненията си.
Дори съвестен независим изследовател като мен не може да се справи без истинска професионална подкрепа. Затова според мен романът разказва живо и многообхватно за младостта и стремленията на владетеля Борис, преминал в живота си през трудности, саможертви, радости от постиженията си и яростна съпротива срещу всяка изпречила му се преграда. Но е постигнал целите си. Разказва за неговото обкръжение – семейството и следващите го или противопоставящи се велможи. Сплитат се и езичеството, и християнството, и устойчивите суеверия в хората от народа. Както бе случаят с „Медальонът“ – толкова пълна и обемна картина не можеше да се побере в малко страници. Затова сега поднасям на читателите роман в две книги. Но се надявам, че ще ги увлекат в себе си така, както мен ме увлече епохата, която наричаме с признателност „Златен век“.
- Мислили ли сте за екранизация на някой от историческите ви романи, имало ли е такива предложения? Български или холивудски актьори биха усетили повече характерите на героите ви?
- Не само мислих, но дори опитах с режисьорския екип на „Дема филм“ в конкурс на БНТ. Така че имаме сценарии по романа ми „Предсказателят“. Но тогава беше класиран друг проект, а после той беше донаписан и видоизменен до неузнаваемост. Не зная как става да спечелиш конкурс с нещо, а реализацията да е съвсем различна. А за Холивуд едва ли може да се мисли. Те не се вълнуват от наши сюжети, а и там май повечето филми вече са твърде комерсиални и по няколко калъпа.
- Вие сте също и Галина Златина – по-трудно ли е да се пише за деца?
- Мнозина отговарят на такъв въпрос с кокетното клише: „За възрастни се пише трудно, а за деца още по-трудно“. На мен ми е лесно, сигурно защото умея да се вдетинявам.
- Много по-често днес виждаме млади хора, които са като зомбирани от телефоните, отколкото тийнейджъри с книга в ръка. Как може да се събуди интересът у тях към четенето и това не е ли изгубена кауза?
- Мисля, че издателството ни „Архипелаг“ показва вярата ни и в каузата, и в младите хора чрез юношеските ни романи. Сега, като се замисля за своите ученически години, се питам дали и тогава четящите ми връстници не бяха в същото съотношение с тези, които не се интересуваха от книги. Струва ми се, че и тогава, и сега списъците с книги за лятно четене много потискат и отблъскват децата от литературата дори само заради тежестта на определението „задължителни“. Неведнъж съм виждала дете да посяга към интересен роман, но бдителните родители казват: „Това може чак след като си прочетеш книгите от списъка“. И понеже то не иска да чете и тях, остава му забавлението с телефона.
- Четящи хора ли са младежите, които решиха да „дадат урок“ на човек, когото са нарочили за педофил, и не си ли създават така фалшива илюзия за геройство? Какъв е вашият прочит на случилото се на Младежкия хълм в Пловдив?
- Според мен едва ли са четящи или пък четат „специална“ литература, подадена им от родител като онзи баща, за когото узнахме, че също е присъствал със сина си на нео-някаква си сбирка или дори сам го е завел там. Когато у дома всекидневно тровят ума ти с враждебност и закани по адрес на етноси или хора с особени самоопределения, тогава ти си готов и сам да демонстрираш своята нетърпимост. А холивудските екшъни достатъчно онагледяват как супергероя го пребиват със смазващи удари в лицето, гърдите, бъбреците, а на него нищо му няма. Но момчетата и момичетата от хълма нито са били бити така, нито знаят какво причиняват наистина. И ето го съвкупния резултат от Адската Троица: нечетене, семейни нагласи и филмови примери. Въвеждането на предмет „Добродетели и религия“ няма да реши проблема, защото човещината не се преподава. Тя се възпитава.
- Кога децата трябва да докоснат света на книгите за пръв път и изгубено ли е поколението, което предпочита да слуша аудиофайлове, за да се подготвя за матурите?
- Днешните деца не са изгубено поколение, а обитатели на своето време. Изгубеното поколение според мен са родителите им. Не всичките, разбира се, но много. Изгубени за днешния и утрешния ден са и предхождащите ги баби и дядовци, които разказват с носталгия за „хубостите“ на социализма, а всъщност въздишат по своята младост. Всяка младост има и хубаво, и патила. Всяко време е изпълнено със зърно и плява. И само книгите дават от себе си и още нещо – смисленост и подтик към стойностна самореализация. Затова ги четем – и стари, и млади.
Кориците на две от нейните книги
Това е тя:
- Родена: на 11 май 1954 г.
- Завършва: СУ „Климент Охридски“, специалност „Българска филология“ и дипломна работа върху старобългарската поезия от 9-и век
- Професионален път: Работа в печатница, работа в няколко вестника и внезапен срив на държавните издателства на прага на така наречените демократични промени около 1989-1990 година. Но вместо в безизходицата да се хване за косите си, се хваща за волана на семейния трабант и с табелка „Такси“ повече от година кръстосва улиците на София. А после конкурс, редактор в малък вестник и укрепване на убедеността, че не трябва да тропа на чужди врати и да очаква нечие благоволение дали ще приеме за печат нейна статия, фейлетон или детска книга. Книгоиздаването вече е престанало да бъде опасна за държавата дейност и ето я регистрацията на първото частно детско издателство „Златното пате“, създадено от нея и съпруга ù Звезден Златарев. А преди няколко години се появи и издателство „Архипелаг“.
- Автор на: 160-70 книги и книжки за деца с приказки и стихове; на няколко телевизионни сценария; на текстове за песни и доста по-късно един след друг се появяват два исторически романа – „Медальонът“ и „Предсказателят“. А сега от печат излиза и третият – „Борис и неговите синове“.
- Семейно положение: омъжена с две деца, които вече не са деца, а равностойни помощници във всичко.
На Пролетния панаир на книгата пред НДК
Кристи Петрова
