В „Немили недраги“ на Патриарха на българската литература Иван Вазов един от главните герои е Спиро Македонски. Той е събирателен образ на българския хъш от епохата на Възраждането и борбите за национално освобождение от втората половина на 19-и век.
В края на повествованието авторът изрича думите „Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин“. С тях Вазов разкрива славното минало на своя герой и неговите подвизи, и жалката и безславна смърт, която очаква този недооценен национален герой.
Подобно и на останалите герои в повестта измисленият герой Спиро Македонски също има свой реален прототип от реалния живот и българската история. И неговото име е Христо Николов Македонски.
Той е роден през 1834 или 1835 г. в село Горни Тодорак, Кукушко (днес Ано Теодораки, намиращо се на територията на Гърция), в заможното семейство на търговец производител на памучна прежда.
Бащата обаче умира, когато синът му е едва на 1 година. Малкият Христо учи в гръцкото училище в родното си село, а едновременно с това заедно с братята си продължава и търговията на баща си. Това обаче не продължава дълго. За младия Христо търговията очевидно не е призванието на живота му. Той не може и не иска да кланя смирено глава пред османските аги и бейове. Заедно с другаря си Манол Наков става хайдутин.
В написаните след Освобождението свои лични спомени Христо Николов разказва за причините, накарали го да хване гората. Това се случва, след като при едно от пътуванията си той с още неколцина свои другари търговци, минавайки през едно турско село на коне, опръскват с кал местните агалари. Няколко дни по-късно другарите му вече са убити. За да не го последва тяхната участ, младият Христо решава да зареже търговията и да стане хайдутин. В гората Христо Николов прекарва 7-8 години. Първо е в четата на Стоимен войвода, но скоро след това се разделя с нея и с още няколко другари създава своя собствена чета. В спомените си той разказва за този период от своя живот и за същността на хайдутството в Македония.
Тормоз
В един от случаите българин ханджия се оплакал на хайдутите от постоянния тормоз на местни турци. Без да губят време, хайдутите устройват засада на османлиите в хана на българина, хващат агаларите и ги откарват със себе си в гората, където устройват над тях хайдушки съд. На двама от злосторниците присъдите са да им бъде отрязано едното ухо, а на други двама, от които целият регион бил пропищял, присъдата била смърт. И тя била изпълнена на място. „Това предизвика вдигане на потеря против нас, но ние тутакси заминахме за Рилската планина, а потерята срещнала вместо нас Стоименовата дружина, направила едно отчаяно сбиване, в което паднал убит сам и Стоимен войвода“.
Христо Македонски и синът му Георги в 1879 г.,
През 1862 г. Христо Николов отива в Сърбия и влиза в Първата българска легия на Георги Раковски. Там той участва в сраженията с редовната османска войска при Белградската крепост. След разпускането на легията заминава за Румъния.
В периода 1864-1865 г. е войвода на малка чета, която по поръчение на Раковски обикаля българските земи, за да подготви българския народ за предстоящото всеобщо въстание. По-късно, в периода 1867-1868 г. взема участие и във Втората българска легия, а след като и тя е разпусната през пролетта на 1868 г., преминава във Влашко.
По-късно същата година се присъединява към четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, с която по билото на Балкана навлиза в българските земи. В битката при село Вишоград е убит Георги Чернев, знаменосецът на Стефан Караджа, след което Христо, който вече е приел прозвището Македонски, поема знамето.
След разбиването на четата край връх Бузлуджа Македонски с още двама от четниците - Пенчо Стоянов и Илия Николов, успяват да избегнат турските потери и отново, вървейки по билото на Балкана, достигат през Габрово, Сопот, Самоков до Рилският манастир. А оттам през Мелник и Дойран и до Атонския полуостров, където намират убежище в българския Зографски манастир. Тук те остават няколко месеца в пълна нелегалност, като се представят за манастирски послушници.
Влашко
През пролетта на 1869 г. с помощта на игумена на манастира тримата четници заминават през Цариград за Одеса. А оттам Македонски отново се прехвърля успешно във Влашко. За да не бъде арестуван и предаден от румънските на турските власти, Христо Македонски приема имената Христа Николич и Христаки Николау и е взет на работа при българина Стефан Берон. Тук той бързо успява да завърже връзки и да установи приятелство с местните хъшове и революционери. Участва в революционната дейност на българската емиграция и в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание.
Запознава се и с Христо Ботев, който не крие възторга си от Македонски с думите: „Като му разказах за мисията си и за положението на работите, той се разпали дотолкова, щото се реши да пожертвува и ризата си от гърбът".
В Сръбско-турската война от 1876 г. Македонски е войвода на чета от 200 български доброволци. Знаме на тази чета е същото това знаме на четата на Стефан Караджа, което Македонски успява да запази в сраженията и при дългия си преход из Стара планина.
Това знаме е ушито през 1866 г. в Браила от Султана Русева. След Освобождението то е пазено като светиня и през 1925 г. е предадено от дъщерите на Христо Македонски – Тица и Екатерина, на Министерството на войната. Днес знамето се съхранява в Националния военно-исторически музей.
Знамето на четата на Стефан Караджа, което е развявал Христо Македонски.
По време на обявяването на Руско-османската освободителна война през 1877 г. Христо Македонски не може да се включи в нея.
Русия
„Когато Русия обяви война на Турция, аз бях болен, но при всичко това искаше ми се пак русите да придружа, против народния тиранин. След всичко това, което дотук разказах, след всички тия страдания и мъки, които преминаха през главата ми, иска ми се да съм пак млад, да намеря пак такава борба и да се впусна, да се предам на нея от душа и сърце. Не зная дали има нещо по-приятно, по-възвишено от подобна работа и труд за общото, на народа и отечеството добро. Един само спомен от миналото е голямо утешение за мене; това, което аз съм досега завършил, струва цял живот за мене; при тия спомени душата ми потъва в едно блаженство, което аз не мога нито да определя, нито да изкажа, нито да обясня. И да знаете колко струва едно възпоминание!... - Повече от всички светски блага и от всички надежди на тоя свят. Не ми е жално за друго, освен за младините. Но ако аз не мога по неизменните природни закони да работя и днес както досега, ще се утешавам с мисълта, че младите, новото мило поколение, надеждата на отечеството, ще продължи с достойнство борбата за неосвободената част от нашето скъпо отечество, както е възможно, както го изискват обстоятелствата и както би било най-добре. Дано в скоро време желанията ми се изпълнят и надеждите народни се осъществят“, пише в края на спомените си хъшът революционер.
Войводата Македонски на стари години
След Освобождението Христо Македонски се установява да живее в Русе, където и умира на 5 юли 1916 г. След изграждането на Пантеона на възрожденците в крайдунавския град тленните останки на бившия революционер са преместени там. На неговото име днес са наречени улици в Русе, Варна и Съединение.
Гробът на Христо Македонски в Пантеона на възрожденците в Русе,
Иван Първанов
