С мъртоносната одисея на Цвятко Павлович и Никола Войводов, предадени от арменец доносник, „вдъхновява“ Иван Вазов да напише текста на бъдещия Ботев марш. Кои са „подстрекателите“ на Ботев да превземе парахода „Радецки“ и каква е тяхната смъртоносна одисея на парахода „Германия“ – в предишния брой на „Златно време“ започнахме история, която днес ще довършим.
На 8 август 1867 г. (вторник) австрийският параход „Германия“ трябва да спре в Русе. Пристанището е изпълнено с народ, подмамен от слуха, че идва нов валия, който да смени Мидхат паша. На тази причина се отдава и наличието на многобройна войска и полиция. Точно по разписание, към 13 часа, „Германия“ акостира на понтона. Любопитната тълпа тръгва към парахода, но заптиетата я отблъскват с викове: „Назад!“ Пътниците за Русе започват да слизат. Всичко е обикновено, делнично. Нищо не показва, че пристига големец. Към парахода се отправят служител на австрийското консулство и турски полицай, който държи в ръцете си фотографиите на Войводов и Павлович.
При огледа на пътниците скоро са открити. След проверката на паспортите им са поканени да слязат на брега. Бунтовниците отказват, като казват, че това е неутрална територия и пътуват транзит за Сърбия. За да бъде по-красноречив отказът им, Войводов изважда револвера си и стреля, но не улучва. След като служителите на властта напускат парахода, десетина заптиета се опитват да го атакуват, но капитанът Цицович, далматинец по народност, застила с австрийското знаме мостика. Началникът на заптиетата спира нападението. На пристанището пристигат Мидхат паша и Георг фон Мартирт – австрийски консул в Русе от 1863 г. Фон Мартирт се качва на парахода и разговаря с Войводов и Павлович, но не успява да ги убеди да го напуснат. Нарежда екипажът и пътниците да слязат и заявява на Цицович, който протестира срещу тези мерки, че от този момент поема отговорността за всичко, което може да стане.
Барикада
През това време Войводов и Павлович се насочват към големия салон на горната палуба в задната част на парахода. Барикадират вратите и прозорците със столове и маси. Категорично заявяват, че няма да се предадат и че ще убият поне десет души, а преди да умрат, ще подпалят парахода. Войската започва да стреля по плавателния съд. В атаката се включват и две лодки с по двадесет войници. Войводите отвръщат на огъня. Близо час трае престрелката, докато заптиета с брадви успяват да разбият вратите на салона. Първото заптие, влязло вътре, е убито, а второто – ранено. Нахлулите полицаи с куршуми и ятагани пронизват апостолите. На място е убит Цвятко Павлович, а Никола Войводов е тежко ранен. Бунтовниците са завлечени за краката на площада пред пристанището. Войводов е натоварен на конска каруца и отведен в затвора, където умира след няколко часа.
На другия ден героите от „Германия“ са погребани в българските гробища, без свещеник и християнски обред. С времето гробовете им потъват в бурени и забрава. След няколко години родолюбиви русенци и баба Тонка слагат на гробовете им скромни паметници от бял красенски камък.
Конфликт
Инцидентът предизвиква дипломатически конфликт между Сърбия и Османската империя и се стига до размяна на протестни ноти. Белград остро осъжда пред Виена действията на австрийския консул, дал разрешение на Мидхат паша да атакува парахода. В резултат на протеста на следващата година Георг фон Мартирт е отзован от Русе. Мартирт ще остави и друга, по-светла диря в историята на града. На 1 януари 1866 г. той заедно с австрийския географ климатолог Юлиус фон Хан поставят началото на метеорологичните наблюдения у нас.
За голямо огорчение на българската емиграция, която очаквала политически дивиденти от случая, сръбското правителство в крайна сметка се задоволява само с паричното обезщетение, което получили близките на убития Цвятко Павлович.
Параходът „Германия“, който навявал неприятни спомени у българите, „престанал да се явява по Дунава“. След 3-4 години той преминал веднъж, но с друго име и превърнат от пасажерски на „прост хамалски вапор“. Но след Освобождението отново плава като „локален между Видин и Силистра“. Филип Симидов се кахъри, че не се намерил нито един българин, който да направи „какъвто годе знак на негодувание“.
Открит остава въпросът за предателството... Някои изследователи споделят, че двамата комити били „издадени от турски доносчик, някой си арменец...“. Според версията на емиграцията във Влашко Величко Симеонов купил и изпратил снимките на Войводов и Павлович в Русе и съобщил телеграфически на Мидхат паша за качването им на „Германия“. От едно писмо на Христо Иванов до Никола Обретенов от 2 август 1872 г. се вижда, че революционната организация го осъдила на смърт: „Величко Симеонов е в ред и скоро ще отиде да се посрещне със двамата си братя, които предаде.“ Но присъдата не е изпълнена и след Освобождението Захари Стоянов разговаря с Величко Симеонов за гибелта на апостолите. Стоянов пише: „...той не ми даде удовлетворителен отговор. Посмънка, позачерви се и ми каза, че времето щяло да покаже всичко. Няколко месеца след нашия разговор Величко Симеонов полудя, а това показва, че времето засвидетелствувало истината. Аз зная много шпиони, които след Освобождението ни или полудяха, или пък умряха безвреме, по причина, че тяхната нечиста съвест не ги е оставяла на мира.“
Драмата на русенското пристанище развълнувала и културната общественост в Румъния. Известната трупа на Йоргу и Елена Караджале подготвила пиеса със сюжет убийството на Войводов и Павлович, която поставили на сцената на Народния театър в Букурещ. Главната роля изпълнила известната румънска актриса Фани Тартини.
Стихотворение
Младата българска поетеса Екатерина Василева, женена в Браила за племенника на д-р Петър Берон Михаил Василев, написва прочувствено стихотворение за подвига на Войводов и Павлович. Тази мащабна личност, ценена високо от Юго, за съжаление е непозната у нас. Тя е първата българска поетеса, посветила перо и чувства на борбите на българите за национално освобождение.
Не остава чужд на събитията и Иван Вазов. Години след случая, щом разбира за подвига на Ботев, той пише първата версия на „Радецки“ под заглавие „Преминаването на Ботева през Дунава“. И там, след стиха, в който капитанът на „Радецки“ – „немец същи“, отказва да сътрудничи на четата, има още три знакови, много малко известни куплета, спестени от Вазов в „истинската“ втора версия за „Пряпорец и гусла“, които звучат така:
Туй го искамъ, не се моля,
всички сте въ пленъ,
тук се гледа мойта воля,
азъ съмъ капитанъ.
***
Ако ли по смелость редка
откажешъ тогазъ,
има една вехта сметка
тукъ да видим с васъ.
***
Помниш още онезъ двама,
що на турци зли
въ „Германия“ съ измама
издадохте вий?“
Ботев посещава Русчук месец след като става злощастното убийство на парахода „Германия“. Той идва във вилаетския център през септември 1867 г. на път от Калофер за Гюргево и Букурещ... Въпрос на догадки е къде точно и при кого е отседнал. Но е сигурно, че се е запознал на място с подробностите за злощастната случка с Войводов и Павлович, дори и само от информацията, публикувана на страниците на общодостъпния официоз вестник „Дунав“ от 21 август с. година.
*Из подготвената за печат книга на Боян Драганов и Стоян Комитски с работно заглавие „Зад завесата: „Осанна!“, а на сцената: „Разпни го!“. Материалът излиза със съдействието на Стоян Комитски.
