Т е са шумни, досадни, невъзпитани и мразят реда. Обичат да пренареждат мебелите и никога не оставят здрав сервиз в дома, в който са се настанили. Което между другото си е призрачен битовизъм. От филмите знаем добре, че някои полтъргайсти са истински гадини и мъстят на хората, защото са решили, че те им се пречкат в краката.
За режисьорските похвати няма какво толкова да говорим. Но в интернет има и клипове, които са на ръба на разума. Като кадрите, които преди няколко години разпространи семейство от Нюкасъл. 51-годишният Майк Халоуел и 36-годишната по това време Дарън Ритсън твърдят, че няма никаква манипулация и всичко, което се вижда, е чиста монета. Някои от обясненията на семейството обаче звучат като сценарий за филм на ужасите. А Майк и Дарън признават, че ужасът, който са изживели, е неописуем. Още повече че всичко се разигравало в присъствието на тригодишния им син.
Кърваво
В клипа се вижда бутилка с минерална вода, която се движи във въздуха. Всичко продължава няколко минути, след което тя пльосва върху масата. На лентата са запечатани също и кадри, в които в едър план е показан гърбът на Майк, където постепенно се появяват кървави цепнатини.
Дяволската история продължила дълго. Отначало в гостната започнали да хвърчат различни предмети и се чувал непоносим шум, който идвал незнайно откъде. През нощта температурата в стаите падала рязко, а на стъклените врати на шкафа се появявало изображение на череп.
Съпрузите изпробвали различни начини да се справят с полтъргайста, включително с помощта на свещеници и екстрасенси. Но техните действия не помагали. Дарън обаче забелязала, че колкото по-малко се страхуват, толкова по-слабо било действието на полтъргайста. Очевидно целта му била да ги дразни и когато това не се случвало, се укротявал.
Най-накрая проблемът бил разрешен окончателно, след като Майк започнал да изключва цялата техника у дома. Оказало се, че палавият полтъргайст престава да се захранва с енергия, докато накрая се изпарил.
Полтъргайстите обикновено са представяни като палавници, които предимно тровят нервите на стопаните, но закачките им са безобидни. Това общо взето е идеалният вариант, но в някои случаи злосторниците се превръщат в истински престъпници и играта с тях става на живот и смърт. Особено ако са решили да изгонят съквартирантите си от плът и кръв.
През 1878 г. в град Амхърст, Нова Шотландия, Даниел Тид се настанява в двуетажна къща със семейството си от общо осем човека. Една нощ 19-годишната Естер събудила всички с писъците си. Тя крещяла, че в леглото й има мишка. Заварили я седнала, с мъртвешки бледо лице и разширени от ужас зеници. Внезапно тялото й започнало да се раздува пред очите им и се чул глух тътен.
Когато това се повторило отново след четири денонощия, повикали на помощ местния доктор Керит. По време на прегледа Естер скочила и го цапардосала през лицето. После на стената се появил надпис: „Естер Кокс, ти ми принадлежиш и ще те убия!“. Отново се разнесъл тътен, а от етажерките се посипали стърготини. В дома се появили още надписи, като най-краткият от тях бил просто „Боб“. Решили, че това е името на лошия полтъргайст.
Електричество
Слухът за тайнствените събития се разпространил в окръга. Свещеникът Едуин Клей стигнал до извода, че тялото на Естер по някакъв начин е заредено с електричество. „Тя все едно е заредена с батерия, която предизвиква мълнии“, пояснил преподобният
В дома се възцарило спокойствие чак след като Естер се изнесла на квартира. Скоро след това обаче духът поставил ултиматум тя да се върне обратно, иначе ще запали къщата. Но и това не го успокоило. В зениците му вече горели палави огньове и той се захванал с новата си мания - “драсни-пални клечица”.
В къщата били регистрирани няколко палежа, за които имало подозрения, че са умишлени. Естествено, Естер била основната заподозряна. След като пламнал хамбарът, тя била вкарана за четири месеца в затвора. Пироманската история внезапно била преустановена, след като тя се омъжила. Някои съвременни специалисти смятат, че у Естер се е фокусирала психокинетична енергия, която тя не е можела да управлява и затова нещата са се случвали извън нея.
В повечето случаи духовете са единаци. Но се срещат и „организирани престъпни групи“, които извършват нападения с камъни или се гаврят нагло с жертвите си, като ги размятат във въздуха като парцалени кукли...
Такъв, добре документиран полицейски случай на злонамерени атаки на невидими сили, имало в тихия жилищен район на Уорд Енд в Бирмингам, Англия. Във втората половина на 1981 г. жители от пет къщи на източната страна на Торнтън роуд започнали да страдат от „антиобщественото поведение на неустановени лица“. По-простичко казано, почти всяка нощ някой (или нещо) хвърлял по прозорците и покривите камъни, в резултат на което били изпотрошени една камара стъкла и керемиди. Освен това незначително пострадали и няколко жители на района, които също били уцелени с камъни.
Отначало жителите се опитвали да намерят виновниците сами, като предположили, че това са местни вандали или завистливи съседи. Но частното разследване не довело до нищо и хората били принудени да се обърнат към полицията.
Случаят бил поверен на главен инспектор Лен Търли. По целия периметър на улицата и в дворовете били монтирани автоматични фотокамери, а самите полицаи дебнели в засада, оборудвани с бинокли за нощно виждане. Отново – безрезултатно. За периода от края на 1981 до края на 1982 г., когато аномалните явления изненадващо се преустановили, тайнствените каменохвъргачи така и не били хванати. Те продължавали нагло да безчинстват, като нито камерите, нито уредите за нощно виждане успявали да ги засекат. Единственото, което успели достоверно да изяснят полицаите, било това, че камъните, насочени към къщите на Уорд Енд, са извлечени за по-нататъшно използване в качеството на оръдия на престъпление от „местната почва“. Положителното в случая било, че покрай нощните бдения били хванати редица издирвани бандити и били разкрити немалко различни престъпления. Но нищо от това нямало връзка с инцидентите с камъните.
На прицел
На другия край на Земята, в малко село на територията на Кот д'Ивоар, Западна Африка, горе-долу по същото време хората били обстрелвани с каменни „снаряди“, които не само трошили прозорци и покриви, но и буквално преследвали жертвите си като ловци, в резултат на което имало много ранени селяни.
Една от първите пострадали била Мари-Роуз Акиси Яо. Летящ камък я фраснал в главата с такава сила, че тя изгубила съзнание. „Камъните хвърчаха в безпорядък навсякъде, като дъжд. Беше много страховито, всички бяха изпаднали в паника“, спомня си тя.
Друг местен жител – Аджуа Яо, добавя: „Не знам откъде дойде камъкът, който ме халоса. Намирах се в открита местност и не видях никого. Камъкът ме фрасна във врата. Така ме заболя, че едва не умрях“.
Хората били убедени, че някакъв невидим враг им е обявил война. Те се обърнали към местните власти и магове с молба за съдействие, но никой не бил в състояние да им помогне. Камъните буквално извирали изпод земята. Палавите полтъргайсти се превърнали в заплаха за местното население. Нервите на много от хората не издържали и те си потърсили по-спокойно убежище, предоставяйки на злосторниците домовете и цялата си покъщнина.
Кристи Петрова
