П отомците на Райна Княгиня не са единствените с нерадостна съдба след преврата на 9 септември 1944 г. Наследниците на баба Тонка Обретенова имат сходна съдба. Внучката й Тонка, кръстена на нея, е зверски убита без съд и присъда.
Баба Тонка ражда 12 деца, 7 от които остават живи - 5 момчета и 2 момичета, Петрана и Анастасия. От петимата й синове само Никола Обретенов, участник в четата на Христо Ботев, а след Освобождението и кмет на Русе, оставя потомство. Останалите - Атанас, Ангел, Петър и Георги - нямат деца. От грижи по близките си Атанас не успява да създаде семейство. Ангел участва в четата на Хаджи Димитър и е заточен в Диарбекир. Връща се в Русе, когато е преминал годините за женене. Петър загива при едно от сраженията в четата на Хаджи Димитър. Георги е заклан при подготовката на Априлското въстание като апостол на Сливенския революционен окръг.
Потомци
От дъщерите само Анастасия има потомство – Захаринка, а, баща й е Захари Стоянов. Захаринка Захари Стоянова-Громбах доживява до 98 години. Нейната дъщеря Хилдегард е родена и живее в Хамбург с децата си, които не знаят български език.
Най-трагична е съдбата на първородната внучка на Баба Тонка - кръстената на нея Тонка Николова Обретенова, по мъж Просеничкова.
Внучката Тонка е родена на 8 декември 1885 година в Тутракан. Заедно с братовчедка си Захаринка, дъщеря на Захари Стоянов и Анастасия Обретенова, завършват френския пансион в Русе. Никола Обретенов и съпругата му Димитра изпращат щерка си в Париж да следва медицина. Там Тонка се насочва към агрономството и завършва Агрономическия факултет. Завръща се в България и до 1918 г. е учителка в земеделското училище в Орхание (днес Ботевград). Идва си в родния Русе и е агроном в Образцов чифлик край града. Тонка Обретенова е първата българка с висше агрономическо образование! Тя впечатлява съгражданите си с професионалните си умения, знаенето на езици и особено с музикалната си култура. На 21 декември 1921 година се венчават с Нико Просеничков, сватосват ги Стоян Заимов и жена му Клавдия.
Съпругът
Нико е роден на 30 септември 1876 г. в Лясковец. Учи в родния си град, в Горна Оряховица и в Държавното педагогическо училище в Казанлък. През 1896 г. заминава за Германия и завършва философия и педагогика в Йенския университет
Той се завръща в България през 1901 г. В началото е учител в Горна Оряховица и Велико Търново, а после за пет години преподава педагогика в Силистренското държавно педагогическо училище. В Министерството на просвещението забелязват добрата му подготовка и Нико Просеничков е назначен за окръжен училищен инспектор във Видинското, а после и в Плевенското учебно окръжие. За кратко е директор на Варненската мъжка гимназия, през 1920 г. е преместен в Русе като директор на Русенския висш педагогически курс. През учебната 1921-1922 г. е назначен за директор на Русенската мъжка гимназия, където е в основата на създаването на дружеството “Младежки червен кръст”. Уволняван и отново възстановяван, той се смята за най-дългогодишния директор на гимназията до 9 септември 1944 година.
Нико Просеничков е и журналист. Редактира и издава сп. “Нашето семейство”, съредактор е на сп. “Борба с алкохолизма” и изнася много беседи пред русенската общественост на различни теми.
Семейство
Тонка и Нико Просеничкови им се раждат две момичета – Лиляна (1922-2003) и Милкана (1926-1945). В паметта на русенци Тонка е запомнена като председател на младежката културно-просветна организация „Пчелички” в града и с благотворителната й дейност за Червения кръст. През 1940 г. тя е сред инициаторите в Русе за събиране на храни, медикаменти и пари в помощ на акостиралия на брега на Дунав кораб, който депортира 509 германски евреи.
Нико Просеничков е сред най-уважаваните русенци. Истински интелектуалец, патриот, меценат и благодетел, изключително честен и принципен и заради това става трън в очите на заграбилите властта след Девети. Само за един месец тогава в цяла България са убити без съд и присъда над 10 000 души.
Донос
Като директор на Мъжката гимназия Нико Просеничков изобличава и наказва един от учителите, Илия Ташев, за непристойно поведение. Който се хвалил пред учениците си, че посещава публични домове. Ташев даже си устройвал любовни срещи с млади учителки и ученички, замръквал по бирариите с ученички, а после им поправял оценките от матурите. Веднага след преврата учителят Ташев е назначен за първия шеф на милицията в Русе. Започва да „коли и беси“, пише донос срещу „фашиста“ Нико Просеничков и измежду първите арестувани са двамата с Тонка.
Русенската историчка Веселина Антонова в книгата си „Потомците на Баба Тонка и Народният съд“ задълбочено анализира съдбата на наследниците. Нейните изследвания са изградени върху свидетелствата на Лиляна Просеничкова-Балканска, дъщеря на Нико и Тонка Просеничкови и съпруга на художника Ненко Балкански: „...На 2 срещу 3 ноември 1944 г. Тонка Просеничкова и съпругът й Нико Просеничков, директор на Мъжката гимназия „Княз Борис Първи” в Русе, са застреляни заедно с още десетки русенски граждани на полянката в местността Балюв дол между селата Щръклево и Нисово. Досега не са намерени официални документи, участници или очевидци, които да потвърдят, че са ги разпознали там.
Местни овчари, след махането на милиционерската охрана, виждат на лобното място на нощната стрелба кървавите следи по земята и следи от куршуми по дърветата. Дни по-късно подивели кучета разровили пръстта на масовия гроб и оставили след себе си разпилени части от човешки тела и кървави дрехи. Единствената цяла вещ, която овчарите намерили и прибрали, била мъжка кадифена жилетка, закачена на клон преди разстрела. По жилетката разпознали, че е носена от Нико Просеничков…”
Разправата
Както хиляди невинно убити без съд и присъда в месеците до сформирането на т.нар. Народен съд, на 30 март 1945 г. Втори състав на Русенския „народен съд” по второто дело с председател Димитър Цонев и членове Момчо Крумов, Дачо Войнов, Нено Илиев и Цоню Цоневски осъжда на смърт, конфискация на три четвърти от имота и 50 000 лв. глоба Нико Просеничков, бивш гимназиален директор, сега в неизвестност/!/, загдето писал статии във всекидневника „Русенска поща” със съдържания, които раздухвали великобългарския шовинизъм на гражданите, унищожавали престижа на съюзените народи и възвисявали качествата на националсоциализма, насърчавали борбата срещу прогресивните елементи…“
В предговора на книгата Веселина Антонова пише:„Съдебно дело и присъда за евентуални „противодържавни и противонародни престъпления” на съпругата му Тонка Обретенова-Просеничкова няма. Тя е просто разстреляна, тъй като станала свидетел на масовото убийство.“
От преживения ужас по-малката дъщеря на Просеничкови Милкана заболява от скоротечен менингит и умира на 1 февруари 1945. По-голямата - Лиляна, е изпратена в концлагер в Разградско. През 1949 г. се омъжва за художника Ненко Балкански, приятел на родителите й, който често им гостува в Русе. През 1957 г. тя подарява на Историческия музей в Русе черепа на Стефан Караджа, съхранен в семейството. Баба Тонка успява да погребе като свой син обесения войвода.
След години тя прибира черепа му и в края на живота си го предава на сина си Никола Обретенов, а той от своя страна - на дъщеря си Тонка. Така стига до Лиляна Балканска. Лиляна почива през януари 2003 г. на 80-годишна възраст.
Румен Жерев
