„Минало несвършено“ на Александър Чобанов и Владимир Полеганов е криминален психологически роман по прочутия сериал на NOVA „Отдел „Издирване“ с Ана Пападопулу и Юлиан Вергов. Майсторски замислена, динамична и завладяваща история, която разширява света на героите от екрана и позволява на читателя да надникне в най-съкровените им мисли. Романът за отдел „Издирване“ (издание на „Колибри“) е дело на двама утвърдени писатели и сценаристи с впечатляващ творчески път. Читателят узнава, че в есенна София е извършено мистериозно убийство. То, изглежда, е дело на психопат, а почеркът е бегло познат. Инспектор Камен Петков и колегите му от отдел „Издирване“ към МВР веднага се залавят с разплитането на случая, но вместо да стигнат до истината, отварят вратата към лабиринт, в който миналото е по-живо от настоящето, а приятелите са по-опасни от враговете. А в най-дълбоките сенки на лабиринта някой без лице дърпа конците на полицаи и престъпници, на виновни и невинни, на живи и мъртви.
„Ченгетата, които винаги сляпо следват буквата на закона, рядко са онези, които после пишат историята.“
Това според стар анекдот или легенда било написано на страница от малко тефтерче, залепено с тиксо под едно от бюрата в отдел „Криминална полиция“ към МВР в София. В кой кабинет точно е било бюрото, кой е собственикът на тефтерчето, защо го е оставил там – нито скрито, нито видимо – и дали изречението е цитат или авторска мисъл, са въпроси без отговор и до днес. Служителите повтарят думите с тайнствена усмивка или досада като виц или мъдрост под носа си или в компанията на новобранци, които имат нужда да се поотпуснат или стегнат в зависимост от ситуацията. Говори се, че някога – в началото на деветдесетте най-вероятно, когато законите и правилата били известни с това, че нито са закони, нито са правила и светът поне в тази част на Стария континент бил млад – някакъв служител, полицай, който помнел какво е да си милиционер и предвкусвал какво ще е да си мутра, си татуирал тези думи някъде по тялото. Къде точно историята мълчи. С годините зли езици и завистливи колеги от други отдели в столицата, че даже и извън нея, бяха превърнали своеобразното мото на отдела в нещо като стигма: там са такива, лесно минават от другата страна, мислят, че са по ръба, а всъщност отдавна са в бездната. Това, разбира се, не е точен цитат.
Главен инспектор Камен Петков, дългогодишен служител на МВР и завеждащ отдел „Издирване“, се сети за думите от митичното тефтерче, докато отваряше входната врата на евтин крайградски мотел. Всъщност, ако някой покажеше на десет случайни души снимка на постройката с въпроса каква според тях е тя, девет щяха да му отговорят, че е склад, без изобщо да обръщат внимание на табелите и надписите по нея. Десетият щеше да каже, че знае, че е мотел, защото негов приятел е отсядал в такъв. По време на командировка.
Навън беше ден, късен ноемврийски следобед, и светлината правеше последни опити да се задържи по улиците на града. Мотелът се намираше в близост до поле, което някога – в някой посивял от прах архитектурен план на някоя отдавна фалирала строителна компания – е било описвано като перспективно и комуникативно място.
Тясната и осеяна с дупки уличка, на която се намираше мотелът, най-вероятно нощем тънеше в мрак, разкъсван единствено от изписаното с неонови букви име на мотела: „Гладис“. На уличката, недалеч от една сравнително нова метална кофа за боклук и от една оглозгана от огън и полуразтопена пластмасова нейна предшественичка, имаше паркирана кола. До нея, облегнат на капака на сравнително нов служебен автомобил, стоеше и чакаше мъж. Малко встрани от него – мълчалива като колегата си – чакаше жена. Мъжът гледаше на света през тъмни очи, в които дори бившата му съпруга се бе отказала да търси светлина. Жената държеше в ръцете си запалка – отдавна свършила пластмасова запалка, която приличаше на някакъв вид талисман. Мъжът се казваше Валери и не обичаше името си. Жената се казваше Магдалена и не знаеше кой я е кръстил така.
Инспекторът се обърна към двамата си колеги. И макар че следобедът вече беше почти изцеден от светлина, те забелязаха движението на главата му. Валери кимна, а Магдалена замръзна на място: и двамата вече познаваха достатъчно добре шефа си, познаваха и себе си, вярваха, че познават и мислите си. Поне в моменти като този. А инспекторът, все още неоткрил отговор на въпроса защо точно в този момент мислите му се занимават със спомена за цитата от тефтерчето, потъна в мотела. Миналото обикновено държи сметка, рядко дължи обяснения.
Коридорът, който водеше към крайната цел на инспектора – най-обикновена стая за най-банални краткотрайни срещи между непознати и полупознати хора, – миришеше на мухъл. Инспекторът се спря пред стаята, клекна пред ключалката и след секунда отвори вратата.
В стаята имаше двама души: завързан за леглото, чисто гол и с превръзка на очите, лежеше млад мъж, а върху него, също гола и напълно свободна, седеше млада жена. Тя държеше в ръка малък камшик, който използваше от време на време и с умерен ентусиазъм. Тялото на мъжа лъщеше от пот или масажно олио, или и от двете. Тялото на жената изглеждаше странно сухо – сякаш двамата бяха от различни светове и въпреки очевидното им желание имаше сили, които им пречеха да се слеят, каквото е клишето за подобни ситуации, в едно цяло.
Плътни пердета скриваха единствения прозорец в стаята вероятно за да бъде създадена атмосфера на нощ, а не защото стаята беше на приземен етаж и дори дете би могло да надникне вътре. Всъщност отвъд прозореца имаше само поле, оглозгано от есента и осеяно с ръждивите скелети на селскостопански машини. Нищо живо не би прекосило това поле, за да надникне в тази стая. Пред пердетата имаше лампа, от която се изливаше бледа студена светлина. Обляно в нея, тялото на завързания за леглото мъж лъщеше с блясъка на болестта, а не на похотта. Тялото на жената пък на моменти добиваше здравословен оттенък – сякаш лъстивите ѝ движения успяваха за кратък миг да я доближат до място, където есента и ръждата отвън и всичко вътре в тази мръсна и тясна стая не можеха да докоснат и проядат младата ѝ кожа. Мъжът не спираше да реди обичайните за подобна ситуация фрази: изпразнени от съдържание, те добиваха смисъл единствено чрез повторението си, защото отразяваха ритъма на телата и създаваха илюзията, че участниците в тази сцена са част от вечен или най-малкото древен танц. Създаваха и илюзията у мъжа, че макар и вързан, той продължава да контролира ситуацията. Мъжът дотолкова беше потънал в този екстатичен танц (за чиито съвсем земни характеристики свидетелстваха няколкото банкноти, оставени на нощното шкафче), че не забеляза промяната в ритъма на тялото на жената, която почти замръзна, когато видя инспектора, застанал на вратата на стаята. Инспекторът ѝ направи знак да не казва нищо и да остане на място и тя го послуша – вероятно не за първи път ставаше неволна героиня в подобен сюжет. Инспекторът се приближи до леглото и ѝ направи нов знак: да продължи. Тя отново го послуша и удари още няколко пъти мъжа. Той продължаваше да говори. Инспекторът изгуби търпение или видя каквото искаше да види – и на него самия не му беше ясно защо точно в този момент и точно в тази ситуация бе решил да забави малко работата си и да погледа. Направи знак на жената да се махне и тя остави клиента си гол, възбуден и все така завързан. Той не регистрира промяната или я усети, но не реагира. Със сигурност обаче усети удара, с който инспекторът цепна горната му устна и пренасочи притока на кръв от по-долните области на тялото към главата му. Инспекторът махна превръзката от лицето на мъжа. След това отстъпи назад, без да откъсва очи от него.
– Жена ти е убедена, че си изчезнал.
Завързаният не каза нищо, лежеше неподвижен и само погледът му издаваше сметките, които се въртяха в главата му. Инспекторът погледна към парите на шкафчето.
– Виждаш ли... – заговори мъжът. – Има начини да се разберем.
– Бихме ли могли да се разберем? – обърна се инспекторът към жената.
Тя не очакваше въпроса. Беше се свила в единия ъгъл на стаята и сигурно вярваше, че мъжете са забравили за съществуването ѝ. Кимна стреснато, без да поглежда клиента си.
– Грешиш, момиче – каза инспекторът. – Не бихме могли да се разберем. Той ще се разбере със съда, който на свой ред ще бъде уведомен за всичко – измамите с ДДС, прането на пари.
– Сумата може да се увеличи – пробва се отново мъжът. – С много. Обявявате ме за безследно изчезнал и всички са щастливи.
– Никой няма да повярва на това – отвърна инспекторът и този неочакван отговор запали искрата на надеждата в очите на мъжа: ченгето иска да се пазари? Но инспекторът продължи и надеждата угасна: – Никой не е щастлив.
