П редателството съпътства човешката история още от момента на нейното начало. И наред със самосъзнанието е сред онези неща, които отличават човека от останалите животни. То е присъщо само на човека и за съжаление е една от последиците от нашата духовна еволюция.
Като оправдание за неговото извършване винаги се намират причини. И колкото предателството е по-силно, толкова според извършителите причините са по-основателни. Истината обаче е, че в основата на всяко предателство стоят завистта и алчността: за пари, злато, слава, почести, власт, а нерядко и за жени. През хилядолетията на човешкото развитие предателствата са разрушавали цели империи и са ставали причина за гибелта на милиони хора.
Подобно и на останалите народи предателството не е чуждо и на българския и намира прояви във всички периоди на нашата многострадална история. Като че ли особено силно то се изявява в годините на османското владичество. И в това няма нищо необичайно, тъй како именно в трудни и тежки години и векове се проявяват както достойнствата, така и недостатъците на един народ. И българският не прави изключение в това отношение.
Действителност
Османският период в българската история е време на мрачна действителност, в която се раждат и отглеждат наред с героите хайдути, а по-късно четници и революционери, и родоотстъпници, и предатели. И докато едни българи са готови да пролеят кръвта и да дадат живота си в името на свободата на следващите поколения, то наред с тях и сред тях живуркат и едни други същества, чийто смисъл на живота се изразява единствено и само в личното им щастие и кротко благополучие. Тези същества, които е недостойно да бъдат наречени човеци, са готови да предадат и продадат своите сънародници и дори своите най-близки и роднини в името на материална или финансова облага.
Българи предават българи в Априлското въстание!
„Робската действителност независимо от своята социална основа създава отцеругатели, родоотстъпници, фарисеи, блюдолизци, негодяи, доносчици и страхливци, хора с пречупени гръбнаци, без мисъл и воля. Такава е социалната смет, в полога на която се роят предателските души. Кесията, търбухът и страхът са тези, които ги тласкат към измяна на чест на род и на родина... Това са наследниците и внуците на предателите от Средновековието. Срещу тях Паисий отправя гневните си думи. Тези изроди Раковски поставя извън българския народ. Тях Левски обвинява за „проклетото зрелище на варварското робство“.
Жълтици
Предателства не липсват и в такива национално значими събития като освобождението на България, които трябва да обединят целия български народ. Но и тук има хора, които избират звъна на жълтиците пред бъдещата народна свобода. И бройката на тези хора не ще да е била никак малка. За съжаление до нас са достигнали само една нищожна част от техните имена“, пишат историците Васил Гюзелев и Николай Генчев.
Наред с всички останали случаи на предателства възрожденската българска история познава и един наистина потресаващ и ужасяващ случай, в който баща предава родния си син. Не заради финансова облага, а от едничкия страх за собствения си живот.
ЗАБРАВЕНАТА ИСТОРИЯ: Велчо Джамджията не успя да стане княз
Но това не оправдава ужасната му постъпка и не го оневинява. Този случай случайно или не българските историци услужливо са успели да скрият и информация за него няма в нито един учебник по родна история. А той трябва да се изучава. Защото историята ни не е съставена само от величави моменти на героизъм и триумф, а и от такива, с който няма особено повод за възхищение и преклонение, а точно обратното.
Обущар
Жертвата на тази ужасяваща случка Димитър Тодоров Ночев е роден през 1850 г. в Пирдоп. Получава начално образование, след което заминава за Пловдив, където става обущарски калфа, а след това и майстор. Завръща се в родния си град и отваря дюкян, където започват да се събират будни българи и да коментират опасни бунтовнически въпроси.
На мястото, където някога е бил родният дом на Димитър Ночев, има поставена възпоменателна плоча
Това няма как да остане незабелязано и привлича вниманието на османските власти, заради което Ночев е бил няколко пъти викан в конака и разпитван. Накрая, за да не бъде арестуван и тикнат зад решетките на кауша, той е принуден да емигрира в Румъния. Там се свързва с българските хъшове и се увлича от идеите за бъдещата революция и за освобождението на България. През 1875 г. той се запознава с Христо Ботев, с когото стават добри приятели. А година по-късно встъпва в редиците на четата му, качва се на кораба „Радецки“, слиза на Козлодуйския бряг и участва във всички сражения на четата чак до смъртта на войводата и разбиването й.
Предателството на владиката Григорий
След гибелта на Ботев Ночев се присъединява към групата на Никола Войновски, с която поема на изток в Стара планина. На 1 юни той се отделя и тръгва към родния Пирдоп заедно с още трима четници. Изтощени от глад и непрестанния дъжд, неговите другари първи влизат в града, където са заловени и изпратени в София на съд.
След като се укрива още няколко дни в гората, Ночев също решава да влезе в града. Най-напред той се обръща към вуйчо си, който обаче му отказва хляб и подслон, но не го издава. Прехвърляйки се през съседските дворове, бившият четник стига незабелязано до бащиния си дом и се укрива в плевнята, а брат му Гошан тайно започва да му носи храна. Скоро обаче бащата забелязва, че хлябът намалява, и притиска Гошан, който признава за завръщането на брат си. Пирдопският краевед Методи Стоянов разказва за случилото се: „Хитрият старец се преструва, че дохождането на сина му е приятно и казва Димитру да слезе от отлокуната (плевнята) и се скрие в зимника, където щяло да му е по-хубаво. Щом видял бунтовника в зимника, бащата заключва вратата и отива да го предаде в конака". Четникът е изненадан от турците и арестуван. Той е отведен първо в Златица, а след това и в София, където е осъден на смърт, но през август 1876 г. е амнистиран чрез поръчителство.
Без прошка
След Освобождението Димитър Ночев се установява да живее в София, създава семейство и има цели седем деца. В следващите години заема различни административни длъжности, като два пъти е избиран и за народен представител в първите български народни събрания. Той обаче не може да забрави и да прости бащиното предателство и до края на живота си никога повече не се връща в родния си дом в Пирдоп.
През октомври 1912 г., в първите дни на Балканската война, Димитър Ночев преживява тежка лична загуба. Синът му Тодор загива като ротен командир в 1-ви пехотен Софийски полк по време на битката при Селиолу. А четири години по-късно, на 7 март 1916 г., синът, предаден от родния си баща, на свой ред също умира на 66-годишна възраст и е погребан в София.
Спомени
След Освобождението Димитър Ночев пише спомени, в които осветлява образа на Ботев. Ето някои от мислите му, записани за поета революционер:"Ботев дружеше с хора от различни нации освен турците, които смяташе неспособни за културен напредък и живот. Никога не говореше за своите стихове; гледаше на тях като на нещо обикновено. Искаше свобода за всички, в това число и за турците, но с условие да си живеят настрана. Не смяташе за престъпление, ако собствеността се наруши в името на някаква благородна цел, и той я нарушаваше , за да нахрани своите гладни другари или пък за делото - но никога за себе си. Той често пъти оставаше гладен, като даваше и последната си стотинка на другарите си."
За да прибере наследството: Синът на Филип Тотю го обявява за мъртъв!
Разказаната история далеч не е първият случай в годините на освободителното движение, в който най-близките хора и кръвни роднини извършват предателство от страх или заради материални и финансови облаги и запазване на собственото си добруване и благополучие.
Иван Първанов
