П рез 1877 г. на Балканите избухва поредната от многото Руско-османски войни, която за българите този път ще добие измеренията на Освободителна. Целият български народ е в еуфория. Стотици мъже и младежи се записват доброволци в Опълчението към руската армия. А онези, които остават в страната ни, вадят от тайниците и лъскат купените от по-рано саби, пушки и пищови и мечтаят да посрещнат братушките и да се присъединят към тях като очистят българките земи от омразните агарянци.
Оказва се обаче, че в тези еуфорични за целия български народ дни има и българи, за които новообявената война не е повод за повод. Това са черни души, които поради едни или други причини се чувстват удобно и комфортно под властта на султана и не желаят и да чуят за никакво освобождение на родните земи и за възраждането на българската държава.
Черна душа
Една от тези черни души е и висшият български духовник митрополит Григорий. Той е роден през 1828 г. в бесарабското село Сороки, Молдова, която тогава е в пределите на Руската империя. Светското му име е Георги Немцов. Още от ранна детска възраст той се отдава в служба на Бога и се подготвя усърдно да стане монах, затова и става послушник в манастира „Нямцу“ в родината си. 18-годишен е изпратен на обучение в Хилендарския манастир в Света гора. След това завършва духовно училище в Кручешме и богословското училище на остров Халки. Той е рядко срещан ерудит сред монасите по онова време като владее 5 езика: турски, гръцки, руски, румънски и немски. От 1863 до 1869 г. той служи в българската църква „Св. Стефан“ в Цариград и преподава в българското училище в града.
Сред създаването на Българската екзархия Григорий е избран за Доростоло-Червенски митрополит и заема тази длъжност в продължение на над четвърт век, от 1872 до 1898 г.
Още след началото на бунтовете в Босна и Херцеговина духовният пастир излиза с призив към миряните в своето паство да се въздържат от организирането на бунтове и вдигане на оръжие. Той приканя българите да продължат да бъдат верни поданици на султана и да не се водят по акъла на една шепа хайти, които са взели пари от Русия, за да бунят българския народ. Всъщност от детските си години владиката пази доста горчиви спомени от живота си в Руската империя. Неведнъж в разговори той споделя, че ако трябва да избира дали да живее в България под османско робство или в Руската империя, той би избрал първото. „Българите тук имат свобода, те не са в крепостническа зависимост, както е в Русия”, обяснява Григорий. Това обаче е трудно да бъде осмислено от българите тогава, за които Русия е освободителка и всяка хулна дума срещу нея е скверна.
Донос
Поведението на владиката Григорий срещу Русия обаче не се ограничава само с призива му българите да си траят и да не се замесват в бунтовете в Босна и Херцеговина. От думи той минава и към дела като участва и в залавянето на революционера Тома Кърджиев, войвода на Червеноводската чета. Владиката пише срещу него донос, в който го обвинява, че готви бунт против негово величество султана. Ето как Захари Стоянов описва случката:
„Докато четицата целувала байрака, докато всички млади юнаци плачели като деца, не от страх или скръб, че им е мил живота, но просто ей така, че всички те били идеални и благородни души, не били омирисани и осквернени от калното блато, което се нарича „благоразумие, верноподанически чувства, гечинмек” и пр. ненадейно е неочаквано те били прободени не от турски ятаган, не от черкезка кама, а от архиерейския златокован жезъл на негово високопреосвещенство свети Доростоло - Червенския митрополит Григорий, който взел ролята на гнусен шпионин спрямо червеноводските юнаци.”
Тома Кърджиев, когото владиката предава.
От разказа на Захари става ясно, че митрополитът научава за четата от своя подчинен, отец Арнаудов, който пък получава информацията от селянин от Червена вода. Но да дадем отново думата на сладкодумния разказвач Захари Стоянов:
„Какво са си говорили двамата пастири, архиерей и иконом, мъчно е да се знае. Знае се само, че след малко файтонът на първия се търкалял към конаците на Вали паша. Дядо Григорий станал предател. Вижда се, че в работата между него и Вали паша ще е имало някакъв си компромис, защото в Червена вода не били изпратени заптии, а владишкият гавазин Янко. Той грабнал от селото Тома Кърджиев и двамата свещеници, които отвел в Русе. Той ги уверил, че ги вика старецът съвсем по обикновени работи. Тримата били затворени в митрополията. Тук те се подложили на строг калугерски изпит, който траял няколко дни. „Прибери си едно друго, чедо, налага се да отидеш до конака, отгдето ще те освободят”, казал една вечер лукавият митрополит на Тома. Тома тръгнал към конака, но лоши предчувствия обладали душата му. Щом се явил пред очите на русчушкия алан бей, трима души, голи арнаути го грабнали и оковали в синджири. Ни приятелите, ни родителите, ни друг някой русчушки гражданин знаял нещо за тайнственото изчезване на Томата. След четири дни се получило известие, че червеноводският даскал Кърджиев преминал през Търново пеша, полуубит и оплетен в синджири, когото откарали в Стара Загора. На следната неделя същият този дядо Григорий, на когото думата предател се изобразява на мрачното му чело, четял проповед в черквата „Св. Троица”, а православното стадо го зяпало. Ех, дядо, дядо, кална е твоята душа.“
Нагаждач
Историята с нагаждаческото поведение на владиката Григорий се повтаря две години по-късно. След обявяването на Руско-османската война в 1877 г. Григорий отново приканва българите да останат верни и да се сплотят около „славянския престол на възлюбления наш цар Абдул Хамид с дълбока любов, вярност и преданост.” По-късно поетът Петко Р. Славейков отбелязва, че „никой българин, дори Иванчо Пенчович, не е дръзвал към такава мерзост, както този Христов служител.” Когато вижда, че войната се развива в полза на Русия обаче, духовникът изменя сменя посоката и излиза с нов призив към българите, този път да помагат всякак на руските войски и да им сътрудничат.
Срещу владиката Григорий застава и самият народен поет Петко Славейков
След Освобождението този уникален нагаждач отново използва събитията в своя полза. Той става депутат в Учредителното събрание от Консервативната партия, като не е бил пряко избран от българския народ, а според правото, което му дава владишкият му сан. Участва и подпомага активно преврата от 18881 г., с който княз Батенберг установява своя личен режим на пълномощията. След това Григорий е избран и в Първото обикновено народно събрание, но влошеното здравословно състояние му попречва да участва в неговите заседания.
Катедрален храм Св. Троица в Русе, където е бил погребан владиката Григорий.
Въпреки това владиката доживява още 20 години след Освобождението и умира на 17 декември 1898 г. в София на 70-годишна възраст. Погребан е в притвора на русенския катедрален храм „Света Троица“.
Иван Първанов
