Т енорът от Софийската опера Ангел Антонов предизвика същински взрив с биографичната си книга за Райна Кабаиванска - „Весталка на операта“. Тя излезе в навечерието на 2025 година, когато цял свят отбеляза 90 години от рождението на една от най-значимите певици в историята на световното оперно изкуство.
- Г-н Антонов, разкажете ни как се роди идеята да напишете тази книга и през какво преминахте, докато тя стигне до читателите? Срещнахте ли трудности при написването и отпечатването на „Весталка на операта“?
- Аз вярвам, че когато нещо трябва да се случи, то просто се случва. Знаех, че трябва да напиша тази книга. Че имам какво да кажа. Тя не е само за Райна Кабаиванска. В действителност е за всички певци и за самата професия на вокалния изпълнител. А госпожа Кабаиванска е един вид събирателен образ. Книгата е поклон към всички певци. Защото знам какво означава да се посветиш на тази професия, особено в България – това е чиста форма на идеализъм. Означава да преглътнеш всички неудобства и мъчения в името на пеенето, на музиката. Но и по света не е много по-различно. Затова обичам всички певци. Ние споделяме една обща съдба.
В действителност книгата срещна огромни трудности. Имаше хора, които се опитаха да ми попречат. В продължение на 6 месеца моят ръкопис не стигна до госпожа Кабаиванска. Нарочно. Не позволиха да стигне до нея. Борбата беше безмилостно жестока, но аз съм силен противник... Пазя си есемеса от госпожа Кабаиванска с трогателните думи от нея: „Истински съм развълнувана!“... Това е голяма победа. Книгата е написана от певец за друг певец – от младото поколение за предишното поколение. Нашето изкуство е една дълга линия от певци от всички народности и поколения, които са създали вековна традиция. Сега е наш ред.
- Вие сте оперен певец, който преди това учи актьорско майсторство в НАТФИЗ. Защо се отказахте от театралната сцена и се насочихте към пеенето?
- Всъщност не съм се отказал от актьорската професия и силно вярвам, че някой ден ще ми се даде шанс да се снимам в киното. Аз продължавам да съм актьор, но съм минал на друго ниво, по-високо в известен смисъл. Пеенето също е актьорска работа, в операта има сериозна драматургия и сложни философски идеи. Просто да пееш е невероятно удоволствие, то е необикновено. Музиката прониква в теб на физическо ниво, а не само на интелектуално. Тя ни свързва с други измерения - това не е метафора, а е съвсем буквално.
- Разкажете ни за своя дядо, който е легенда за Варненската опера, прочутия сценограф Ангел Атанасов - Ачо. Каква беше първата ви среща с операта?
- Моят дядо беше дългогодишен главен сценограф на Варненската опера. Учил е в Съветския съюз заедно с Николай Гяуров. Попитали са го в кой театър в България иска да работи и той избрал Варненския. Може би, понеже много обичаше морето, дядо ми беше един от най-добрите маринисти. Неговото решение е повлияло и на моята съдба да се родя във Варна. На шестгодишна възраст ме заведоха на операта „Трубадур“ в Летния театър. В четвъртото действие съм заспал и после съм бил много сърдит на майка си, че не ме е събудила... Как може такова нещо – аз да заспя на опера?! Ха-ха.
- Учите в Неапол при световноизвестни имена, чието споменаване буди респект у меломаните. Разкажете ни за този период от живота си.
- В Неапол попаднах на един от най-добрите хора, които съм срещал – моя учител Луиджи Джордано Орсини. Човек с огромна дълбочина и скромност, и доброта едновременно. Навремето, когато Павароти учредил конкурс на свое име, е имало регионални кръгове. В Неапол спечелил именно моят учител. Толкова бил несериозен, че не си научил текста и пял с клавира. Павароти му казал: „За финала във Филаделфия поне си научи нотите...“ Но той така и не отишъл. Впрочем, мисля, че на този финал са наградили Мариана Пенчева. Но да се върна на моя учител. Такъв е той – винаги е имал комплекси, че е пълен, и еди-какво си, и по тази причина е станал хорист. Но ето, този човек имаше огромно търпение с мен и в известен смисъл ми спаси живота. Чуваме се почти всеки ден, той ми е семейство.
Докато бях в Италия, съм участвал в майсторски класове на легендарни певци, но то вече кой ли не е... Тези майсторски класове са толкова безсмислени понякога... Но да срещнеш на живо Ренато Брузон например или Мариела Девиа е невероятна емоция.
- Колко години сте солист на Софийската опера? Как попаднахте в театъра?
- Акад. Карталов търсеше млади певци за участие в операта „Янините девет братя“ и ме чу на един майсторски клас на госпожа Красимира Стоянова. Назначи мен и още четирима колеги. Това беше през 2017 г., а още през май 2018 г. заминахме за Москва и играхме в Болшой театър. Това остава за цял живот! Тук много хора се опитваха да подценят важността на този гастрол, но успехът ни наистина беше голям.
За тези 7-8 години имам вече над 40 роли, някои от които много отговорни.
- В последните месеци участвахте в спектакли на световно ниво. Видяхме ви като Панг в „Турандот“ от Пучини под диригентската палка на големия Даниел Орен и с участието на звездни ваши колеги. Последва ролята ви на доктор Каюс в премиерните спектакли на операта „Фалстаф“ от Дж. Верди с режисьор Марко Гандини. По-голямо ли е вълнението да пеете в такива представления, отколкото в редовите заглавия от афиша на операта?
- Вълнението винаги е различно. На мен досега ми върви на малки, но много трудни роли. Отговорността е огромна, защото най-малкото отклонение от ритъма може да повлече всички – и оркестъра, и хора... Аз имам невероятно умение да се концентрирам и това ми помага дори в много напрегнати ситуации. Просто мозъкът ти трябва да е като компютър. Освен това в тези по-малки роли нямаш време да се настройваш, пък да сбъркаш – в никакъв случай. Трябва да излезеш на сцената и направо да събориш тавана. Иначе никой не си спомня, че изобщо си участвал.
Но за диригента няма големи или малки роли, той държи всичко да е изпипано до съвършенство. Например Орен – с него беше много тежко, защото повтаряхме като луди. Бяхме изморени, но в същото време - щастливи, защото си давахме сметка, че участваме в нещо извънредно. Неописуемо е да видиш такъв майстор как всеотдайно работи. За него няма никакво значение кой си и какъв си, вие работите заедно и той иска да постигнете максималния резултат. И ти усещаш промяната, израстването. Не я усещаш след време, а веднага, в този момент... О, миг, поспри!
А с Марко Гандини беше много приятно да се работи, защото той е режисьор, който обича певците и обича пеенето. Това се среща много рядко. Той пееше всичко с нас. Освен това веднага чуваше музикалните грешки и не ни оставяше да ги затвърждаваме. Той обича музиката и не се самоизтъква като режисьор, а дава път на изпълнителите. На мен ми каза съвсем просто: „Ангел, в тази роля трябва да бъдеш много зъл“. Какво по-лесно от това?! Ха-ха.
- Какво ви предстои? Нови роли?
- Аз от години мечтая за една роля, която е все едно написана за мен – Логе от „Рейнско злато“. Това вече е главна роля. Във всяко отношение това е идеална партия за мен в настоящия етап от развитието ми. И вокално, и актьорски. Преди три години бях включен в разпределението, но диригентът не ми даде шанс. Похвалите му бяха невероятни, но накрая не ми даде спектакъл. Предпочете рутината и спокойствието си. Защо да си създава грижи и да пуска дебютант...? А това е роля, с която бих имал успех на всяка сцена, убеден съм.
- Какво мислите за пътя и за бъдещето на младите оперни артисти у нас в това трудно изкуство?
- Бъдещето е обречено на печал. Не само в изкуството и не само в България. И това не е песимизъм. Аз просто виждам какво се случва. Не се мисли за утрешния ден, не се мисли за ближния. Да се налапаме днес, пък после каквото ще да става.
В световен мащаб операта е единствено бизнес. Вече е важен само финансовият приход и нищо друго. Изкуството не е ценност, за него не се полагат грижи. Но всъщност за какво се полагат грижи...? Всичко е комерсиално – отвън лъскаво, вътре – празно.
Качеството не е каквото е било. Отношението към певците не само в България, а абсолютно навсякъде е като към работници. Не като към творци. Не като към таланти, които имат нещо да кажат на света. Някакви пионки. Ако закъсаш, ще те сменим. Ти не си важен. Всеки може да бъде сменен... Но не е вярно това. Не всеки може да бъде сменен. Не може да замениш ерудиция, интелект, критерий, артистичност. А човешкият глас е дар директно от небето. Това са незаменими неща. Но днес живеем в свят на подменени ценности.
- Какво бихте казали на младите зрители, как бихте ги провокирал да влязат в оперната зала и да гледат спектаклите на Софийската опера?
- Операта е живо изкуство. То се случва сега, в този момент. Пред очите ви. Това е неповторимо изживяване. Не може да се сравни с нищо. Захвърлете телефоните и таблетите, и елате да преживеете нещо истинско. Нещо, което е дело на хората и техния талант. И е достъпно за всички, които искат да отворят сърцето си.
Кой е той:
- Ангел Антонов е роден във Варна в семейство с артистични традиции. Първоначално се насочва към театралното изкуство и се обучава в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” при проф. Пламен Марков
- През 2011 г. заминава за Неапол и в продължение на четири години развива вокалните си умения при тенора Луиджи Джордано Орсини
- Участвал е в майсторски класове на имена от световен мащаб. От 2017 г. е солист на Софийската опера, където е изпълнил над 40 роли
- През септември 2024 г. на пазара излезе първата му книга „Весталка на операта“, посветена на Райна Кабаиванска
Елизабет Методиева
