„Размяната“ на Джон Гришам, издание на „Обсидиан“, е продължение на легендарната му книга и филма по нея „Фирмата“. Преди петнайсет години младият адвокат Мич Макдиър разкрива престъпната дейност на мемфиската фирма, която пере парите на мафията. Животът му е застрашен, затова той и съпругата му Аби бягат в чужбина. С 8 милиона долара, изтеглени от фирмената сметка на Кайманите. Сега опасностите сякаш са останали в миналото. Мич вече е съдружник в нюйоркска фирма с офиси по целия свят. Когато негов колега в Рим се разболява, той се съгласява да поеме най-важния му случай – съдебен иск на турска строителна фирма срещу Либия в огромен размер. И се изправя срещу група терористи, които отвличат в пустинята неговата сътрудничка Джована. Те искат откуп от $100 млн. Мич има 10 дни, за да намери парите. Сам. Без намеса на полицията. Похитителите заплашват Аби и децата. Проблемът става твърде личен. Този път Мич Макдиър няма къде да се скрие.
Мич влезе за пръв път в натруфеното фоайе на хотел „Пийбоди“ в центъра на Мемфис два месеца преди двайсет и петия си рожден ден. Беше третокурсник по право в Харвард и щеше да се дипломира следващата пролет четвърти по успех във випуска си. Вече имаше три хубави предложения за работа от големи фирми: две в Ню Йорк и една в Чикаго. Никой от приятелите му не разбираше защо му е да посещава някаква кантора в Мемфис, която не е от известните в бранша. Аби също се отнесе скептично.
Всъщност го тласкаше алчността. Фирма „Бендини“ беше сравнителнο малка, имаше само четиридесет адвокати, но предлагаше повече пари и облаги, както и възможността по-бързо да стане съдружник. Мич все пак подложи алчността на логичен анализ, дори я отрече и успя да се убеди, че като млад мъж от провинциално градче ще се чувства по-добре в по-малък град. Във фирмата имаше семейна атмосфера, никой не я беше напускал. Поне не жив. Той трябваше да се досети, че предложението е твърде хубаво, за да бъде истина, и че е съпроводено със сериозни негативни последици и усложнения. Двамата с Аби издържаха само седем месеца и имаха късмет, че успяха да избягат.
Само че тогава влязоха във фоайето на хотела, хванати за ръце, и се смаяха от пищната мебелировка, ориенталските килими и невероятния фонтан по средата, в който плуваха патици.
И сега плуваха и Мич се зачуди дали не са същите. Поръча си диетична газирана напитка на бара и потъна в едно от меките кресла до фонтана. Спомените нахлуха: опияняващата радост, че са го избрали; облекчението, че следването му е към края си; безграничната вяра в светлото бъдеще; нова кариера, нов дом, модерна кола, висока заплата. Двамата с Аби дори заговориха за деца. Да, Мич имаше колебания, но те започнаха да се разсейват, щом прекрачи прага на „Пийбоди“.
Какъв глупак бе излязъл! Наистина ли минаха петнайсет години? Тогава бяха още наивни хлапета.
Той допи питието си, отиде на рецепцията и се регистрира. Беше си резервирал стая за тази нощ под името Мичъл И. Макдиър и докато чакаше рецепционистката да я намери, в съзнанието му пробяга мисълта, че някой може би го помни. Жената не го помнеше, едва ли и някой друг щеше да го познае. Беше минало твърде много време и участниците в престъпната схема, които го преследваха, отдавна ги нямаше. Качи се в стаята си, обу си джинси и излезе да се поразходи.
През три преки, на Фрънт Стрийт той застана пред пететажната сграда, която навремето наричаха Бендини Билдинг. Едва не го побиха тръпки, когато си спомни своя кратък, но сложен престой там. В съзнанието му изникнаха имена и стари лица, които вече ги нямаше – или бяха мъртви, или живееха скромно някъде другаде. Сградата беше реновирана, преименувана и пълна с апартаменти, чието голямо предимство беше гледката към реката. Мич я подмина и намери закусвалнята на Лански – старо мемфиско заведение, което не се беше променило. Влезе, седна на бара и си поръча кафе. От дясната му страна имаше редица сепарета – всичките празни в късния следобед. Третото сепаре беше онова, където седеше, когато един агент на ФБР се появи изневиделица и започна да го разпитва за фирмата му. Това беше началото на края, първият ясен сигнал, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Той затвори очи и си припомни целия разговор, дума по дума. Уейн Тарънс, така се казваше агентът и Мич никога нямаше да го забрави, колкото и да се стараеше.
Когато изпи кафето си, плати, тръгна си и закрачи по главната улица, където за кратко се качи на тролей. Някои от сградите бяха променени, някои изглеждаха същите. Много от тях му напомняха за събития, които се опитваше да заличи от паметта си. Слезе при парка, намери си пейка под едно дърво и се обади в кантората, за да се осведоми какво става. Звънна и на Аби да провери как са момчетата. У дома всичко беше наред. Не, никой не го следеше. Никой не го помнеше.
По здрач се запъти обратно към хотел „Пийбоди“ и се качи с асансьора на последния етаж. Барът на покрива беше популярно място, откъдето хората гледаха залеза над реката и пиеха с приятели, обикновено в петък следобед след тежка седмица. Когато получи предложението за работа, двамата с Аби дойдоха в Мемфис и по-младите служители на фирмата заедно със своите съпруги ги доведоха тук. Всички бяха семейни. Всички адвокати бяха мъже. Такива бяха неписаните правила в „Бендини“. По-късно, когато с Аби останаха насаме, спокойно изпиха по едно питие и взеха пагубното решение той да приеме работата.
Мич си поръча бира, облегна се на перилата и зарея поглед към река Мисисипи, която се виеше покрай Мемфис в своето вечно пътуване към Ню Орлиънс. Големи шлепове, натоварени със соя, бавно минаваха под моста към Арканзас, докато слънцето залязваше, Мич влезе за пръв път в натруфеното фоайе на хотел „Пийбоди“ в центъра на Мемфис два месеца преди двайсет и петия си рожден ден. Беше третокурсник по право в Харвард и щеше да се дипломира следващата пролет четвърти по успех във випуска си. Вече имаше три хубави предложения за работа от големи фирми: две в Ню Йорк и една в Чикаго. Никой от приятелите му не разбираше защо му е да посещава някаква кантора в Мемфис, която не е от известните в бранша. Аби също се отнесе скептично.
Всъщност го тласкаше алчността. Фирма „Бендини“ беше сравнителнο малка, имаше само четиресет адвокати, но предлагаше повече пари и облаги, както и възможността по-бързо да стане съдружник. Мич все пак подложи алчността на логичен анализ, дори я отрече и успя да се убеди, че като млад мъж от провинциално градче ще се чувства по-добре в по-малък град. Във фирмата имаше семейна атмосфера, никой не я беше напускал. Поне не жив. Той трябваше да се досети, че предложението е твърде хубаво, за да бъде истина, и че е съпроводено със сериозни негативни последици и усложнения. Двамата с Аби издържаха само седем месеца и имаха късмет, че успяха да избягат.
Само че тогава влязоха във фоайето на хотела, хванати за ръце, и се смаяха от пищната мебелировка, ориенталските килими и невероятния фонтан по средата, в който плуваха патици.
И сега плуваха и Мич се зачуди дали не са същите. Поръча си диетична газирана напитка на бара и потъна в едно от меките кресла до фонтана. Спомените нахлуха: опияняващата радост, че са го избрали; облекчението, че следването му е към края си; безграничната вяра в светлото бъдеще; нова кариера, нов дом, модерна кола, висока заплата. Двамата с Аби дори заговориха за деца. Да, Мич имаше колебания, но те започнаха да се разсейват, щом прекрачи прага на „Пийбоди“.
Какъв глупак бе излязъл! Наистина ли минаха петнайсет години? Тогава бяха още наивни хлапета.
Той допи питието си, отиде на рецепцията и се регистрира. Беше си резервирал стая за тази нощ под името Мичъл И. Макдиър и докато чакаше рецепционистката да я намери, в съзнанието му пробяга мисълта, че някой може би го помни. Жената не го помнеше, едва ли и някой друг щеше да го познае. Беше минало твърде много време и участниците в престъпната схема, които го преследваха, отдавна ги нямаше. Качи се в стаята си, обу си джинси и излезе да се поразходи.
През три преки, на Фрънт Стрийт той застана пред пететажната сграда, която навремето наричаха Бендини Билдинг. Едва не го побиха тръпки, когато си спомни своя кратък, но сложен престой там. В съзнанието му изникнаха имена и стари лица, които вече ги нямаше – или бяха мъртви, или живееха скромно някъде другаде. Сградата беше реновирана, преименувана и пълна с апартаменти, чието голямо предимство беше гледката към реката. Мич я подмина и намери закусвалнята на Лански – старо мемфиско заведение, което не се беше променило. Влезе, седна на бара и си поръча кафе. От дясната му страна имаше редица сепарета – всичките празни в късния следобед. Третото сепаре беше онова, където седеше, когато един агент на ФБР се появи изневиделица и започна да го разпитва за фирмата му. Това беше началото на края, първият ясен сигнал, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Той затвори очи и си припомни целия разговор, дума по дума. Уейн Тарънс, така се казваше агентът и Мич никога нямаше да го забрави, колкото и да се стараеше.
Когато изпи кафето си, плати, тръгна си и закрачи по главната улица, където за кратко се качи на тролей. Някои от сградите бяха променени, някои изглеждаха същите. Много от тях му напомняха за събития, които се опитваше да заличи от паметта си. Слезе при парка, намери си пейка под едно дърво и се обади в кантората, за да се осведоми какво става. Звънна и на Аби да провери как са момчетата. У дома всичко беше наред. Не, никой не го следеше. Никой не го помнеше.
По здрач се запъти обратно към хотел „Пийбоди“ и се качи с асансьора на последния етаж. Барът на покрива беше популярно място, откъдето хората гледаха залеза над реката и пиеха с приятели, обикновено в петък следобед след тежка седмица. Когато получи предложението за работа, двамата с Аби дойдоха в Мемфис и по-младите служители на фирмата заедно със своите съпруги ги доведоха тук. Всички бяха семейни. Всички адвокати бяха мъже. Такива бяха неписаните правила в „Бендини“. По-късно, когато с Аби останаха насаме, спокойно изпиха по едно питие и взеха пагубното решение той да приеме работата.
Мич си поръча бира, облегна се на перилата и зарея поглед към река Мисисипи, която се виеше покрай Мемфис в своето вечно пътуване към Ню Орлиънс. Големи шлепове, натоварени със соя, бавно минаваха под моста към Арканзас, докато слънцето залязваше зад безкрайните равни поля. Не го обзе носталгия. Дните, които биха могли да породят това чувство, изчезнаха за броени седмици и животът им се превърна в невероятен кошмар.
Имаше един-единствен избор за вечеря. Той пресече Юниън Авеню, влезе в тясна уличка и веднага надуши уханието на ребърцата. „Рандеву“ беше най-известният ресторант в града и Мич се беше отбивал в него много пъти, при всяка възможност. Понякога с Аби се срещаха тук след работа за прочутите пушени ребра и чаша ледена бира. Беше вторник и макар да бе оживено, не можеше да се сравнява с уикендите, когато се случваше да чакаш цял час за маса. За резервации и дума не можеше да става. Млад сервитьор го насочи към маса в една от многото претъпкани зали. От мястото си Мич виждаше бара. Менюта не трябваха. Друг сервитьор се приближи и попита:
– Решихте ли какво да бъде?
–Порция с гарнитура, сирене и кана бира.
Сервитьорът дори не спря.
Мич забеляза много промени в града, но едно нещо беше останало неизменно: „Рандеву“. Стените бяха покрити със снимки на знаменитости, посещавали ресторанта, програми на „Малката купа“, неонови реклами на бира и безалкохолни напитки, рисунки на Стария Мемфис и още снимки, някои отпреди десетилетия. Една от традициите повеляваше да забодеш визитката си на стената, преди да си тръгнеш. Сигурно имаше милиони визитки. И Мич беше оставил своята и сега се запита дали още държат визитки от „Бендини, Ламбърт и Лок“. Сигурно защото никой нямаше да си направи труда да ги махне.
След десет минути му поднесоха плато ребра, сирене чедър и зелева салата. Бирата беше ледена, каквато я помнеше. Той откъсна едно ребро, отхапа и се наслади на вкуса – първият му приятен спомен от Мемфис.
