Н а 10 май Българската православна църква (БПЦ) ще отбележи 52-та годишнина от възстановяването на своя патриаршески статут. Борбата за това достойнство е дълга и минава през много перипетии, някои от които доста скандални, особено по времето на комунизма. Но тази оценка някои дават от днешно гледище, иначе извън пристрастията църковната ни история е такава, каквато е. Тя започва веднага след покръстването на държавата ни преди 1160 лета, които честваме през настоящата 2025 г.
Традиции
Пет години след покръстването, на 4 март 870 г., България се сдобива с автокефална църква с решението на Осмия вселенски събор, провел се в Константинопол. Малко преди смъртта си през 927 г. цар Симеон Велики сключва мирен договор с Византия, който признава патриаршеското достойнство на Българската църква. През 1018 г. византийският император Василий II Българоубиец слага край не само на Първото българско царство, но и на българската патриаршия.
Унията
През 1185-1187 г., след победоносното въстание на Асеневци, в Търново е учредена архиепископия. Тя обаче не е призната за автокефална от Константинополската патриаршия. Затова през 1204 г. цар Калоян сключва уния с папа Инокентий III. Но скоро, по времето на царуването на Иван Асен II (1218-1241), възникнали благоприятни предпоставки за възобновяването на патриаршията. През 1235 г. на свикания църковен събор в град Лампсак е възкресена Българската патриаршия. След падането на Търново под турска власт през 1393 г. обаче тя отново е ликвидирана и става подчинена на Цариград.
Сталин и Георги Димитров обсъждат вероятно съдбата на БПЦ.
След десетилетни църковни борби през XIX в. се стига до паметната дата 27 февруари 1870 г., когато със султански ферман българите са отделени в църковно отношение от Цариградската патриаршия. Последната обаче така и отказва да признае фермана и десетилетия обявява Българската църква за схизматична.
Кремъл
След 1944 г. комунистическият атеистичен режим започва да преследва масово религията, нейните институции и духовници. Скоро от Кремъл се получават указания БПЦ да се превърне по съветски модел в инструмент за външнополитически цели и доказателство пред света за свободата на вероизповеданията отвъд Желязната завеса. С ходатайството на Московската патриаршия през 1945 г. Вселенската патриаршия сваля схизмата от БПЦ. Това обаче си има цена - отказът на Православната ни църква от епархиите в Македония и в Беломорието.
С приемането на нова конституция през 1947 г. Църквата формално е отделена от държавата, но на практика е поставена под контрола й с приемането на Закона за изповеданията през 1949 г., като й се „предлага“ нов устав. На 3 януари 1951 г. Светият синод е принуден да приеме този устав и да избере Пловдивския митрополит Кирил за наместник-председател на Светия синод на мястото на екзарх Стефан.
Против Рим
Следващият ход е възстановяването на патриаршеското достойнство на Българската църква. Той също е натоварен с политически цели с подчертана антизападна насоченост, най-вече срещу Римокатолическата църква. Свидетелство за това е решението на Политбюро на БКП от 10 септември 1948 г., което гласи следното: "Изхождайки от необходимостта да се засили общественият авторитет на Българската православна църква, което е необходимо от гледна точка на организиране борбата на православните църкви против Ватикана и неговата реакционна политика, ЦК дава съгласие Българската екзархия да бъде въведена в патриаршия".
Канонът
От канонична гледна точка това е сложна работа, защото е необходимо одобряването на подобен акт от Цариградската вселенска патриаршия и от останалите православни църкви. В условията на Студената война обаче каноническите правила са пренебрегнати.
През 1946 г. патриарх Алексий I посещава България.
И процедурата се задейства от Московския патриарх Алексий I, който не е нищо повече от пионка в ръцете на Сталин, който след Втората световна война си е присвоил правата да дарява автокефалия (църковна независимост - б.р.) и да одобрява нови патриаршии в страните с „народна демокрация“. И така на 10 май 1953 г. БПЦ официално е провъзгласена за патриаршия.
Свидетелства
Известният общественик и политик Стойчо Мошанов отбелязва в своя дневник: "Става ясно, че целите на възстановяването на Българската патриаршия през 1953 г. са били външнополитически." На събора не присъстват представители на Цариградската патриаршия. Тогавашният Вселенски патриарх Атинагорас отказва поканата на българския Свети синод да присъства като обикновен гост и подчертава, че подобен акт се явява нарушение на съществуващия канонически и църковен ред.
Вселенският патриарх Атинагор е бил наясно с политическите цели на акта.
Той отбелязва: "Решението на Третия църковно-народен събор в София да бъде избран за патриарх Кирил е било диктувано от властта като допълнителна стъпка по пътя на превръщане на Православната църква в инструмент на съветския империализъм."
Политбюро назначава Кирил за патриарх
На 27 април 1953 г. Светият синод определя с вишегласие трима митрополити като достойни за патриаршеския престол, които правителството одобрява. Това са Кирил Пловдивски, Неофит Видински и Климент Старозагорски. Самите резултати ясно показват, че съборът е изцяло под контрола на БКП, чийто фаворит е митрополит Кирил. В деня на избора от 107 избиратели 104 дават своя глас за него. Видинският митрополит Неофит получава 1 глас (най-вероятно неговият собствен), а две бюлетини са обявени за недействителни.
Константин Събчев
