„Сигнал за опасност“, издание на „Обсидиан“, е третият роман от поредицата на Лий Чайлд за един от най-успешните модерни екшън герои – Джак Ричър. Тук Хоби Куката дължи сегашния си живот на една тайна отпреди трийсет години. Затова реагира мигновено на всеки сигнал за опасност. Детектив Костело е заплаха за него, защото издирва човек, който може да се разрови в миналото му. Джак Ричър е изненадан, че някой го търси с частен детектив. Но преди да разбере кой и защо, се натъква на трупа на Костело. Хоби се е опитал да ликвидира опасността и това е най-голямата му грешка от трийсет години насам.
Джак Ричър видя мъжа, който влезе през вратата. Всъщност нямаше врата, а един голям отвор на мястото на предната стена. Барът се сливаше с тротоара. Отпред, под изсъхнала стара лоза, която хвърляше някакво подобие на сянка, имаше маси и столове. Беше помещение с една липсваща стена. Ричър предполагаше, че има нещо като желязна решетка, с която го преграждат, когато затварят. Ако изобщо затваряха. Самият той никога не бе виждал бара затворен, макар да се отбиваше тук в най-невероятни часове.
Непознатият направи няколко крачки и примижа, за да могат очите му да привикнат с полумрака след жаркото слънце на Кий Уест. Беше юни, точно четири следобед в най-южната точка на Съединените щати. Доста по на юг от повечето Бахамски острови. Горещо, бяло слънце и жестока температура. Ричър седеше на една маса в дъното, отпиваше вода от пластмасова бутилка и чакаше.
Мъжът се заозърта. Барът беше нисък, построен от стари, потъмнели от слънцето дъски, като че ли разковани от бракувани лодки. По дъските висяха различни морски дрънкулки – старинни пиринчени предмети, зелени стъклени фенери, прокъсани рибарски мрежи. И риболовни принадлежности, както смяташе Ричър, макар че през живота си не беше уловил нито една риба. Не беше плавал и с платноходка. Стените на заведението бяха покрити с десетки хиляди визитни картички, включително и таванът. Някои от тях изглеждаха нови, други бяха пожълтели и оръфани – свидетелства за начинания, приключили преди десетилетия.
Непознатият се насочи към бара. Беше възрастен. Може би към шейсет, среден на ръст, широкоплещест. Лекарите биха казали, че е с наднормено тегло, но за Ричър беше в добра форма, макар и превалил билото. Мъж, отстъпващ под натиска на времето елегантно, без да се вълнува особено от това. Беше облечен като градски човек от северните щати, на когото се е наложило внезапно да замине на юг. Светлосив панталон, широк в горната част, тесен долу, тънко измачкано бежово сако, бяла риза с разкопчана яка, синкавобяла кожа на шията, тъмни чорапи, градски обувки. От Ню Йорк или Чикаго, предположи Ричър, или може би от Бостън. Явно бе прекарал по-голямата част от лятото в помещения и автомобили с климатик, а това сако и този панталон сигурно бяха висели в гардероба му, откакто ги бе купил преди двайсетина години, и ги бе вадил оттам много рядко, само при подходящи случаи.
Мъжът стигна до бара, бръкна в джоба на сакото си и извади портфейл. Малък, издут, от хубава черна кожа. От тези, които идеално приемат формата на това, което сложиш вътре. Ричър видя как мъжът го отваря с ловко движение, как го показва на бармана, как задава някакъв въпрос. Барманът извърна лице, сякаш го бяха обидили. Непознатият прибра портфейла си и приглади сивите кичури към изпотения си скалп. Промърмори още нещо и барманът извади една бира от сандък с лед. Мъжът прилепи за момент бутилката към лицето си, а после отпи голяма глътка. Оригна се дискретно зад дланта си и се усмихна, сякаш току-що бе преглътнал някакво дребно разочарование.
Ричър отпи голяма глътка вода. Най-здравият мъж, когото някога бе виждал – един белгийски войник, – се кълнеше, че ключът към добрата форма е да пиеш по пет литра минерална вода на ден. Това правеше някъде около галон и понеже белгиецът беше дребен, наполовина на него, той смяташе, че трябва да поглъща двойно повече вода. Десет еднолитрови бутилки. Още с пристигането си тук следваше този режим и той му се отплащаше. Никога не се бе чувствал по-добре. Всеки ден в четири следобед сядаше на сянка и изпиваше четири бутилки минерална вода със стайна температура. Сега беше пристрастен към водата така, както някога към кафето.
Възрастният мъж се подпря на бара и отпи от бирата си. Огледа помещението – освен бармана и Ричър вътре нямаше никой друг. Приближи се до масата му и направи неопределен жест с бирата в ръка, нещо като „може ли“. Ричър кимна към стола срещу себе си и отвори третата бутилка вода. Непознатият се отпусна тежко. Беше от хората, които държат в джобовете си ключове, пари, носни кърпи и какво ли не, така че задникът му изглеждаше по-дебел, отколкото беше в действителност.
– Ти ли си Джак Ричър? – попита той.
Не беше от Чикаго или Бостън. Със сигурност беше от Ню Йорк. Акцентът му беше точно като на един негов познат, прекарал първите двайсет години от живота си в Манхатън.
– Джак Ричър? – попита отново мъжът.
Отблизо се виждаха малките му умни очи, скрити под надвиснали вежди. Ричър отпи и го погледна през бистрата вода в бутилката.
– Ти ли си Джак Ричър? – попита мъжът за трети път.
Ричър остави бутилката на масата и поклати глава.
– Не – излъга той.
Раменете на непознатия увиснаха едва забележимо. Разочаровано. Той повдигна ръкава си и погледна колко е часът, после премести тежестта си напред, сякаш за да стане, но се отказа. Може би изведнъж реши, че има време за губене.
– Четири и пет – отбеляза непознатият.
Ричър кимна. Възрастният мъж размаха празната бирена бутилка към бармана, за да му донесе нова.
– Ама че жега – каза той. – Не се диша.
Ричър пак кимна.
– Познаваш ли Джак Ричър?
Ричър сви рамене и попита:
– Можеш ли да го опишеш?
Мъжът отпи жадно от втората бутилка, избърса устата си и се възползва от жеста, за да прикрие още едно дискретно оригване.
– Не – каза той. – Знам само, че е едър. Затова те попитах.
– Тук е пълно с едри мъже. Като навсякъде.
– Но не си чувал това име, така ли?
– А трябва ли? Кой се интересува?
Непознатият се усмихна, сякаш да се извини за своята натрапчивост.
– Костело – отвърна той. – Приятно ми е.
Ричър вдигна бутилката си в отговор.
– Бегълци ли издирваш?
– Частен детектив съм – отговори Костело.
– И търсиш човек на име Ричър? Какво е направил?
Костело сви рамене.
– Нищо, доколкото знам. Просто поискаха от мен да го открия.
– И смяташ, че е някъде тук?
– Миналата седмица е бил тук – отвърна Костело. – Има банкова сметка във Вирджиния и е прехвърлял пари в нея.
– От Кий Уест?
Костело кимна.
– Всяка седмица в продължение на три месеца.
– Е, и?
– Значи работи някъде тук. Поне от три месеца. Все някой би трябвало да го познава.
– Само че никой не го познава, така ли?
Костело поклати глава.
– Разпитах нагоре-надолу по Дювал Стрийт, където май е целият живот в този град. Едно момиче от стриптийз бара спомена, че някакъв едър мъж бил в града точно от три месеца и всеки ден в четири идвал тук да пие вода. – Той замълча и впери очи в него, сякаш за да го предизвика.
– Съвпадение – каза Ричър.
– Предполагам – промърмори Костело, вдигна бирата си и отпи, без да откъсва изпитателния си поглед от него.
– Тук има много приходящи. Непрекъснато идват и си отиват.
– Предполагам – повтори Костело.
– Все пак ще се ослушвам – обеща Ричър.
– Ще съм ти благодарен – каза Костело неуверено.
– Кой го търси? – попита Ричър.
– Клиентката ми. Госпожа Джейкъб.
Ричър отпи вода. Името не му говореше нищо. Джейкъб? Не беше чувал за такава особа.
– Добре. Ако го срещна, ще му кажа, но не храни прекалени надежди. Не се срещам с много хора.
– Работиш ли?
Ричър кимна.
– Копая плувни басейни.
Костело се замисли като човек, който знае какво е плувен басейн, но не си е давал сметка как се появява на бял свят.
– Багерист ли си?
Ричър се усмихна и поклати глава.
– Тук няма такова нещо. Копаем на ръка.
– На ръка? – учуди се детективът. – С лопати?
– Местата са твърде малки, за да влязат машини. Улиците са прекалено тесни, дърветата са ниски. Разходи се из града и ще видиш.
Изведнъж Костело доби удовлетворен вид.
– В такъв случай едва ли познаваш този Ричър. Според госпожа Джейкъб той е офицер от армията. Проверих и се оказа права. Майор е. С медали и награди. Голяма клечка от Военната полиция, както ми казаха. Такъв човек няма да се хване да копае басейни с лопата.
Ричър отпи голяма глътка вода, за да скрие изражението си.– А с какво ще се хване?
– Тук ли? – попита детективът. – Не знам. С охрана на някой хотел. С някакъв бизнес. Може би има яхта и я дава под наем.
– А защо му е изобщо да идва в това градче?
Костело кимна в знак на съгласие.
– Точно така. Кошмарно място. Но е тук, това е сигурно. Напуснал е армията преди две години, внесъл е парите си в най-близката до Пентагона банка и е изчезнал. Извлеченията от сметката му показват, че е теглил пари откъде ли не, а после, през последните три месеца, е правил преводи от тук. Явно, че известно време се е скитал, после се е установил на това място и е припечелил нещо. Ще го открия.
Ричър кимна.
– Още ли искаш да разпитвам наоколо?
Костело поклати глава. Вече планираше следващия си ход.
– Не, не си прави труда. – Надигна се от стола, измъкна няколко смачкани банкноти от джоба си, хвърли пет долара на масата и се отдалечи. – Приятно ми беше – подхвърли той, без да се обръща, и излезе навън под палещото слънце.
Ричър допи бутилката си и го проследи с поглед. Беше четири и десет.
Час по-късно Ричър крачеше по Дювал Стрийт, размишляваше как да реши проблема с банката, търсеше място за ранна вечеря и се чудеше защо излъга Костело. По първия въпрос стигна до извода, че трябва да изтегли пари и да носи пачката в джоба на панталона си. По втория реши да последва съвета на белгиеца и да си поръча още две бутилки минерална вода заедно с голям стек и сладолед. Третото му заключение беше, че е излъгал Костело, защото нямаше причина да не го лъже.
