З абавно фентъзи с български произход излезе за радост на читателите - „Ех, магесническа му работа“ на Калоян Захариев (издание на „Сиела“).
Неприятностите те намират, когато най-малко ги търсиш. А за Лазар, средно амбициозен некромант от Долната земя, са начин на живот.
Сякаш всеки ден той трябва да се оправя с разни странни демони, сроковете за доставка на зомбита му вадят душата, прилично закъснява за съживяването на плодовит овен, а на всичкото отгоре си има и предприемчив нов слуга – Григор, дето взима тая работа с черната магия, поробването на човечеството и лудешкия смях твърде на сериозно.
Като цяло Лазар, макар и некромант, няма никакво намерение да завладява света. Поне не и тази седмица. А това Григор не може да прости толкова лесно на своя господар. И ако смятате, че мирното съвместно съществуване на тия двамцата е възможно, то почакайте да видите какви чудеса ще се случат, когато случайно спасяват едно бебе.
Което ама никак не е обикновено. И което определено някой иска да премахне. Пред Лазар и Григор се е простряло крайно нежелано грандиозно приключение, осеяно с премного опитни убийци, разни маниаци, бивши състуденти с грандомански планове за отмъщение, много заклинания и шеметни битки, приличен брой счупени глави и едно-две разгневени божества, ей тъй, за цвят. И всичкото това с една цел – да разберат какво, по дяволите, всъщност се случва.
– Григоре!
– Да, гошподарю?
– УАААААА! Как го правиш това, по дяволите?
– Кое, гошподарю?
– Това... да се появяваш зад гърба ми! Преди миг погледнах и там нямаше никой. Викам те и ти изведнъж...
– Не ви разбирам, гошподарю.
– УААААААА! Ето пак го направи! Беше ей тук преди миг, а сега...
– Гошподарят добре ли се чувштва? Държи ше малко штранно днес.
– На гошподаря... тоест на господаря нищо му няма... и би ли престанал да фъфлиш? Наистина дразни.
– Проштете... тоест простете, господарю. Навик.
В тъмната зала на върха на тъмната кула, която се намираше навръх тъмен хълм, се възцари тишина.
– Григоре?
– Да, господарю?
– Защо имаш гърбица?
– О, гърбицата е задължителна за всеки слуга на зъл магьосник, който иска да завладее света и да пороби човечеството, господарю.
– Хубаво, хубаво... предполагам, че и накуцването също има нещо общо?
– То вече е абсолютно задължително. Все пак от гърбав слуга на зъл магьосник, който иска да завладее света и да пороби човечеството, се очаква известна недъгавост.
– Ясно. А окъсаните дрехи...
– Дрескод, господарю. Все пак как хората ще разберат, че сте зъл магьосник, който иска да завладее света и да пороби човечеството?
В залата отново се възцари тишина.
– Григоре?
– Слушам ви, о, най-зли измежду злите магьосници.
– Тъкмо за това иде реч. Престани да дрънкаш наляво-надясно, че се опитвам да поробя света и да завладея човечеството.
– Да завладеете света и да поробите човечеството.
– Да де, там, каквото беше. Поробване, завладяване – едно и също е.
– Опасявам се, че семантичното значение...
– Григоре.
– Да, господарю?
– Сериозно, престани. Колко пъти да ти казвам, че завърших некромантия само защото не ме приеха в педагогическия факултет? Нямам никакво намерение да завладявам каквото и да било... освен тоалетната може би, при това само временно, защото тоя такос, дето го изядох, май се оказа твърде пикантен... – В залата се разнесе звук от вътрешности, които не са в никак добри отношения с настоящото си съдържание и се оглеждат за удобна възможност да му теглят шут по-надалеч. – А, и още нещо.
– Какво е то, господарю?
– Дръпни пердетата, че тук е егаси тъмнотията! Ще се пребия някъде.
– Но господарю, от Кулата на Ужаса се очаква да е мрачна. Мога да запаля няколко факли, ако настоявате.
– Първо, има си съвсем нормални крушки, второ – тия скапани факли смърдят ужасно, и трето – ЗА КАКВА КУЛА НА УЖАСА СТАВА ВЪПРОС, ЗА БОГА?
– Ами за всичко това, господарю… имам предвид леговището, където ковете гениалните си зли планове за завладяване на света и поробване на човечеството. Традицията повелява да се нарича Кула на Ужаса. Е, може и Кулата на Болката, но тогава тъмницата е задължителна, а пък ние имаме само няколко килера, дето...
– Григоре, нали знаеш, че тая кула съм я взел под наем, и то само защото нямаше нищо друго на пазара. Исках да си взема ателие в града, но скапаната община и проклетите й наредби объркаха всичко. На кой идиот му е хрумнало да забрани черна магия на по-малко от 500 метра от границите на населеното място?!
– Ъъъъ... мисля, че е предишният кмет, господарю, във връзка със злощастния инцидент с Рагнар Злия. Сещате се, онзи с брадата и странния жезъл...
– Рагнар... да, вярно. Знаеш ли, че с него бяхме в един курс във факултета по некромантия? Готин тип... беше. Казвах му аз да си купи лещи, защото очилата все се изхлузват в най-неподходящия момент, ама той не ме слушаше. Намериха го до бакалията, нали?
– Да, господарю… е, поне по-голямата му част.
– Хубаво погребение беше.
– Определено. Отдавна не бях виждал да погребват някого в кутия за обувки, господарю. Напомня ми за първия ми господар – доктор Розеншвайцингер.
– Че какво е станало с него?
– Казах му, че машината за светкавици е зле заземена, но не ме послуша.
– Ясно. Съжалявам за загубата ти.
– О, недейте, господарю. Това е достоен край за луд учен. Дето се казва, умря обграден от топлина. Пък и кутията за обувки беше наистина хубава.
– Добре, както и да е. А сега – пердетата, ако обичаш. Трябва ми светлина, защото ме чака работа. Имаме поръчка.
– О, сигурно някой зъл княз иска да погуби добрия и справедлив цар със зловещо проклятие, което ще го мъчи месеци, преди да го убие бавно, ужасяващо мъчително и...
– Григоре?
– Да, господарю.
– Колко време си работил като слуга на луди учени?
– О, две години, господарю.
– Само толкова?
– Да. В смисъл че беше наистина забавно, но по едно време налудничавият смях и тълпите с факлите пред портата на замъка взеха да ми омръзват. Затова реших малко да сменя обстановката и след последния прислужвах на трима черни магьосници, двама брутални диктатори и четирима върховни жреци на демонични култове. Всичко съм описал подробно в автобиографията си, господарю.
Некромантът замълча смутено.
– Май най-накрая ще трябва да я прочета.
– Имам албум с вестникарски изрезки, ако ще ви е по-лесно...
– Тия изрезки имат ли снимки?
– О, аз точно затова си ги изрязвам, господарю.
Лазар тръсна глава, опитваше се да прогони гнусните образи, плуващи в ума му.
– Както и да е. Ти дръпни завесите и отвори прозорците да влезе свеж въздух, пък аз ще се заема с приготвянето на заклинанието...
– За проклятието ли, господарю?
– Ако ти кажа, че е проклятие, ще ме оставиш ли на мира?
– Една заповед да ме нашибат с камшик, също ще свърши работа.
– Ще ти хареса ли?
– Не, но това е идеята. Слугата на злия магьосник трябва да бъде наказван строго и несправедливо, иначе как ще му е верен до смърт?
– Григоре.
– Да, господарю?
– Проклятие е.
На лицето на слугата, което щеше да е румено и засмяно, ако не беше гримът, в състояние да лиши и Мерилин Менсън от сън, се разля щастлива усмивка.
– От най-свирепите, нали, господарю?
– Толкоз свирепо, че ти призлява само като мислиш за него.
– Сигурно от него ти окапват ръцете и краката, тялото ти се покрива с гнойни язви...
– Григоре?
– Да, господарю?
– Нали знаеш, че закусвах преди малко?
– Аз ви приготвих закуската, трижди велики.
– Е, тогава знаеш защо съм на ей толкова да повърна. А сега действай по задачите или ще наредя... ще наредя... – засече магьосникът, докато прехвърляше през ума си най-свирепите наказания, които знаеше – ще наредя да прекопаеш розите.
Лицето на слугата се изкриви от ужас.
– Няма да го направите!
– О, напротив – захили се магьосникът. – Освен това, доколкото помня, имат нужда от поливане...
– Милост... милост...
– И изведнъж ми се прииска букет. Дали да не отидеш да ми набереш?
– Господарю, моля ви! Имайте сърце!
Магьосникът кимна благосклонно.
– Добре, от мен да мине, но само този път. И повече да не се повтаря.
– Ъъъъ... кое, господарю?
– Абе онова, дето... ъъъъъ... абе всичкото!
Слугата се поклони.
– Както заповяда господарят.
– И Григоре, не е нужно всеки път да ми казваш... о, забрави. Айде по-бързичко сега, че ще си изтърва сериала.
