В секи българин знае кой е легендарният революционер и войвода Хаджи Димитър от Сливен. Малцина са онези обаче, които знаят нещо повече за неговата майка. А тя е една действително забележителна жена, за която днес ще разкажем на читателите.
Маринка Асенова е потомка на известния хайдутин Железко Палабоюка от село Пъдарево. Родена е около 1809 г., а 20- годишна се жени за занаятчията Никола Асенов. Съдбата дарява двамата със седем синове: Христо, Кръстьо, Иван, Петър, Димитър, Георги и Тодор. А след това пък една след друга им се раждат и три дъщери: Щиляна, Бойка и Ангелина.
Челяд
Към голямото патриархално семейство на майстор Никола се прибавя и осиновеното от тях сираче Велика. Грижата за изхранването на 13 гърла определено не ще да е била никак лесна за главата на фамилията, който се занимава с изработката на молитвени килимчета за османците. Още от ранна детска възраст седемте момчета помагат да баща си всяко от тях според силите и възможностите си. А момичетата се учат от майка си на домакинска и къщна работа. Въпреки многото гърла „бизнесът“ на Никола Асенов очевидно се развивал доста добре, защото успява да заведе семейството си до Божи гроб и когато се връщат оттам, всички в домочадието вече се титулуват хаджии. Оттук идва и името, с което един от синовете остава известен в българската история - Хаджи Димитър.
През 1852 г. хаджи Никола Асенов заминава с двама от синовете си - Христо и Петър, на Узунджовския панаир. Заминава с тях, а се връща сам, тъй като по пътя двамата братя са се сговорили да напуснат баща си и да се запишат като участници в Критското въстание.
След неуспеха на въстанието са арестувани и вкарани в турски затвори.
Четите
Майка им Маринка обикаля в продължение на цели две години из империята, докато ги открие и с рушвети да успее да ги освободи. Това обаче не прекършва жаждата за свобода на синовете на хаджи Никола. Христо Асенов участва по-късно в подготовката на четата, на която неговият брат Димитър е войвода. Той иска да премине с четата в Българско и да се бие и умре за освобождението на родината. Брат му Димитър обаче го спира с думите: „Един от нас трябва да остане жив. Родителите няма да понесат смъртта на двама от синовете си.“ Междувременно през 1859 г. съдбата нанася на семейството жесток удар. Двама от синовете на хаджи Никола - Кирил и Иван, са убити от турците. Що се отнася до петия от синовете - Димитър, още като младеж той с неколцина приятели убиват турския шпионин Костаки. А година по-късно въздава възмездие и над кадията Али ефенди. Убийството на турчина нажежава обстановката в Сливен.
За да не бъде арестуван от турските заптиета, Димитър е принуден да напусне града и да излезе в планината, където обикаля цяло лято с малка своя чета. А с настъпването на есента се присъединява към четата на Стоян войвода. Баща му и братята му Тодор и Георги обаче са арестувани от турците и изпратени на заточение. Това окончателно затвърждава у младия хайдутин решението да посвети живота си не на създаване на семейство и домочадие, а на отмъщение и на борба за освобождението на родината. През 60-те години Хаджи Димитър преминава няколко пъти в българските земи с хайдушки чети. На последната от тях той е войвода заедно със Стефан Караджа. След раняването и залавянето на Караджата в боя в местността Канлъдере Хаджи Димитър успява да измъкне момчетата от турския обръч и се отправя към Балкана. На 18 юли 1868 г. в сражение под връх Бузлуджа е тежко ранен и според някои историци загива на място. Според други пък той е изнесен от четниците си до връх Кадрафил и там умира и е погребан. В обединената чета участва и братът на Хаджи Димитър - Тодор Асенов, който също загива.
Откуп
Останала без съпруга си и без синовете си, само с трите дъщери и осиновената Велика, баба Маринка продължава да се грижи за осиротялото си семейство и да посреща с гордо вдигната глава ударите. Когато съпругът и двамата й синове са затворени в конака, тя всеки ден им носи храна и чисти дрехи. Когато тримата са откарани на заточение, баба Маринка успява да научи, че съпругът й е в Одрин и сама със скрити в дрехите пари за откуп успява да стигне до Одрин. Там обаче научава, че мъжът й е изпратен в Цариград. Това обаче не я спира. Тя скрива още по-дълбоко жълтиците и с препоръчително писмо до българските първенци в Цариград успява да се добере чак до великия везир, пред когото пада на колене и го моли да освободи съпруга й, защото той е невинен и никога не е бил бунтовник и враг на царщината. Вероятно не само думите й, а и златото са помогнали, но чудото се случва и хаджи Никола е пуснат на свобода.
Куриер
Какво ли е било в майчиното сърце, когато разбира за смъртта на сина си Димитър, едва ли някой днес може да се представи. Вече след Освобождението тя отива до с. Аджар, където е погребан синът й, взема костите му и ги отнася в Сливен, където те са опети от свещеник и препогребани.
По време на Руско-османската война, превърнала се в освободителна за българския народ, на баба Маринка е възложено да обикаля Сливен и да помага на нуждаещите се хора. Тя неуморно събира храна, дрехи и помощи и ги раздава на нуждаещите се. А когато в края на 1877 г. в Сливен започват да се връщат разбитите турски войски, озверели и жадни за кръв и мъст, храбрата жена организира оттеглянето на голяма част от населението извън града, в пещерите Змееви дупки. Вече прехвърлила 70-те години, баба Маринка дочаква така дълго мечтаната от синовете й свобода. А в самата година на освобождението, 1878 г., умира и съпругът й хаджи Никола Асенов. Две години след това при раждане умира и най-малката й дъщеря Ангелина.
Душа
За благородната душа на тази невероятна българка може да се съди дори и само от един епизод от нейния живот. Малко след Освобождението при нея идва позната туркиня и я моли, ако може, да й даде хляб за децата. След като я разпитва, баба Маринка разбира, че в Сливен има 27 бедни турски семейства, на които никой българин не иска да подаде и къшей. „Моите деца дадоха живота си да се освободим от турската власт, а не да морим сега от глад бедните турци и техните деца, които никога не са били наши врагове и през цялото време са страдали не по-малко от нас от произвола на управниците“, заявява тя на градската управа.
И успява да издейства храна за мюсюлманските семейства. Които в знак на благодарност, със сълзи на очи се хвърлят да целуват краката й. Скоро след това се налага тя още веднъж да се намесва и да помага на мюсюлмани. При нея идва селянин, който разказва как въоръжени българи обикалят селата около Сливен, убиват останалите в тях турци или ги карат да им подаряват имотите си. Възмутена, Маринка се отправя към руския военен комендант. „За тази ли свобода синовете ми дадоха живота си? Вместо турски башибозук сега да имаме български башибозук. Наредете на вашите солдати да спрат тези грабежи“, моли тя руския офицер. Впечатлен от облечената в черно и ниско пребрадена възрастна жена, комендантът веднага изпраща войници, които да разгонят и да задържат мародерите.
Последният спомен за Маринка хаджи Асенова дава Атанас Бендерев, който я посещава в края на 1878 г. и в спомените си пише: „Заварих майката на Хаджи Димитър, една свята жена, която с отпуснатата й от Пловдивския комитет пенсия от 100 франка бе отворила трапезария за 30 бедни деца.“ Достойната българка умира през 1888 г. и е погребана в Сливен.
Иван Георгиев
