Н а 24 април 1877 г. в Кишинев руският император Александър Втори издава манифест, с който официално е обявена поредната война срещу Османската империя. Войната, която в българската история остава под името Освободителна, тъй като след нея една част от българските земи получават пълно или частично освобождение след пет века османско владичество.
След форсирането на Дунав и дебаркирането на руските войски при Свищов армията на освободителите е разделена на три отряда, всеки от които има различни поставени му задачи.
Отряди
Западният отряд в състав 35 хил. войници и офицери, ръководен от ген.-лейтенант Николай Криденер, има за цел да овладее Плевен и по този начин, осигурявайки десния фланг на руската армия, да се насочи към Стара планина. Русчушкият отряд, ръководен от престолонаследника Александър Александрович, бъдещия император Александър Трети, в състав 70 хил. войници и офицери трябвало да се насочи и да овладее Русчук.
Впоследствие обаче задачата е променена и се налага да заеме отбранителна позиция по долното течение на Янтра, за да попречи на османските войски да нанесат удар върху главните руски сили. Третият - Преден отряд, предвождан от ген.-лейтенант Йосиф Гурко–Корейко и състоящ се от едва 12 хил. войници и офицери, има за задача да настъпи светкавично по вертикалната ос Свищов – Търново, а оттам по най-бързия начин да се отправи да овладее проходите в Централна Стара планина.
Оттам да премине в Южна България и през Стара Загора бързо да стигне до Одрин. Като по този начин създаде условия за по-бързо и безпрепятствено настъпление на централните руски сили към столицата на Османската империя Цариград. Именно този Преден отряд и неговите действия, свързани с освобождението на старата българска столица Търново, са предмет на настоящата статия.
Действия
Само около две седмици след като форсират Дунав, на 6 юли войниците от Предния отряд на ген. Гурко се установяват на лагер край село Бяла черква. Генералът вече е осведомен, че в околностите на Търново няма силни османски подразделения, но самият град е доста добре укрепен. Там са разположени пет табора пехота, няколко ескадрона и повече от десет артилерийски оръдия. На 7 юли руснаците напускат лагера си край бреговете на р. Росица и се отправят към Търново. И се случва така, че през следващите няколко дни жителите на старата столица посрещат освободителите не един, а цели три пъти.
На 7 юли Драгунската конна дивизия и 16-а конна батарея начело със самия ген. Йосиф Гурко достигат местността Дервент. В подстъпите към града се сблъскват с по-малка от тях по численост част на местния османски гарнизон. В последвалата битка османците са принудени да отстъпят и дори са обърнати в позорно бягство. По заповед на генерала драгунската част заобикаля Търново и се появява на севлиевския път, като по този начин успява да изненада османските войскови части в града. А 16-а конна батарея начело с подполк. Михаил Ореус заема стратегическа позиция и само с няколко оръдейни залпа прогонва първо османската артилерия, а после насочва огъня към пехотата, подпомогната от Казанския конен полк.
Повече от 4 хил. османски войници и офицери са принудени да се мятат на конете и да бягат на изток към Осман пазар (дн. Омуртаг). Те са преследвани от руските конни части чак до свечеряване, когато се връщат обратно към Търново. Така към 17,00 часа след близо 500 години средновековната българска столица отново е свободна. Първи в града влизат войниците от казашката сотня начело с княз Алексей Церетели. Пленени са голямо количество оръжие и боеприпаси от местния османски гарнизон. По този повод е изпратена нарочна телеграма до главнокомандващия руските войски княз Николай Николаевич. Ето и пълния текст на тази знаменита телеграма:
„Днес в 5,00 ч. аз след обяд превзех Търново с бой. В сражението участваха гвардейски полуескадрон, бригада драгуни, 16-а конна батарея и две сотни от Донския казашки полк. Загубите не могат да се определят сега, но очевидно са незначителни. Турците отстъпиха по направление към Осман пазар. Според показанията на жителите на Търново имало три табора низами и шест оръдия освен редифите, числото на които е неизвестно. Извиках в Търново цялата казашка бригада, стрелковата бригада, българското опълчение. Пленен е турският лагер, палатки, както и много патронни сандъци и аптечният обоз. Възторгът на населението е неописуем. В съборната църква беше отслужен молебен за здравето на Господаря Императора!“
Приветствие
При влизането на руските войски в Търново те спират на тогавашния градски център пред дома на Евгения Кисимова, председателката на местния женски комитет. За да посрещнат братушките, тук се стичат болярите от целия град. Макар и силно развълнувана, Кисимова произнася прочувствено приветствие на руски език, с което учудва руснаците. След речта тя и останалите жени от комитета поднасят първо хляб и сол на руските освободители, а след това ги закичват с китка здравец.
Народният възторг от посрещането на ген. Гурко в Търново е запечатан в едноименната картина на художника Димитър Гюдженов. Самият генерал е посрещнат и минава по улицата, успоредна на река Янтра, която днес носи неговото име и е запазен, доколкото е възможно, автентичният й възрожденски архитектурен вид.
На следващия ден в Търново са посрещнати българските опълченци. А на 12 юли в града влиза и сам главнокомандващият, Великият княз Николай Николаевич, брат на император Александър Втори. И ако посрещането на ген. Гурко става импровизирано, то за визитата на императорския брат търновското гражданство се подготвя старателно.
Прозорците са украсени със знамена, а хората, излезли на главната улица, хвърлят по преминаващите на коне руски войници и офицери купища цветя, които скоро образуват цветен килим върху калдъръма. Още на входа на града Великият княз и придружаващите го са посрещнати от свещеници с кръстове и хоругви и църковни песнопения.
Към тяхното ангелогласно пеене се присъединяват и болярите, а скоро и руските войници не се стърпяват и извиват гласове и запяват. Търновци се надпреварват да канят братушките в домовете си, като е въпрос на чест кой ще събере повече гости „братя словени“ в къщата си. А и не само там. Бъчвите с виното и ракията се изнасят и разливат направо по улиците, а радостта на българи и руси е неописуема.
Трудно е днес от дистанцията на времето и живеейки в свободна държава, да си представим какво е било в душите на българите в онези дни, когато за след близо 5 века отново са могли да усетят свободата си. Да се радват, да пеят и играят без страх, че във всеки един момент може да усетят ятагана върху врата си или куршума в главата си. Но не по-малка е била радостта и на руските войници и офицери, тръгнали да рискуват живота си в тази война.
Иван Георгиев
